Само ти

Петдесет и първа глава

Деймиал бе вече пропътувал половината разстояние до Чикаго, когато реши да се върне обратно в Тексас. Беше се предал много лесно! Не беше изяснил другите обстоятелства — вина, морални задължения и още куп въпроси, които го вълнуваха. Беше подвил опашка и си беше тръгнал. Отвратително! Като че ли не го вълнуваха и други неща!

Слезе от влака и реши да изчака следващия, с който да се върне на юг… В ресторанта на гарата обядваше Кейси. Не можеше да повярва на очите си.

Не, сигурно не беше тя, но много приличаше — в жълта рокля, с малка шапчица. После цялото му тяло го подсети, че е тя.

Но това означаваше, че е пътувала с него, как не е забелязал? Откакто се беше качил във влака, не беше слизал дори да се храни — носеха му храната в купето, а той умишлено избягваше хората.

Приближи масата, беше благодарен на случайността, че ги среща отново. Лицето й беше непроницаемо — вече знаеше откъде има този поглед — беше обезкуражителен.

— Ти дойде. Не съм си и помислял, че ще дойдеш…

— Да.

— Чакам да ми кажеш кога тръгваме.

— Няма да тръгваме.

— И защо не? Мислех, че преди работехме заедно добре…

— Правехме заедно добре няколко неща, но намирането на Джак не беше сред тях.

След този неучтив отговор Деймиан нямаше думи да продължи. Тя дори не се изчерви, докато говореше.

— Смешно е, че точно ти го казваш, Кейси. Не бих си и помислял, че това е от значение за теб, след като избяга така през нощта, без дори да се сбогуваш с мен…

— Мисля, че се разделихме чудесно, думите бяха излишни.

Да, права беше — хубав начин за раздяла, но ако другия не мисли така…

— Поне единият от нас трябва да каже още нещо.

— Поне единият от нас имаше достатъчно време да каже още нещо.

Деймиан стисна зъби. Пак беше права.

— Да не си довела родителите си с теб?

Тя проследи погледа му и каза:

— Всъщност майка ми искаше да направи някои покупки в Чикаго, така че пътуваме в една и съща посока. Баща ми тръгна, защото не искаше да се разделят отново. Моето решение да тръгна с тях няма нищо общо с твоето желание.

Тя го погледна сериозно — искаше да му покаже колко много вярваше на думите си. Не го учуди — беше помолил нея за помощ, а не цялото й семейство. Само дето забрави, че тя въобще не се интересуваше от изчезването на Джак.

Деймиан въздъхна. Прекалено много неща се бяха насъбрали напоследък и все трябваше да прави компромиси. Трябваше да не говори повече, освен за едно…

— Ще се включиш ли в издирването на Джак?

— Това аз ще реша.

— Но не искаш моята помощ? А да видиш докладите на детективите?

— Ти достатъчно ясно ми каза, че градът е голям и той може да е навсякъде. Най-подходящо е да започна да мисля като него, така че не ми трябват твоите доклади — те няма да ми бъдат от полза.

— Мисля, че поне в едно нещо мога и аз да помогна — не се впускай в издирването толкова необмислено, за да мога после да те открия!

Баща й беше вече до масата и чу последните думи на Деймиан.

— Е, сега след като имам думата му да те пази, мога да се опитам да убедя майката ти и да пазаруваме тук наблизо.

Тъкмо тогава Къртни се присъедини към тях:

— Добър ден, мистър Рътлидж, значи все пак я открихте. Няма да откажем на удобствата във вашия вагон, ако ни поканите да пътуваме заедно.

Деймиан зяпна от учудване. Те искаха да пътуват с него, но Кейси не каза такова нещо. Баща й е съгласен той да я защитава? Какво по дяволите е станало в Уако, че толкова много се е променило отношението им към него?

Най-после се опомни — нали беше решил да смени влака, всеки момент щяха да му донесат багажа.

— Разбира се, мадам, ще ми бъде приятно да пътувам с вас.

Кейси обаче не се зарадва, не го беше предвидила. Къртни беше доволна, а Шандос изглежда не се интересуваше, беше му все едно. Да беше поне казал на Кейси, че е съгласен и че разчита на подкрепата на Деймиан, но тя нямаше сама да го попита, защото това нямаше да бъде в нейна полза.

Странно как всички се бяха променили! Щеше ли да пътува добре с тях, за какъв дявол му трябваше да се съгласи? Сигурно си беше загубил ума.