Само ти

Деветнадесета глава

На следващия ден спряха веднага, щом намериха вода, Деймиан отиде на лов. Кейси реши да се изкъпе, да измие косата си. Стараеше да не мисли какви чувства я вълнуват, но банята й беше необходима. Нямаше никакво значение как изглежда.

Докато си сушеше косата, изневиделица се появи Лола Милър. Отначало Кейси се изплаши и гледаше втренчено, като че ли не вярваше на очите си. Беше необичайно да се появи който и да било.

Лола беше много красива жена. Русата й коса беше скрита под модерна шапчица, големите сини очи искряха на светлината. Снежнобялата кожа беше почти прозрачна. Имаше едър бюст, нежна талия, величествена осанка. Цялата беше облечена в дантела. Наистина имаше голям бюст… Как може толкова нежна и дребна жена да има такъв едър бюст? Нямаше ли да се счупи кръстчето й от тежестта? Нямаше ли да се приведе гърбът й? Изглежда не й пречеше, защото беше гордо изправена.

— Благодаря ти, господи! — беше първото нещо, което новодошлата каза, задъхвайки се. — Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам. Не знам какво щях да правя, ако бях останала да нощувам сама в тази пустош.

Дали беше искрена… Кейси се съмняваше, но щеше да бъде неучтиво от нейна страна да не каже:

— Чувствай се добре дошла!

— Колко учтиво от твоя страна! — каза жената и протегна ръка. — Лола Милър от Чикаго. А ти?

Пръстите й бяха дълги и фини. Вероятно Лола очакваше да й целуне ръка, но Кейси ги погледна за миг и наведе глава надолу. После каза, без да я погледне:

— Кейси.

— Може ли да седна тук? — попита Лола и посочи седлото на Стария Сам, което беше близо до огъня. Още преди Кейси да й отговори, тя вече беше седнала. След това въздъхна дълбоко и продължи:

— Отвратително пътуване! Дяволски отвратително, а ме увериха, че ще стигна Форт Уърт без проблеми.

Тъй като Лола гледаше вторачено към Кейси, тя реши да я попита:

— Натам ли пътувате?

— Да, за погребението на стария ми чичо. Прислужницата ме изостави в Сейнт Луис. Представяш ли си? Влакът не тръгна, отмениха пътуването заради ремонт на релсите. Надявах се да стигна Форт Уърт преди деня на погребението, защото трябва да присъствам на отварянето на завещанието — аз съм единствената наследница, но сега едва ли въобще ще отида…

— Да не сте решили да вървите пеша до Форт Уърт?

— Колко забавно? — засмя се Лола и премигна няколко пъти; — Разбира се, че не. Един господин пътуваше със съпругата си и ми предложиха да се кача в дилижанса им. Бяха толкова учтиви! Така си мислех отначало. А после те взеха, че ме изоставиха…

— Как така ви изоставиха?

— Просто така. Не можах да повярвам на очите си! Спряхме да обядваме и аз отидох да… Да отделя няколко минути за себе си… Но когато се върнах, дилижансът вече се отдалечаваше. Чаках известно време, надявах се да се върнат за мене, но нито те, нито някой друг мина. Тръгнах на юг, но изгубих пътя, релсите на едно място свършиха и тогава се изгубих.

За човек, който цял ден се е скитал, за да намери верния път, тя изглеждаше прекалено чиста. Може би беше от хората, които непрекъснато се пазят да не се изцапат. Сигурно затова поиска да седне на седлото, а не на земята.

— Предполагам, че са взели всичките ви неща? — каза Кейси.

— Имах няколко бижута, доста скъпи, бяха в куфара ми заедно с парите. — Лола отново въздъхна. — Мислиш ли, че са ми предложили да ме вземат само за да ме оберат?

— Така излиза.

— Но мен никога не са ме ограбвали!

Кейси се въздържа да не се изсмее. Дамата вероятно смяташе, че красотата й ще я пази от всичко и всички.

— Крадците не обръщат внимание кого ограбват, а какво взимат, мис Милър.

— Тогава този господин трябва да е бил сляп! — настояваше Лола.

— А може и да се е престорил на господин, за да спечели доверието ви. Засега не можете нищо повече да направите, освен да съобщите на властите.

Дамата отново въздъхна:

— Зная, но първо трябва да стигна Форт Уърт до края на седмицата. Вие да не би също да отивате на юг?

Много й се искаше да каже „Не“, но единственото, което успя да скрие, беше да не споменава името на града, в който отиваха:

— Ние трябва да спрем в следващия град, който е на юг от тук.

— Ние? Ще ме вземете ли?

— Имам предвид моя приятел и аз. Той отиде да улови нещо за вечеря. Разбира се, че ще ви вземем до следващия град.

Разговорът продължи, но Лола говореше през повечето време. От това, което разказа, стана ясно, че е двадесет и две годишна и живее в Чикаго с безотговорния си брат. Около осем пъти й предлагали брак, но тя все отказвала в последния момент. Не била сигурна защо я искали за съпруга — дали защото е прекалено красива или защото истински я обичат.

Осем пъти! Не беше ли много, помисли си Кейси, но нищо не каза.

Точно тогава се появи Деймиан. Втренчил поглед в невероятно красивата гостенка, изглеждаше пълен глупак, дори забрави да слезе от коня. Кейси започна да му обяснява коя е дамата, но той нито я чуваше, нито виждаше, вниманието му беше изцяло погълнато от красотата на Лола.

Мис Милър също забеляза колко привлекателен мъж беше Деймиан, двамата не откъсваха очи един от друг. Отвратително, помисли си Кейси, но кой се интересуваше от мнението й…

— Казах на Лола, че може да пътува с нас до следващия град — бяха единствените думи на Кейси, които Деймиан чу.

— Разбира се, ще язди с мен.

Колко бързо го изрече! Сигурно щеше да го направи. Справяше се добре с понито, но самата идея подразни Кейси и тя побърза да отговори:

— Ще бъде прекалено тежко за понито — допълнителният товар няма да е по силите му и ще ви хвърли на земята. По-добре да язди с мен.

Той кимна. Поне не се противопостави на думите й, но Лола като че ли не беше съгласна…

Чак сега Деймиан слезе от коня и хвърли пред Кейси улова. Не я погледна. Очите му бяха вперени в Лола. Представи се вяло, но целуна ръката й. Кейси се обърна на другата страна.

Останалата част от вечерта Деймиан и Лола непрекъснато разговаряха, свързваха ги много общи неща — начина на живот, средата. Никой не обърна внимание на Кейси, само от време на време Лола питаше по-скоро от учтивост, отколкото от интерес:

— Надявам се, че не сме те отегчили, господин Кейси?

— Тя не е господин! — каза Деймиан без дори да помисли.

Това беше достатъчно Кейси да избухне. Не можеше да повярва, че го каза! Добре, че Лола не обърна внимание на думите му, а просто допълни:

— Не бъди глупав! Мога да разпозная един мъж от една жена.

Никой не се засмя заедно с нея. Чак тогава Лола се вгледа в Кейси, като че ли я изучаваше. Беше притеснена и объркана.

Нито за миг Кейси не погледна към нея, очите й бяха пълни със злоба, имаше желание да застреля Деймиан. Пъргаво скочи на крака и каза:

— Искам да поговорим насаме! — И се отдалечи.

Той я последва — слава на Господа!

— Чакай, нищо не виждам!

Тя спря. Бяха достатъчно далече от огъня. Лола нито ги виждаше, нито ги чуваше в тъмната нощ.

— Аз също не виждам в тъмнината, следвай силуета ми.

— Добре, щом казваш…

Кейси не го удостои с отговор. Когато Деймиан приближи, тя заби юмрука си в гърдите му.

— Защо, по дяволите, й каза! Да не мислиш, че трябва всеки да знае тайната ми! Не я интересува коя съм! Не е нейна работа да се бърка! Ако исках да знае, щях сама да й кажа, но аз не искам, разбра ли!

— Обидена ли си ми, Кейси?

На всичкото отгоре се подиграваше, като че ли нямаше причина за нейното раздразнение! За кой се мисли той, по дяволите?!

Кейси не се сдържа и се нахвърли върху него с юмруци.

Но… Откъде виждаше ръцете й?! Как успяваше да избегне ударите й?!

Деймиан хвана Кейси така здраво, че тя не можеше да помръдне. Това му беше достатъчно, за да я накара да се успокои.

Шокирана от силата му, Кейси замръзна. Допирът до неговото тяло беше нещо, което досега не й беше се случвало!

В следващия миг Деймиан вече беше наклонил главата й назад и я целуваше…