Само ти

Двадесет и първа глава

На другата сутрин Кейси имаше неприятна изненада. Точно срещу нея по средата на улицата яздеше баща й, целият покрит в прах, с дълга разпиляна брада. Като че ли току-що се беше върнал от полето. Без да каже нито дума, Кейси кимна на Деймиан да я последва и се отби в съседната пресечка. Нея Шандос едва ли щеше да познае, но Стария Сам със сигурност щеше да го надуши…

Щом спряха, Деймиан се нахвърли върху нея:

— Какво правиш?

— На какво ти прилича? — отговори му с въпрос Кейси.

— Криеш се, но не мога да разбера от кого.

В този момент Шандос пое след тях. Не беше стигнал пресечката все още. Кейси дръпна поводите на Стария Сам, за да го скрие, а Деймиан чакаше обясненията й.

— Няма ли да пътуваме с влак?

— Имаме време.

Деймиан огледа улицата, но освен непознати, друго не виждаше. Отново попита:

— Няма ли да ми обясниш?

— Баща ми току-що мина покрай мен с коня си. Не гледай нататък, ще привлечеш вниманието му.

Деймиан отново вторачи поглед. Няколко мъже яздеха надолу по улицата. Единият беше облечен като преуспяващ фермер, другият сякаш току-що беше пуснат на свобода. Някакъв водеше два бика, а останалите бяха прекалено възрастни, за да бъдат баща на Кейси. Деймиан още веднъж погледна към фермера.

— Не изглежда толкова страшен, поне не толкова, че да бягаш. Защо не искаш да те открие, Кейси?

— Защото ще ме върне вкъщи преди да съм завършила всичко, което бях решила. Повярвай ми, Деймиан, баща ми е много отмъстителен. По-добре стой надалече от него.

Деймиан отново се вгледа във фермера, но вниманието му беше привлечено от мъжа, който приличаше на престъпник. Черната коса и високите скули бяха достатъчно доказателство за приликата с Кейси. Деймиан се ококори.

— По дяволите, този е баща ти, нали? Онзи, който прилича на крадец?

— Не прилича на крадец, но наистина е той. И престани да го гледаш. Ще усети.

— Как?

— Откъде да знам как, но разбира.

— Мислиш ли, че е разбрал, че си тук?

— Освен ако не е научил, че съм била във влака. Но ти купи билетите. Сигурно е проверил хотелите, където съм била, но там също не е записано моето име.

— Може би не трябваше да ти казвам, но снощи записах стаята на твоето име.

— Какво?

— Ами не точно на името, но използвах инициалите ти.

— Не можа ли да измислиш някакво друго име?

— Защо, ти самата каза, че така се подписваш.

— Само когато предавам издирвани лица на властите. Баща ми не би се сетил да проверява при шерифите, но със сигурност е обходил всички хотели и квартири.

— Тези инициали съвпадат ли с името ти?

— Не, но би се досетил.

— Да не са негови?

— Не.

— Чии са тогава?

— Прекалено много въпроси задаваш, Деймиан. Баща ми току-що мина. Аз отивам направо на влака, ти качи конете и гледай да не види Стария Сам.

— Ще го познае ли?

— Разбира се, нали той ми го подари.

Кейси се запъти с бързи крачки към влака. Надяваше се и баща й да не отиде на гарата, та да се срещнат очи в очи. Така й било писано — Шандос спореше нещо за самия влак. В този момент потеглиха…

Кейси се мъчеше да се успокои, че всичко е било случайност, съвпадение. Опитваше се да го приеме като нещо, което е трябвало да се случи. Отсега нататък щеше да си отваря очите на четири, не биваше да допуска повече подобни ситуации. Реши, че няма да е излишно, ако телеграфира на майка си и написа: „Ако можеш, преустанови издирването ми. Скоро ще си бъда вкъщи.“

Колкото до издирването на Хенри, в Сан Антонио не им помогнаха много. Следите на Карътърс свършваха тук. Никой на гарата не си спомни да е видял човек с неговото описание. Кейси бе убедена, че е поел на запад. Ако наистина искаше да се установи в някой от новите градове, то трябва да е тръгнал по линията на влака „Южен Пасифик“. Тръгнаха по същия път.

Деймиан не се отказа от удобното пътуване и към всеки следващ влак прикачваха вагона, който беше платил. Кейси свикна с комфорта. Хранеха се навреме, а през останалата част от пътуването и двамата наваксваха съня си.

Кейси спеше почти през цялото време, докато една нощ се събуди в прегръдката на Деймиан…