Само ти

Петдесет и трета глава

Кейси повече не вярваше в късмета си. Защо точно когато Деймиан щеше да каже онова, което тя толкова дълго очакваше, този глас, който тя така ненавиждаше, не — мразеше, трябваше да прекъсне мислите му?! Мразеше не само гласа, мразеше жената, която поглъщаше със сладострастен поглед Деймиан!

Е, прекалено силно е да се каже, че я мрази, но че не я харесва, да. Така се надяваше никога да не я види отново, а тя взе, че се появи и започна да се умилква на Деймиан колко й било приятно. Кейси дори бе забравила, че тя живее в Чикаго!

— Тук съм по работа, Лола, страхувам се, че не разполагам с време за приятелски посещения.

— О, наистина ли? — попита тя и погледна към Кейси. — А това кой трябва да е?

Колко забавно, тя ревнуваше от нея? Дори не я позна! Смяташе се за изключителна, само на нея трябваше да обръщат внимание мъжете, другите са без значение!

— Ти ме пренебрегна, Лола. И ме нарани, не ме ли позна?

— О, това си ти, Кейси, Извини ме, но аз мислех, че си… е, нали се сещаш… „една от дамите на улицата“.

Мислеше си, че ще уязви Кейси, но нищо такова не се получи. Тя реши да се извини и да остави двамата да си поговорят, когато майка й и баща й се появиха. Стана така, че се наложи да поканят Лола на вечеря. Всичко си беше постарому — както, когато пътуваха към Форт Уърт. Лола не спираше да говори и да кокетничи. Кейси реши да пропусне десерта под предлог, че има главоболие, но точно тогава Лола забеляза друг познат мъж на съседната маса и започна да се обръща настойчиво. Кейси реши да изчака удобния момент…

— Господи, Деймиан, кажи, че не е съвпадение! Мисля, че ей там е майка ти! Милата, тя дори не те е забелязала!

Лола даже не се обърна да види какво впечатление са направили на Деймиан думите й. Тя скочи на крака, повтори същите думи, но в този момент изпищя от болка — Деймиан я дърпаше за ръката да седне отново на мястото си. Това я изненада.

— Да не си полудял?

— Напълно възможно — дори не си помисляй да отиваш при майка ми. Не обърна ли внимание какво ти казах, Лола, когато се натресе на масата ни. Казах ти, че съм тук по работа, а не на гости. Ако трябва да бъда по-точен — нямам желание да се срещна с майка си.

— С мене също, очевидно.

Сигурно очакваше той да отрече думите й, но това не се случи. Изчерви се, но не беше се обидила чак толкова, след като не стана и не си тръгна. Жалко, сигурно беше толкова глупава, че не забеляза как я нарани.

Къртни се опита да разсее напрежението, Шандос се смееше, а Кейси гледаше разтревожена Деймиан. Той се обърна към масата, където беше майка му. Беше достатъчно висок, за да може да я види.

Вероятно тя също го беше съзряла. Той притихна и болката от очите му премина в сърцето. Стана и излезе от ресторанта. Кейси го последва.

Деймиан се качи направо в стаята си — не разбра, че Кейси беше след него, докато не се обърна, за да види защо вратата не се затваря. Беше готов да се нахвърли срещу нея, мислеше си, че майка му го беше последвала, но когато я погледна, гневът му се изпари.

— Не бях подготвен психически! — каза в свое оправдание той.

— Разбирам — отговори тя.

— Тази глупачка е загубила разсъдъка си.

— Разбирам.

— Но аз не искам да се срещам с майка си, не и по този начин — с помощта на други. Трябва да имам достатъчно сили, за да я погледна в очите и да изслушам обясненията й.

— Прав си, ако трябва да се срещнеш с нея, не трябва да бъдеш напрегнат.

Той вдигна ръка и оправи косата си. Трепереше. Сивите му очи бяха помръкнали.

— Тя ме позна, Кейси. Не ме е виждала от дете, как, по дяволите, ме позна?

— По същия начин, по който и ти я позна.

— Но тя не се е променила, учудващо е, но е така. Дори няма бръчки, лицето й е същото, все така красиво, както беше, когато бях на десет години. Аз едва ли съм същият.

— Помогнал й е майчиният инстинкт, Деймиан. Ти също я гледаше — сетила се е, че си ти.

— Разбира се, това е причината, но няма значение — добави той вяло.

Така й се искаше да го прегърне в този миг, но не го направи.

— Ще се оправиш ли?

— Разбира се. И моля те, извини ме пред родителите ти, задето напуснах масата по този начин.

Тя се усмихна нежно.

— Те не са взискателни. Няма нужда да им се извиняваш.

Кейси са обърна и тръгна към вратата.

— Кейси?

Спря се, дъхът й също спря. Но той не можа да й каже това, което искаше. На вратата стоеше някаква жена.

— Ти ли си, Деймиан? — с надежда попита тя. — Дошъл си да ме видиш?

Кейси се обърна да види реакцията му — лицето му беше безизразно. Не даде никакъв израз на чувствата си.

— Не, тук съм, за да открия убиеца на баща ми.

— Да! — въздъхна тя. — Чух за смъртта му, съжалявам.

— Не е необходимо, мадам, той не означаваше нищо за вас, беше само част от младостта ви.

Тези думи бяха жестоки, жената кимна — вероятно искаше да овладее чувствата си.

— Извини ме, че нахълтах в стаята ти! — думите й едва се чуха и тя тръгна към вратата.

Само Кейси видя сълзите в очите й. Погледна към Деймиан, но той стоеше с гръб и не помръдваше. Ръцете му бяха свити в юмрук. Не беше време да говори за сълзите.