Само ти

Тридесет и четвърта глава

Много време измина, докато най-сетне видя Кейси.

Деймиан реши да прекрати издирването. Не искаше да има повече неприятности и по всякакъв начин се стараеше да ги избегне. Най-много го безпокоеше фактът, че не знае къде е Кейси. Цял ден му беше необходим, докато открие, че не е мъртва и че третият от бандата я беше отвел със себе си.

Но защо? Непрекъснато се измъчваше от този въпрос. Дали беше тръгнала след него? Дали беше видяла престъпника, който го преследваше? Или той я беше проследил? Ясно беше само едно — и двамата бяха поели по един и същи път.

Деймиан се върна в Сандерсън. Откри шерифа и двамата тръгнаха да търсят следите на конете. Беше невъзможно да се различат — толкова много коне бяха минали оттам, а и пътеките не бяха малко.

Шерифът не знаеше за никакви убити, Нямаше представа кой още може да е бил там. Деймиан се чудеше да му вярва или не, същото потвърдиха и останалите, които работеха при него.

Техните думи обаче му помогнаха да разбере нещо друго, над което не бе се замислял досега — убийците явно бяха наети, платено им беше да ги убият. Карътърс!

След два дни Деймиан пристигна в Калтърс. Беше решил да не спира за почивка, дори нямаше да спи. И да искаше, не можеше — тревожеше го неизвестността на Кейси. Отиде направо в хотела, където беше стаята й. Надяваше се учителката да му каже нещо, което да го отведе на правилна следа.

Поради късния час учителката не се осмели да му отвори и се наложи да й обясни какво се беше случило. Според нея това беше работа на Карътърс. Деймиан реши, че може да поспи два-три часа и помоли да го събудят на зазоряване. Тя му каза имената на останалите мъже от бандата, за които беше сигурна, че все още работят за Джак и адреса на единия от тях. Там Деймиан отиде най-напред.

Елрой Бенчър беше все още в леглото и спеше дълбоко. Вратата му беше отключена. Беше сам. Добре, че нямаше жена при него, искаше само бандитът да отговори на въпросите му.

Учителката го беше предупредила, че Елрой е доста едър. Не си го спомняше от онази вечер в бара, тогава гледаше само Карътърс. Деймиан опря пушката си в бузата му и викна:

— Не мърдай, Елрой, или главата ти ще отиде в другия край на стаята без тебе!

Елрой опули очи. Слънчевите лъчи проникнаха в стаята и това му попречи да види посетителя си.

— Кой си ти, по дяволите?

— Говори ли ти нещо името Деймиан Рътлидж? Щях да арестувам шефа ти!

— А, ти ли си? Не знаех, че си толкова глупав да се върнеш отново.

— И аз не очаквах ти и приятелите ти да бъдете толкова глупави, че да се опитате да ме спрете на връщане!

— Не знам за какво говориш! — опита се гласът му да прозвучи извинително…

— Разбира се, че знаеш. Но мога и да ти припомня. Платили сте на трима да ни проследят — мен и хлапето. Двама от тях са мъртви.

Деймиан видя, че цялото му лице стана напрегнато, мускулите му пулсираха: това беше достатъчно доказателство за вината, която имаше, но Елрой беше предупреден да мълчи и нищо да не казва.

— Ти луд ли си? Как можеш да твърдиш, че някой те е нападнал и, че това е било по заповед на господин Карътърс? Като че ли него го интересува къде ходиш и какво правиш? Той няма от какво да се страхува, Рътлидж! Не него трябва да виниш!

— Не? Както и да е, нямам време да обсъждам това с теб, Елрой. Искам да знам само имената им и къде живеят. Искам да открия този, който все още е жив.

— Не мога да ти помогна, а дори и да можех, нямаше да го направя. А ти как смееш да нахълтваш с къщата ми? В тази страна има закони, ако не знаеш.

— Така ли? Затова ли шерифът също е от бандата на Джак?

— Просто се махай оттук, докато не съм се ядосал! Друго нямам какво да ти кажа!

— Отказвам! А ти ще ми кажеш всичко, дори и да нямаш какво да ми казваш!

— И как ще ме накараш? Ако ме застреляш, шерифът ще те арестува, ако ще и да си представител на властта. Е, как ще ме принудиш да говоря, малки човече?

Деймиан знаеше, че го е страх. Само го дразнеше — позна го по очите му. Доста време беше минало, откакто за последен път използва юмруците си, така че лесно можеше да счупи носа на всеки, който се изпречи на пътя му. Поне Елрой си заслужаваше боя — беше много по-едър, отколкото Деймиан можеше да си помисли. И да го удари, щеше да си струва: пък и нямаше да се откаже след първия удар.

Деймиан остави пушката си на масата близо до леглото и каза:

— Е, нека да започнем с това!

За негово удивление, колкото и голям да беше Елрой, Деймиан счупи носа му още с първия удар. Мъжът проплака. Шурна кръв като фонтан. Опита се да притисне Деймиан към себе си, но той отстъпи назад и Елрой се просна на пода по очи.

Трябваше да го удари още веднъж, докато беше на земята, но доблестта не му позволи. Точно това беше грешката му. Елрой стана и веднага започна да го удря. Юмручният бой като че ли беше неговата най-голяма сила, а Деймиан имаше чувството, че атаката му няма край. Успя да го удари в ребрата, чу се изпукването им и за миг Елрой загуби въздух. Силата на удара на лявата ръка намаля, а може би просто този удар не беше достатъчно силен…

След няколко минути Елрой отново падна на пода. Този път Деймиан реши да не се ръководи от принципността и доблестта, стъпи с крак върху гръдния му кош и каза:

— Или ще ми кажеш имената, или ще напъхам крака си между счупените ти ребра! Елрой се примири.