Само ти

Четиридесет и девета глава

Кейси много се учуди, когато видя Шандос, коленичил до гроба на Флетчър. За първи път идваше тук, откакто се беше върнала вкъщи. Изненада се, че и баща й беше дошъл. Нищо друго не обезпокояваше това късче земя, освен малката ограда и големия сенчест дъб.

Кейси спря коня си до неговия и нищо не каза. Баща й не я забеляза, продължаваше да седи умислен и да гледа плочата. Кейси остави цветята и го погледна:

— Хубаво е, че си дошъл, сега не мога да те укорявам.

— А трябваше.

Значи той все пак чувстваше някаква вина… Не знаеше какво да му отговори. Флетчър никога не беше обвинявал сина си, винаги казваше, че вината е негова… Опитваше се да поговори с баща си, но той забрани да се споменава името на Флетчър… Кейси нареди цветята и след малко видя баща си да пристъпва към нея.

— Съвсем наскоро разбрах нещо, за което не съм бил прав.

Кейси притихна. Нима баща й щеше да направи признание? Тук, пред гроба на Флетчър? Дали не трябва да си тръгне? Баща й вероятно беше дошъл заради това. Кейси стана, но Шандос я спря с ръка и с тъжен глас започна да излива мъката си:

— Досега се опитвах да те контролирам така, както баща ми правеше с мен, когато бях на твоята възраст. Извърших това, което винаги съм мразел. Едва сега разбрах защо той е постъпвал така с мен и напълно го оправдавам.

Сълзите й потекоха. Та нали Флетчър жадуваше за тези думи през целия си живот? Ако можеше само да го чуе. Той беше тук… винаги е бил тук, дори и сега, когато беше в гроба…

— И сигурно му прощаваш?

— Да, просто ме убива чувството, че не съм го разбрал по-рано — преди да умре. Трябваше да му призная тогава, но чак сега осъзнах това.

— Той никога не те е осъждал, знаеше, че също е правел грешки. Казвал ми е, че повечето неща е вършел от гордост. Такъв си беше. Вярваше, че човек, който се учи от грешките си, става по-силен духом.

— Предполагам, че е така.

— Той се гордееше с теб, татко, но не смееше да ти го каже.

— Какво имаш предвид?

— Когато ти бъркаше, той казваше, че вината е негова, но пред теб мълчеше. Винаги изтъкваше качествата ти и знаеш ли какво? Ти оправда доверието му!

Шандос избухна в смях.

— Този кучи син!

— Успехът, който имаше твоето ранчо винаги го караше да се изчервява от гордост. Той казваше на всеки, който се спре да го слуша, че ти сам си постигнал всичко, че се гордее, че не си приел помощ от него, защото си вярвал в собствените си сили. Точно с това се гордееше.

— Не съм знаел.

— Ти — не, но всички останали знаеха.

— Благодаря ти, малката ми.

Колко нежно прозвучаха думите „малката ми“!

— Няма нужда да ми благодариш, просто ти съобщих истината. И недей съжалява, че не си му казал, че го разбираш. Ти го изрече сега, той е тук и го знае…

— Може би, но има още нещо — аз и баща ми никога не сядахме, за да поговорим…

— Просто не си изразявал на глас мислите си… И никога не си го откъсвал от семейството, винаги си бил до него, макар и мислено. Мислиш ли, че не го е оценил? Ние ходехме при него когато си поискаме. В това също има някакво разбирателство. Затова ти е простил, затова се е гордял с тебе, той беше много по-щастлив, отколкото си мислиш, че е бил, татко.

— Но аз не го знаех.

— Мама може да ти обясни всичко и да потвърди думите ми. Той често говореше с нея. Тя ти е споменавала и преди, нали?

— Мисля, че да.

Кейси кимна и продължи:

— Искал е да бъдеш по-добър от него, за да се гордее още повече с теб. И ти го доказа. Това, че никога няма да му простиш не е било вярно, защото ако беше така, ти щеше да се провалиш и непрекъснато да го виниш за грешките му.

Шандос прегърна дъщеря си.

— Откъде намери толкова мъдрост на твоята възраст?

— От теб сигурно — усмихна се Кейси.

— Едва ли — отрече той.

— Тогава от мама.

Сигурно Флетчър беше усетил топлината и привързаността в думите, които бяха изречени над гроба му. Поне Кейси се надяваше да е така, за да почива в мир. Дано и баща й го беше почувствал…