Само ти

Четиринадесета глава

Деймиан не тръгна веднага след Хлапето. Ако искаше да си поплаче, той нямаше да му пречи. Затова реши да вземе няколко бутилки от бара и след това тръгна към хотела. Може би ако го беше послушал, нямаше да се стигне дотук, но както и във влака, момчето обичаше да взима решение прибързано и не обмисляше последиците. Когато Деймиан стреля през прозореца, момчето сигурно си беше помислило, че е стрелял просто така, от гняв, но той беше ранил всеки един от крадците, въпреки че се отдалечаваха от влака. Ако нямаха в бандата си лекар, доста щяха да се затруднят, докато се оправят; ако пък се появят в града, ще създадат работа на властите.

Кейси беше в стаята, до прозореца. Гледаше тъжно Стария Сам и не можеше да си прости загубата му. Деймиан реши да каже, че не винаги самоувереността е добър съветник, но после се отказа. Хлапето се чувстваше достатъчно зле и без неговите забележки. Изглежда не го беше чул да влиза. Деймиан се изкашля, за да привлече вниманието му и каза:

— Стига си хленчил, взех.

Едва успя да изрече тези думи и Хлапето се нахвърли върху него:

— Защо ми позволи да го направя? Защо? Не съм се разделял със Стария Сам от дванадесетгодишна възраст! Аз го отгледах. Той е моето семейство, разбираш ли?

Деймиан буквално онемя. За първи път виждаше момчето толкова развълнувано, винаги досега беше сдържало чувствата си. Опомни се бързо, трябваше да се защити:

— Чакай малко, не можеш да ме виниш…

— Не мога ли?

— Разбира се, че не можеш. Аз ли предложих да заложиш коня си?! Въобще не бях съгласен с поведението ти още от самото начало.

Деймиан се опита да овладее гнева си — беше му трудно, толкова много ярост се беше насъбрала в сърцето му. Имаше усещането, че Стария Сам означава всичко за Кейси, а не само средство за предвижване. Ако не беше така, момчето едва ли щеше да бъде толкова тъжно.

Деймиан спря да говори и се замисли. Изглежда мълчанието му подразни Кейси още повече:

— Нямаше да се случи, ако не бях тук. А нямаше да бъда тук, ако…

— Не беше длъжен да приемаш предложението ми!

— Добре, защото се отказвам!

Деймиан не очакваше такъв отговор. Мислеше си, че Хлапето има поне малко достойнство, а то се отказа още при първата си несполука. Деймиан поклати глава и каза с разочарование:

— Виждал съм и други да избухват от гняв, но ти печелиш първенството, Хлапе!

— Как смееш…

— Млъкни, Кейси! Ако не беше се нахвърлил върху мене, щях да се опитам да ти върна коня.

— Наистина ли?

Изражението на лицето й изведнъж се промени, почти грейна, но после стана червено. Какво толкова беше казал?! Деймиан отстъпи назад, като че ли искаше да се отдалечи от думите, които току-що беше изрекъл.

— Господи, не! Съжалявам, Кейси! — каза той.

— Прекалено късно… Но аз съжалявам, Деймиан! Позволи ми да ти обясня… Не бях ядосан на теб, а на себе си. Не съм привърженик на глупавите и необмислени постъпки, а в онази кръчма направих точно това.

— Съгласен съм, просто не трябваше да се обзалагаш!

— Не, нямам предвид това — прекъсна го Кейси. — Залогът беше добър.

— За какво говориш, по дяволите? — намръщи се отново Деймиан.

— Трябваше да държиш монетата за ръба, а тя беше толкова малка. Трябваше да се вгледам в пръстите ти внимателно, а аз не исках.

— Да не би да твърдиш, че нарочно не си улучил? — не можеше да повярва на ушите си Деймиан.

— Не, не беше това целта ми. Разстоянието не беше голямо.

Чак сега Деймиан се разсмя от душа. Дали Хлапето просто искаше да се извини, задето го беше обидило?! Да не би да смяташе думите си за извинение?! Защо тогава каза, че е загубил коня си по негова вина?!

— Освен това нямам предвид наистина да се откажа, поне докато не свърша това, за което съм дал дума. Първо трябва да събера мислите си. Ще изпълня обещанието си каквото и да ми коства, ако все още държиш на мен.

Трябваше да минат няколко минути, за да може Деймиан да осъзнае всичко онова, което току-що беше чул. После обяви:

— Мисля, че ще е по-добре да забравим всички неприятности досега.

Кейси кимна. Изглеждаше спокойна.

— Добра идея, но пропусна да споменеш как да си върнем Стария Сам.

— С пари, естествено. И те са необходими понякога. Случаят е точно такъв. Ще вземем и понито.

— Наистина ли? Умееш ли да се пазариш за цената? — попита Кейси, която беше доста изненадана от думите на Деймиан.

— Едва ли, не съм опитвал, но се надявам да успея… Този приятел не бърза за никъде, както се вижда. Иска да се хареса на дъщерята на пекаря, но повече обича да се обзалага. Ако няма късмет, ще свърши скоро парите. Тогава ще е съгласен на всякаква цена за конете. Със сигурност парите, които имам, ще ми стигнат.

— Колко са?

— Не, не всичките, само тези в джобовете ми — около триста, но за него те са всичко, което имам.

— Много са малко…

— Ти се шегуваш! Да не мислиш, че тук конете са кой знае колко скъпи?

— Не всичките, само породистите като Стария Сам. Освен това тук, в този район, има търсене, а предлагането е малко. По-рано Запада беше лишен от много преимущества, особено когато индианците нападаха влаковете с провизии или когато откриваха нова мина. Все още в малките градове като този търсенето е голямо, защото по една или друга причина влакове рядко минават през тях…

Тези думи на Кейси бяха музика за ушите на Деймиан. Внос и износ на стоки, доставка и търсене. Дали баща му някога се беше замислял за възможността да разшири бизнеса си на запад. Това трябваше да се обмисли. Ще трябва да дойде още веднъж, за да подготви дейността си, но нека първо доведе докрай започнатото дело…

— Значи ще тръгнем още утре, а сега ще отидем да вечеряме — предложи Деймиан.

— Ако нямаш нищо против, аз ще пропусна вечерята. В хотела не сервират, а в бара не бива да се връщам. Освен това ще трябва да купим някои неща за утре, докато магазинът не е затворил. Ще тръгнем рано. Аз ще се погрижа за това.

Деймиан реши да не му противоречи повече. Момчето все още не се беше успокоило.

— Както кажеш, аз ще дойда да уредя сметката.

— Имам достатъчно пари, Деймиан.

— Казах, че ще поема всички разходи по пътуването, помниш ли? Освен това няма да ми е излишно да науча какво трябва да взема, когато тръгвам на път.

Думите му отново бяха прекъснати.

— Между другото, понито имаше ли седло?

Деймиан се замисли. Не беше забелязал, защото не предполагаше, че е толкова важно, но сега разбра, че това може да бъде основателна причина за отлагане на заминаването им.

— Мисля, че да.

— Дано да има, в противен случай ще ни бъде доста трудно — по-лесно е да намериш кон, отколкото седло. Дано има в магазина…

Кейси все още размишляваше, когато Деймиан не се стърпя и попита:

— А ако няма?

— Не се тревожи предварително за неща, в които не си сигурен!

За Деймиан фактът, че трябва да спят в едно легло не означаваше нищо. Кейси настояваше да спи на пода, той не се съгласи.

Кейси реши да лежи, без да мърда, докато Деймиан заспи, а после тихичко да стане и да отиде да легне на пода. Не само леглото беше малко за двама човека, цялата стая беше малка. Можеше дори да отиде в конюшнята, там щеше спокойно да се наспи до Стария Сам.

Ядоса се чак на другата сутрин. Та нали беше спала до Деймиан, когато той намери лагера й. Но там беше друго — съзнанието й беше будно, всеки миг трябваше да внимава да не ги изненадат и нападнат, а сега…

Сега нямаше за какво да се тревожи, имаше покрив над главата си. Дори не искаше да си спомня какви мисли я бяха обзели…

Чудеше се какво щеше да стане, ако Деймиан я целуне. Дали косата му беше толкова мека, колкото изглеждаше? Какво ли е усещането, когато прегръщаш такива широки и силни рамене като неговите? Дори си представи, че той я държи в прегръдката си, но точно тогава се събуди.

Когато на сутринта го видя, изведнъж се притесни, имаше чувството, че наистина го беше прегърнала. Защо я гледаше така?! И тези негови очи — когато те погледне, като че ли те пронизва с тях и чете направо в душата ти!

Деймиан не й обърна никакво внимание. Всъщност той и не подозираше, че Кейси не е нощувала в стаята, а при коня. Просто реши, че тя е станала по-рано, а той беше станал по-късно. Пък и за него тя все още беше Кейси Хлапето — а не просто Кейси, младо и красиво момиче…

Трябваше да се приготвят за път отрано, Деймиан не се беше качвал на пони. Кейси не предполагаше, че ще бъде толкова трудно.

Деймиан не беше уверен и не успя да покаже на животното, че той ще го управлява. Явно животното не искаше някой да се качва на гърба му и ритна Деймиан. Ако не беше толкова голяма разликата в теглата им, може би щяха да го излъжат. Истинско чудо беше Деймиан да се качи на кон без седло, затова решиха, че докато намерят и купят, Кейси ще язди без седло. Трябваше да провери доколко може да разчита на животното, защото някои от тях трудно възприемаха непознати ездачи. Но с Хлапето то се държеше добре. Явно негодуванието му идваше от това, че Деймиан беше по-висок и по-тежък. Той непрекъснато опитваше да възседне понито, докато най-сетне падна на земята за четвърти път и се отказа. Кейси успя да сдържи смеха си.

По всичко личеше, че животното не беше обяздено. Защо Деймиан не послуша съвета й да си купи по-удобни дрехи, поне подходяща шапка! Но той настояваше да си облече модерния костюм, било му по-добре с него. Вълненият му панталон се закачаше в изсъхналите клони, бодли и храсти. Кейси очакваше Деймиан всеки момент да избухне в ругатни — щеше да бъде доста интересно…

Тръгнаха едва когато понито разбра, че няма спасение и че ще трябва да се примири. За Кейси денят беше отегчителен и дълъг, тя беше спала само няколко часа. Доспиваше й се и от бавната езда — трябваше да внимава Деймиан да не падне. Беше се справяла в много по-трудни ситуации, от малка яздеше, но сега усещаше как мускулите й изтръпват и още повече се уморяваше.

Заради Деймиан се наложи да спрат и да починат рано следобед. Храната им беше готова, опакована и можеха да се хранят, без да има нужда да спират. Деймиан тръгна без желание.

Вечерта я изненада. Предложи й да отиде на лов, за да си приготвят хубава вечеря. Кейси се изкушаваше да го предупреди, че ловът не е за всеки, но след дългия и изтощителен ден нямаше желание дори да говори. Затова отказа да яде каквото и да било друго, освен фасул и бисквити.

Но изненадата не закъсня. След около половин час Деймиан се върна с дива пуйка — толкова голяма, че щеше да им стигне за няколко дни. Кейси реши, че просто е имал късмет. Това му и каза, когато се зае да я приготвя:

— Много добър улов — имал си късмет.

— Всъщност не ми беше необходим късмет:

— Да не би да се е напъхала в ръцете ти…

— Не, беше толкова далеч, че въобще не бях сигурен какво е.

Кейси си спомни историите, които й бяха разказвали вкъщи, и добави:

— Сигурно!

Скептичното й изражение подразни Деймиан.

— Искаш ли да ти демонстрирам?

Кейси не се впечатли, но все пак каза:

— Без да пропускаш! — и посочи на около четиридесет фута.

Деймиан вдигна пушката, стреля и улучи. Кейси премигна от учудване, но веднага посочи друга мишена. И тя беше улучена. После Хлапето се отказа да го изпита за трети път.

— Добре, изненадан съм.

— Само „изненадан“! — Деймиан повдигна вежди в недоумение.

— Добре, силно съм впечатлен!

Едва тогава той седна до огъня.

— Много ти благодаря за високата оценка, но трябва да ти кажа, че съм бивш шампион по стрелба с пушка от колежа. Освен това съм ходил на лов с баща ми.

— Къде? Във вашия двор ли? А защо не си яздил, поне не беше до днес?

— Ходехме на север с влак и ловувахме, за да се храним.

Кейси не каза нищо повече. Без да знае защо и как, мнението й за Деймиан изведнъж се промени. Едва сега разбра, че и той като нея може да се грижи за себе си дори и в най-трудните и опасни ситуации. Можеше да й помага да залавят престъпници. Колко ли крадци от последния обир на влака беше ранил? Може и да ги е убил, след като се прицелва толкова бързо и точно… Но не си спомняше имаше ли трупове… Може би думите му „Заслужават да бъдат избити!“ бяха изречени само от гняв, а не защото го е мислел наистина…

Видът му беше прекалено градски, за да принадлежи към нейния свят, но това нищо не променяше. Сега вече можеше да не се тревожи за оцеляването му. С коня и пушката той се справяше повече от добре.

Кейси продължи да се занимава с приготвянето на храната, стараеше се да не мисли за него. Беше рано да му покаже колко го цени, пък и мислите му едва ли бяха насочени към това, което я вълнуваше…

— Мразя да казвам такива думи на момчета, Кейси, но знаеш ли, че приличаш на момиче? Не си ли се опитвал да си пуснеш брада или поне мустаци?

— Би ми било доста трудно — рече каза Кейси, но много време се колеба как да отговори.

— Защо?

— Защото съм момиче.

Деймиан я погледна ужасен. Кейси наведе глава. Нямаше намерение да му признае тайната си, не знаеше защо го направи. Тишината, която настъпи след думите й, още повече засили напрежението — Кейси не смееше да погледне Деймиан в очите. Сигурна беше, че в момента той се мъчи да открие белезите, които да го уверят, че тя наистина е момиче. Усещаше погледа му… като че ли пронизваше пончото й.

— Не си и помисляй за доказателства! Просто ще трябва да ми повярваш! — Очите му се върнаха отново на лицето й. Оглеждаше всяка частица от него, като че ли я виждаше за първи път. Видът му беше напрегнат, после изведнъж се промени. Чувствата надделяха над шока.

Кейси се вгледа в него. Без съмнение беше ядосан.