Само ти

Девета глава

Деймиан стоеше с вдигнати ръце, ужасен, че отново ще трябва да се лиши от парите, които вече си беше върнал. Точно в този момент си спомни предупреждението на Кейси, дума по дума: „Парите ти или са под седлата на Винс и Билибоб, или у тях — друга възможност няма. Затова по-добре да ги вземем сега, отколкото да чакаш да ти ги върне шерифът. Понякога се преструва, че е забравил, веднъж трябваше да чакам цяла седмица, докато си получа наградата. Мога да се закълна, че хората на закона са най-големите лъжци.“

„Това най-малко ме тревожи — беше му отговорил Деймиан. — Мога да си изтегля пари, всъщност ще отида веднага в банката…“

„На твое място не бих отишъл. Запомни думите ми — стои далече от банките, когато стигнем града!“ беше го предупредил Хлапето. След това смени темата на разговора, а Деймиан откри парите си под седлото на Винс…

А сега трябваше отново да се раздели с тях. Тримата мъже, които влязоха в банка Кондън, бяха въоръжени до зъби с пушки и револвери. Достатъчно беше човек да ги види, и веднага щеше да му стане ясно защо са тук. Още от вратата опряха оръжие в клиентите, които бяха най-близо до тях. Банковите служители веднага вдигнаха ръце. Двама от крадците имаха изкуствени мустаци и бакенбарди бяха прекалено млади — около двадесетгодишни, но гледаха зловещо. Няма шега, помисли си Деймиан. По очите им се виждаше, че бяха готови да застрелят без колебание всеки, който им се противи.

И този път Деймиан нямаше оръжие. Трябваше да задържи поне единия пистолет, а не да го дава на шерифа. Не беше за вярване, че отново щяха да го оберат. Посред бял ден, в центъра на града, когато улиците бяха пълни с хора. А Хлапето знаеше… И не случайно го предупреди, но Деймиан не го послуша. Просто реши, че момчето се перчи, че иска да го сплаши — възможно ли е да има обир посред бял ден?!

Напрежението растеше. След няколко минути трезорът щеше да бъде отворен и опразнен, но дотогава клиентите трябваше да изпразнят джобовете си. Никой не влезе отвън. Деймиан забеляза, че някой се промъкваше до перваза на прозореца, вероятно беше видял какво става вътре, защото в следващия миг алармата се включи. Това внесе смут и объркване сред крадците. Един от тях пребледня, някой изпсува. Като че ли не знаеха какво да правят. В следващия момент грабителите се втурнаха навън, стреляйки напосоки, без дори да изчакат сейфът да бъде отворен. Градът бранеше парите си. Стреляше се по цялата улица. Настана истински ад. Повечето хора в банката лежаха на пода, без да вдигат глави. Деймиан бавно отиде до вратата да види какво става. От Първа национална банка излязоха още двама въоръжени, които стреляха непрекъснато. Някакъв мъж се опита да им попречи, но беше застрелян от упор. Убити бяха и двама случайни минувачи, които застанаха на пътя на крадците. Един куршум изсвистя покрай ухото на Деймиан и нещо го парна. Нямаше време да се замисля, точно тогава видя Кейси да тича след крадците. Навсякъде по улицата имаше кръв. Кейси стигна мястото, където бандитите бяха завързали конете си, стреля и в следващия миг. Емет Далтън се свлече от коня. Огънят продължи около пет минути, но през това време четирима граждани бяха убити, включително съдебния изпълнител, който в момента беше в града и влезе в престрелка с Грат Далтън. Улицата се превърна в гробница. Почти всички оцелели крадци стигнаха конете си, но там ги засипа дъжд от куршуми. Робърт и Грат Далтън бяха мъртви. Дик Бродуел и Бил Пауърс също. Дулин, когото Кейси беше чула да говори за обира, го нямаше — конят му си беше навехнал крака и той не можа да пристигне навреме с приятелите си. Тъкмо се беше появил, стрелбата започна и той беше убит. Единственият оцелял, но тежко ранен, бе Емет Далтън — той щеше да бъде изпратен на доживотен затвор, след като се възстановеше от равните.

Едва сега Кейси обърна внимание на последиците от престрелката. Ако не беше се забавила, нямаше да има толкова жертви. Щеше да пипне всичките престъпници живи, най-много можеше да ги рани в краката, за да ги обездвижи и да ги принуди сами да се предадат. Не че съжаляваше за загубата им, но имаше невинни жертви и това я ядоса. Можеше да предотврати касапницата, ако беше пристигнала навреме. Щеше да дойде още предишния ден, щеше да има достатъчно време да се организира, ако не беше излишният й товар… Деймиан и двамата престъпника… Винс и Билибоб бяха едната причина, но тя сама беше решила да не ги изпуска онази сутрин. Трябваше да ги остави гладни, а не да ходи на лов. Но там беше и Деймиан. Не можеше просто така да му каже, че ще трябва да почака да се нахрани, когато стигнат града. Сигурно апетитът му беше толкова голям, колкото и ръстът му. Освен това идваше от Изток, а хората там са изтънчени. Чувстваше се задължена да се грижи за него, след като му беше предложила подслон…

Защо трябваше да се появява точно сега? Такива като него въобще не трябва да предприемат пътуване на Запад. Появата му обърка всичките й планове — негова беше вината и за случилото се сега. Добре че не беше пред очите й — както се чувстваше в момента, сигурно щеше да го застреля…

Точно тогава той се появи…

Кейси се опомни едва когато се удари в стената, краката й сякаш не бяха нейни, пончото, ризата дори бельото, всичко беше събрано в юмрука на Деймиан, а тя висеше във въздуха. Другата му ръка, свита също на юмрук, беше дръпната назад и след секунди щеше да удари лицето й. Трябваше да вика за помощ, но дори не помръдна. Нямаше да я удари, та за него тя беше „малкото момче“! Искрено се надяваше да е права…

Едва сдържайки гнева си, Деймиан я пусна на земята. Очите му бяха потъмнели, гледаше я заплашително. Не й беше ясно защо постъпва така с нея, но вече започваше да я дразни. А тя също можеше да се разгневи и то не по-малко от него. Без да помисли, Кейси стовари юмрука си точно в челото му — не се целеше там, но високия му ръст не й остави друга възможност. Естествено, това стана причина Деймиан отново да я хване за дрехите: или щеше да я удари, или щеше да се опита да я стисне за гърлото. Но Кейси не дочака това да стане — извади оръжието си и той веднага я пусна. Дори вдигна ръце, като че ли искаше да каже: „Стига!“. Цялото му лице пламна.

Гневът й мина. Сега тя имаше преднина. Чудеше се дали да го простреля. Не че щеше да има някаква полза, нито пък щеше сериозно да го нарани — пистолетът й беше в лявата ръка и точно това я разколеба.

— Не е честно! — каза Деймиан, като се задъхваше.

— Като се има предвид ръстът ти, да.

Спокойният й глас още повече го ядоса.

— Ти знаеше, че тези банки ще бъдат нападнати от крадци, нали?

Вместо да отговори на въпроса му, Кейси каза:

— Хайде да се махнем оттук, пришълецо.

Никой не им обръщаше внимание. Хората се бяха събрали пред банките, за да видят какво беше станало. Магазинът, в който влязоха, беше празен, дори собственикът беше излязъл. Щом Кейси затвори вратата, Деймиан веднага поднови караницата. Тя не мислеше, че има причина да крие.

— Откъде знаеше?

— Бях в една кръчма преди няколко седмици. Разпознах един престъпник. Бях решил да го заловя, когато чух да се уговарят за обира…

— Да оберат тези две банки ли?

— Да. Всъщност той говореше доста силно и аз разбрах всичко, но той не знаеше, че го чувам. Когато реша, мога да бъда незабележим. Той не би видял муха на носа си, та мен ли…

— Значи ти си знаел какво ще стане и си мълча?! Дявол да те вземе, Кейси, та мен можеха да ме убият там! Не можа ли да ми кажеш, да ме предупредиш?!

— Такава информация не се казва на всеки, а само на представители на закона. Трябваше да се вслушаш в съвета ми — щеше да останеш невредим и нямаше да бъдеш там по време на престрелката.

Деймиан се почувства неловко, наистина беше предупреден, но не се вслуша в думите му.

— Една-две минути ми бяха необходими, за да проверя могат ли да ми преведени пари, ако потрябва. А сега наистина ми трябват, защото ме ограбиха за пореден път.

— Това е най-малкото, което заслужаваш, след като не ме послуша — рече Кейси с неприязън. — И нека ти кажа нещо — там има убити, ако все още не си видял, а не трябваше да има. Можеше да се избегне всичко това, ако бях пристигнал вчера, но не можах! И защо мислиш не можах?! Защото ти се изпречи на пътя ми, защото ме забави и аз не можах да си взема наградите — над десет хиляди долара щях да получа за тази банда, представяш ли си?!

Това вече вбеси Деймиан.

— Почакай малко, момче! Не можеш да ме виниш за смъртта на всичките тези хора, нито пък за изгубените ти пари! Да не би да си мислиш, че можеш да хванеш цялата тази банда сам? Без нито един изстрел? Без жертви? Лично аз мисля, че е невъзможно.

— Спомни си, Деймиан, аз ти обясних как работя. Аз преследвам, залавям или пленявам престъпници точно когато те най-малко очакват. Ако са цяла банда, още по-добре. Повечето от тях не се сещат да извадят оръжие, когато насреща им е насочен пистолет.

— Смелите мъже обаче ще извадят оръжие. Ти се заблуждаваш! Напротив, ако беше излязъл сам срещу тях, щяха да те убият. Трябва ти да ми благодариш, защото забавяйки те, аз не ти дадох възможност да пристигнеш навреме и ти спасих живота.

Кейси остана доста изненадана.

— Никой не може да бъде сигурен! Знам обаче със сигурност, че щях да имам достатъчно пари, за да се оттегля, а сега ги нямам. Един последен съвет, Деймиан — върни се вкъщи! Не ти е мястото тук! Тук животът е друг и ти не го разбираш! И стой далече от мен, по дяволите!