Шестото клеймо

Глава 130

Шамбеланът усещаше, че мъглата от удивление и адреналин започва да се разпръсква. Докато швейцарският гвардеец го подкрепяше по Царското стълбище на път за Сикстинската капела, свещеникът чу пеене откъм площад „Св. Петър“ и разбра, че са били преместени планини.

„Grazie, Dio.“

Беше се молил за сила и Бог му я бе дал. В мигове на съмнения Бог му беше говорил. „Твоята мисия е свята — бе му казал Той. — Аз ще ти дам сила.“ Дори с Божията сила беше изпитвал страх, бе се съмнявал в правотата на пътя си.

„Ако не ти, КОЙ?“ — беше го попитал Бог.

„Ако не сега, КОГА?“

„Ако не така, КАК?“

Иисус, бе му напомнил Бог, беше спасил всички тях… бе ги спасил от собственото им безразличие. С две дела им беше отворил очите. Ужас и Надежда. Разпването и възкръсването. Бе променил света.

Ала това се беше случило преди хилядолетия. Времето бе разяло чудото. Хората бяха забравили. Бяха се обърнали към фалшиви идоли — технобожества и чудеса на ума. „Ами чудесата на сърцето?!“

Шамбеланът често се беше молил на Бог да му покаже как да накара хората отново да повярват. Но Бог бе мълчал. Едва в мига на най-дълбок мрак беше дошъл при него. „О, каква ужасна нощ!“

Шамбеланът си спомняше как бе лежал на пода в разкъсана пижама, раздирайки собствената си плът, опитвайки се да пречисти душата си от мъката, донесена му от отвратителната истина, която току-що беше научил. „Невъзможно!“ — крещеше той. И все пак знаеше, че е вярно. Измамата го измъчваше като адски огньове. Епископът, който го бе взел при себе си, човекът, който му беше бил като баща, духовникът, който бе станал папа… беше измамник. Обикновен грешник. Бе излъгал света за толкова предателско деяние, че дори Бог едва ли щеше да му прости. „Обета си! — изкрещя Карло на папата. — Ти си нарушил своя обет пред Бог! Тъкмо ти!“

Папата се опита да му обясни, ала шамбеланът не го изслуша, а изтича навън. Олюляваше се сляпо по коридорите, повръщаше, раздираше кожата си, докато — окървавен и сам — не се озова проснат на студената пръст пред гроба на свети Петър. „Майко Божия, какво да правя?“ И в този момент на мъка и предателство, докато лежеше опустошен в Некропола и се молеше на Бог да го вземе от този безбожен свят, Господ най-после дойде.

Гласът в главата му отекна като гръм.

— Заклел ли си се да служиш на своя Бог?

— Да! — извика шамбеланът.

— Ще умреш ли за своя Бог?

— Да! Вземи ме още сега!

— Ще умреш ли за своята Църква?

— Да! Моля те, избави ме!

— Но ще умреш ли за… човечеството?

В последвалата тишина шамбеланът усети, че пропада в бездната. Премяташе се все по-надолу, все по-бързо. И все пак знаеше отговора. Винаги го бе знаел.

— Да! — извика в лудостта Карло. — Ще умра за хората! Също като твоя син, ще умра за тях!

След часове шамбеланът все още лежеше разтреперан на земята. Видя лицето на майка си. „Бог има планове за теб“ — казваше му тя. Шамбеланът се хвърли още по-дълбоко в безумието. И тогава Бог пак му проговори.

Този път с мълчание. Но Карло го разбра. „Върни им вярата.“

„Ако не аз… кой?“

„Ако не сега… кога?“

Докато гвардейците отключваха вратата на Сикстинската капела, Карло Вентреска усещаше силата във вените си… точно като едно време в детството си. Бог го бе избрал. Отдавна.

„Волята Му ще се изпълни.“

Шамбеланът се чувстваше прероден. Швейцарските гвардейци бяха превързали гърдите му, бяха му дали чиста бяла ленена роба. Бяха му направили и инжекция морфин заради изгарянето. Искаше му се да не му бяха давали обезболяващи. „Иисус е търпял мъките си три дни на кръста!“ Опиатът вече пригьпяваше сетивата му… замайващо подводно течение.

Влезе в капелата и не се изненада, че кардиналите го гледат в почуда. „Изпълнени са с благоговение към Бог — напомни си той. — Не към мен, а към това как Бог действа чрез мен.“ Когато закрачи по централната пътека, забеляза объркване на всички лица. Но с всяко следващо лице, покрай което минаваше, долавяше още нещо в очите им. Какво? Опита се да си представи как ще го приемат. Радостно? Почтително? Опита се да надникне в очите им и не откри нито една от двете емоции.

И тогава погледна олтара и видя Робърт Лангдън.