Шестото клеймо

Глава 110

23:23.

Витория трепереше на балкона на замъка Сант Анджело и с насълзени очи се взираше в Рим. Ужасно й се искаше да прегърне Робърт Лангдън, но не можеше. Чувстваше се като упоена. Човекът, който беше убил баща й, лежеше на двора мъртъв. Самата тя едва не бе станала негова жертва.

Лангдън я докосна по рамото и топлината на ръката му сякаш магически стопи леда. Тялото й се съживи. Мъглата се вдигна и Витория се обърна. Робърт изглеждаше ужасно — целият мокър, със сплъстена коса — очевидно бе минал през истински ад, за да дойде да я спаси.

— Благодаря ти… — промълви тя.

Лангдън уморено се усмихна и й напомни, че всъщност тя заслужава благодарност. Способността й да измества раменните си стави бе спасила живота и на двамата. Витория избърса очи. Можеше вечно да остане тук с него, ала отдихът беше кратък.

— Трябва да се махаме оттук — каза американецът.

Мислите на Витория бяха другаде. Очите й бяха насочени към Ватикана. Най-малката държава в света изглеждаше обезпокояващо близо, осветена от прожекторите на пресата. За нейно смайване, площад „Св. Петър“ продължаваше да е претъпкан с народ! Швейцарската гвардия очевидно бе успяла да освободи само петдесетина метра — участъка точно пред базиликата — по-малко от една трета от пиацата. Хората се блъскаха напред, за да виждат по-добре. „Прекалено са близо!“ — помисли Витория.

— Връщам се там — безизразно заяви Лангдън.

Тя изненадано се обърна към него.

— Във Ватикана ли?

Робърт й разказа за самарянина. Водачът на илюминатите, човек на име Янус, който лично идваше да жигоса шамбелана. Последният илюминатски удар, който трябваше да докаже могъществото им.

— Никой във Ватикана не знае — поясни той. — Няма как да се свържа с тях, а този човек ше пристигне всеки момент. Трябва да предупредя гвардейците преди да го пуснат вътре.

— Няма да успееш да минеш през тълпата!

— Има начин — уверено отвърна професорът. — Довери ми се.

Витория отново усети, че историкът знае нещо, което не й е известно.

— Идвам с теб.

— Не. Защо и двамата да рискуваме…

— Трябва да намеря начин да измъкна всички тези хора оттам! Те са в невероятна опас…

В този момент балконът започна да се люлее. Оглушителен грохот разтърси целия замък. После откъм „Св. Петър“ проблесна бяла светлина, която ги заслепи. „Господи! — помисли си Витория. — Антиматерията се е анихилирала по-рано!“

Ала вместо експлозия от тълпата се надигнаха мощни овации. Младата жена примижа, за да може да вижда. Телевизионните прожектори сякаш бяха насочени срещу тях! Всички се бяха обърнали към замъка викаха и сочеха с ръце. Тътенът се усилваше. Атмосферата на площада изведнъж стана радостна.

Лангдън се озадачи.

— Какво става, по дяво…

Небето закънтя.

Иззад кулата внезапно се показа папският хеликоптер, прелетя на петнадесет метра над тях и продължи към Ватикана. Прожекторите го последваха и Лангдън и Витория изведнъж отново потънаха в мрака.

Докато гледаше грамадната машина, която увисна над площад „Св. Петър“, младата жена изпита тревожното усещане, че са закъснели. Вдигайки облаци прах, хеликоптерът кацна на откритото пространство между тълпата и базиликата.

На фона на белия мрамор видяха, че от Ватикана излиза мъничка фигура и тръгва към вертолета. Витория нямаше да може да я познае, ако не беше червената барета.

— Тържествено посрещане. Това е Роше.

Лангдън удари с юмрук по парапета.

— Някой трябва да ги предупреди! — Той се обърна да тръгне.

Витория го хвана за ръката.

— Чакай! — Току-що бе видяла още нещо, нещо, което очите й отказаха да повярват. Тя с треперещи пръсти посочи хеликоптера. Дори от това разстояние не можеше да има грешка. По рампата слизаше друга фигура… фигура, която се движеше по толкова специфичен начин, че можеше да е само един човек. Въпреки че седеше, той без усилие и с изненадваща бързина се понесе по площада.

Крал на електрически трон.

Максимилиан Кьолер.