Шестото клеймо

Глава 40

— Вярно ли е? — смаяно се обърна шамбеланът към Оливети.

— Синьоре, признавам, че тук има някакво устройство — отвърна командирът. — Вижда се на една от нашите охранителни камери, но що се отнася до твърдението на госпожица Ветра за мощта на това вещество, не мога да…

— Чакайте малко — прекъсна го Карло Вентреска. — Наистина ли виждате това нещо?

— Да, синьоре. На осемдесет и шеста камера.

— Тогава защо не го вземете? — В гласа на шамбелана се долавяха гневни нотки.

— Много е трудно, синьоре. — Оливети остана изпънат, докато му обясняваше положението.

Свещеникът слушаше и Витория усещаше растящото му безпокойство.

— Сигурни ли сте, че е във Ватикана? — попита Карло Вентреска. — Може някой да е изнесъл камерата и да предава от другаде.

— Невъзможно — заяви командирът. — Външните ни стени са електронно осигурени, за да защитават вътрешните ни комуникации. Сигналът може да идва единствено отвътре, иначе нямаше да го приемаме.

— Предполагам, че в момента търсите тази липсваща камера с всички възможни средства, нали?

Оливети поклати глава.

— Не, синьоре. Откриването на камерата може да отнеме стотици човекочаса. Точно сега имаме други проблеми и при цялото ми уважение към госпожица Ветра, тая капчица, за която говори, е съвсем малка. Не може да е толкова експлозивна, колкото твърди тя.

Търпението на Витория се изпари.

— Тази капчица е достатъчна, за да изравни Ватикана със земята! Нищо ли не разбрахте от обясненията ми?

— Аз имам огромен опит с взривните вещества, госпожо — с глас като стомана отвърна Оливети.

— Опитът ви е остарял — също толкова решително отсече тя. — Въпреки облеклото си, което, разбирам, вие намирате за фриволно, аз съм старши научен сътрудник в най-модерната научноизследователска лаборатория по ядрена физика на света. Лично съм проектирала капана за антиматерия, който не позволява на образеца да влезе в контакт. И ви предупреждавам, че ако през следващите шест часа не намерите този контейнер, през следващия век вашите гвардейци няма да има какво да пазят освен една голяма дупка в земята.

Оливети рязко се обърна към шамбелана. Очите му пламтяха от гняв.

— Синьоре, не мога да позволя това да продължава. Тези измамници ви губят времето. Илюминати ли? Капчица, която може да унищожи всички ни?

— Basta31 — отвърна Карло Вентреска. Изрече думата тихо, и в същото време тя сякаш отекна в голямото помещение. После настъпи тишина. Свещеникът продължи шепнешком: — Опасни или не, илюминати или не, това нещо категорично не бива да се намира във Ватикана… още по-малко точно преди конклава. Искам да го намерите и обезвредите. Веднага започнете претърсване.

— Синьоре, даже да пратя всички гвардейци да претърсват комплекса, може да ни трябват дни, за да открием камерата — продължаваше да упорства Оливети. — Освен това, след като разговарях с госпожица Ветра, наредих на един от хората си да потърси това вещество, наречено „антиматерия“, в най-новия ни наръчник по взривни вещества. Никъде не е открил да се споменава за него. Абсолютно нищо.

„Надут задник — помисли си Витория. — В наръчник по взривни вещества ли? Защо не потърси в енциклопедията?!“

Командирът продължаваше:

— Синьоре, ако предлагате да претърсим целия Ватикан, трябва да възразя.

— Командире! — Гласът на шамбелана кипеше от гняв. — Позволете да ви напомня, че когато се обръщате към мен, вие се обръщате към титуляра на този кабинет. Разбирам, че не приемате положението ми сериозно — въпреки това, по закон, аз командвам тук. Ако не греша, кардиналите вече са на сигурно място в Сикстинската капела и до началото на конклава задълженията ви са сведени до минимум. Не разбирам защо се колебаете да потърсите това устройство. Ако не ви познавах, можеше да си помисля, че нарочно излагате конклава на опасност.

На лицето на Оливети се изписа презрение.

— Как смеете! Знаете ли от колко години служа на Ватикана! Швейцарската гвардия от хиляда четиристотин трийсет и осма година е…

Радиостанцията в ръката му високо изпищя и го прекъсна.

— Comandante?

Той я вдигна към устата си и натисна предавателя.

— Sto ocupato32!

— Scusi33 — каза швейцарският гвардеец по радиостанцията. — Реших, че трябва да ви съобщя. Получихме заплаха за бомба.

Оливети не можеше да изглежда по-безразличен към тази новина.

— Ами тогава действайте! Проведете обичайното претърсване.

— Направихме го, но човекът, който се обади… — Гвардеецът замълча за миг. — Нямаше да ви безпокоя, господин командир, но той спомена за веществото, което преди известно време ми наредихте да потърся в наръчника. Антиматерия.

Всички в стаята се спогледаха смаяно.

— За какво е споменал? — изпелтечи Оливети.

— За антиматерия, господин командир. Докато претърсвахме, направих някои допълнителни проверки. Сведенията за антиматерията са… хм, честно казано, доста обезпокоителни.

— Нали каза, че в наръчника не се споменава нищо.

— Открих информация в Мрежата.

„Поне един умен човек“ — помисли си Витория.

— Изглежда, че това вещество е силно експлозивно — продължи гвардеецът. — Не е за вярване, че информацията е точна, но в нея се казва, че половин килограм антиматерия бил сто пъти по-мощен от ядрена бойна глава.

Оливети помръкна. Гледката напомняше на срутваща се планина. Ликуването на Витория се изпари при вида на ужаса, който се изписа на лицето на шамбелана.

— Проследихте ли обаждането? — попита командирът.

— Де такъв късмет. Мобилен телефон, преплетени сателитни линии. Идентификацията показва, че е някъде в Рим, но наистина не беше възможно да го проследим.

— Постави ли някакви искания? — промълви Оливети.

— Не, господин командир. Само ни предупреди, че антиматерията е скрита в комплекса. Като че ли се изненада, че не знам. Попита ме дали съм я видял. Вие ми наредихте да направя справка за антиматерията, затова реших да ви съобщя.

— Правилно си постъпил — отвърна командирът. — Веднага идвам. Незабавно ме предупредете, ако пак се обади същият човек.

Отсреща му отговори кратко мълчание.

— Той още не е затворил.

Оливети сякаш бе ударен от електрически ток.

— Искаш да кажеш, че още е на линия, така ли?

— Да, господин командир. От десет минути безуспешно се мъчим да го проследим. Той сигурно знае, че не можем да го открием, защото отказва да затвори, докато не го свържем с шамбелана.

— Свържете го — нареди Карло Вентреска. — Веднага!

Оливети се обърна към него.

— Не, отче. Ние имаме хора, специално подготвени да водят преговори.

— Веднага!

Командирът даде заповед на хората си.

След малко телефонът на бюрото на папата иззвъня. Шамбеланът натисна бутона за разговор по аудиоуредбата.

— За кого се мислите, за Бога?