Само ти

Втора глава

Кейси се втурна навън плачейки, но не тръгна по стълбите нагоре. Както всеки ден по това време, така и днес, на верандата беше спокойно, нямаше никой. Вратата към антрето беше затворена.

Верандата беше голяма и просторна, широка около десет фута, а по дължина беше колкото предната част на къщата — почти осемдесет фута1. Имаше няколко бели маси и столове. Баща й беше направил две люлеещи се кресла. Майка й се грижеше за изобилието от цветя, а зад тях бяха скрити плювалниците, без които ранчото не можеше.

Кейси отиде до парапета и вкопчи пръсти в него, докато кокалчетата й побеляха. Докъдето стигаше погледът й, бяха все земите на Стратън, на баща й и на дядо й — обширните ниви, сред които се издигаха малки хълмчета, самотните дървета се извисяваха край водоеми и разбира се, характерните за Тексас кактуси. В северната част на ранчото, почти до границата, имаше гора, но от къщата не се виждаше. Малка пълноводна река разделяше двата имота, но ползваха прясна вода от езерото, което изобилстваше от костур. Богата земя беше тази!

В пролетната утрин обаче Кейси не виждаше красотата наоколо. Никога не беше казвала на баща си какво възнамерява да направи, а сега той не искаше да обясни причините за отказа си. Защо трябваше да се лута между вината и гнева! С гнева беше свикнала от малка, беше израсла с двамата си братя, които непрекъснато я дразнеха. Но чувството за вина беше нещо съвсем друго особено когато беше свързано с болезнената истина… Какво друго можеше да направи? Баща й винаги бе създавал впечатление, че не се интересува от ранчото „Бар М“. Никога не бе взимал нищо, принадлежало на Флетчър Стратън и всички го знаеха. Кейси обичаше дядо си и не разбираше защо те двамата не успяха да се помирят, за да поговорят макар и след толкова години… Флетчър от своя страна, полагаше доста усилия, но Шандос беше непреклонен.

Разбира се, Кейси знаеше историята — жената на Флетчър, Майра, го напуснала заради изневяра и отвела със себе си синовете им. Флетчър ги търсел навсякъде, искал да ги върне отново вкъщи, но напразно — като че ли били потънали вдън земя. Така и не разбрал защо го изоставили, живеел сам, докато след години изведнъж в ранчото „Бар М“ се появил Шандос.

Имал късмет, че не го застреляли, докато яздел понито си. С кожени панталони и дълги черни плитки Шандос бил неузнаваем — целият бил покрит с пера. Единственият белег, по който баща му успял да го познае, били сините очи, същите като на Майра. Според Флетчър, Майра го напуснала заради глупава женска прищявка. Това било единственото обяснение, тъй като тя не помислила как да опази себе си и децата. Затова след като кайовите2 ги хванали, хлапетата били продадени на команчите3. Един млад индианец поискал Майра за жена, а Шандос бил осиновен. След години им се родила дъщеря, която нарекли Бялото Крило — тя била любимото дете в семейството. Може би именно заради това, когато Шандос станал на осемнадесет години и бил вече готов да заеме своето място в племето, Майра решила да го изпрати при истинския му баща. Шандос бил около осемгодишен, когато команчите ги отвлекли. Щом станал пълнолетен, Майра решила, че трябва сам да избере къде да живее — в света на бледоликите или при команчите. Това решение обаче се оказало голяма грешка. Шандос заминал, въпреки че вече бил взел решение за себе си — никога не се противопоставял на майка си. Не се противопоставил и този път, но той бил отгледан от команчите и смятал себе си за един от тях. Затова нямал желание да научи каквото и да било от „бледоликите“. Момчето знаело максимата — „Опознай добре врага си!“, а за Шандос „врагът“ бил всеки „бледолик“. В старанието си да си върне своя син завинаги Флетчър не обърнал достатъчно внимание на враждебността на младежа и точно в това била бедата. Самият той по онова време бил доста упорит, непрекъснато воювал, за да задържи момчето при себе си, но го правел така, както воюват господарите-тирани. Затова враждебността между тях се засилила още повече. Флетчър искал да пречупи характера му, искал той да стане синът, за който винаги е мечтал, но Шандос не бил вече дете. Кулминацията била, когато Флетчър накарал хората си да затворят Шандос в кошарата при добитъка и да му отрежат плитките — тогава започнала истинска война! Шандос опитал да се отбранява, но ранил трима от работниците. Три години били изминали от деня, в който момчето се появило в ранчото.

Едва тогава Флетчър осъзнал, че може отново да го загуби и никога повече да не го види. След време Флетчър научил, че когато Шандос се върнал при команчите, хората от племето били мъртви, изклани от бледоликите. Майка му и сестра му били изнасилени и убити по жесток начин. Това се случило точно в деня, когато той напуснал баща си, за да се върне при тях. Четири години Шандос и неколцината оцелели команчи преследвали убийците с една единствена цел — отмъщение, толкова брутално и жестоко, колкото била и смъртта на хората от племето.

По същото време Шандос срещнал Къртни Харт, влюбили се и решили да се установят да живеят в имението на родителите й. По една голяма случайност земите граничели с тези на баща му. Шандос решил да докаже на Флетчър, че може да се грижи за ранчото и да го управлява не по-лошо от него и без помощ. Успешно се развивала дейността и на банката в Уако, която Флетчър му бил подарил преди години, но Шандос не се докоснал въобще до парите. Искал да докаже себе си, искал сам да се издигне. Така Шандос и Флетчър, баща и син, никога не се сдобрили. Дори сега, когато Флетчър вече не беше между живите, Шандос продължаваше да се придържа към старите си привички. Може би един ден децата му щяха да обединят двете имения, което едва ли щеше да му хареса — по-скоро би изоставил ранчото „Бар М“, докато се самоунищожи, отколкото да се съгласи да го управлява!

Всичко това Кейси никога не би изрекла на глас — можеше да разсъждава часове наред, но не би наранила баща си, никога не беше го наранявала. Сега също беше замислена, затова не чу стъпките зад гърба си:

— Нали няма да се разплачеш, миличка?

Нямаше нужда да се обръща, за да отгатне кой стоеше зад гърба й.

Вероятно беше чул цялата разправия между нея и баща й, но най-издайнически беше разговорът за Соутуф и неговите задължения след смъртта на Флетчър. Само това да беше чул, щеше да е достатъчно, за да разпитва и да очаква отговор.

— Сълзите няма да помогнат! — отвърна тя с развълнуван глас.

— Според мен никога не са помагали, освен за да накарат мъжете да променят решенията си. Какво си намислила?

— Ще докажа на татко, че нямам нужда от съпруг, за да се справя с това, с което съм решила да се заема. Ще му покажа, че мога да работя с мъже, без да е вързан някой за полата ми.

— Не че никога няма да облечеш пола, но как ще го постигнеш? — попита той.

— Като се захвана с работа, която не е за жена — отвърна Кейси.

— Има работа, която е подходяща за жена, но има и такава, която не е.

— Имам предвид наистина неподходяща работа, дори опасна, толкова непосилен и изнурителен труд, с какъвто една жена никога не би се захванала. Нали момичето на Окли се грижеше за биковете им и живееше сама?

— Това, което съм чувал, е, че момичето на Окли било по-твърдо по характер, отколкото истинските мъже. Даже се обличала като мъж. А ти защо питаш? Нали няма да направиш такава глупост като нея!?

— За теб може и да е глупост, но за мене не. Трябва да направя нещо. И чудо да стане, татко няма да промени решението си — от малък е непреклонен и цялото семейство знае защо.

Соутуф въздъхна — винаги е бил сред най-добрите приятели на Флетчър и сега не можеше да не признае на Кейси, че това нейно решение не му харесва.

— Толкова по-зле — възропта тя. — Не ти искам разрешение. Не съм си и помислила, че ще ми помогнеш да докажа себе си, въпреки че татко е убеден, че ще се справя. Поне те накарах да се замислиш.

— Господи! Такъв внезапен изблик на чувства чак ме плаши, миличка.