Шестото клеймо

Глава 15

Лангдън мълчаливо закрачи зад Витория и Кьолер. Влязоха в централното фоайе, откъдето бе започнало странното посещение на професора. Краката на младата жена се движеха с гъвкава пъргавост — като на олимпийска плувкиня — качество, реши Лангдън, несъмнено придобито от йогистката подвижност. Чуваше преднамерено бавното й дишане, сякаш се опитваше да сподави мъката си.

Искаше му се да й каже нещо, да й изрази съчувствието си. И той познаваше внезапната празнота от неочакваната загуба на родител. Спомняше си главно погребението, дъждовно и сиво. Два дни след двадесетия му рожден ден. Къщата бе била пълна с мъже в сиви костюми, мъже, които прекалено силно бяха стискали ръката му. Всички бяха мърморили думи като „инфаркт“ и „стрес“. Майка му през сълзи се беше шегувала, че винаги е можела да следи стоковата борса просто като държи съпруга си за ръка… и използва пулса му като лична телеграфна лента.

Веднъж, още когато баща му бе жив, Лангдън чу майка си да го моли да „спре и да помирише розите“. Същата година Лангдън му купи малка стъклена роза за Коледа. Никога не беше виждал по-красиво нещо… слънчевите лъчи вълшебно се пречупваха през стъклото и обагряха стената в пъстра светлина. „Прелестна е — каза баща му, когато разтвори кутията, и го целуна по челото. — Хайде да й намерим безопасно място.“ И внимателно я постави на една висока прашна лавица в най-тъмния ъгъл на дневната. След няколко дни Лангдън се качи на една табуретка, взе розата и я върна в магазина. Баща му така и не забеляза изчезването й.

Иззвъняването на асансьора го върна в настоящето. Витория и Кьолер се качваха в кабината. Той се поколеба пред отворените врати.

— Какво има? — по-скоро нетърпеливо, отколкото загрижено попита директорът.

— Нищо — отвърна Лангдън и се насили да влезе в тясната кабина. Използваше асансьори само когато бе абсолютно необходимо. Предпочиташе откритото пространство на стълбищата.

— Лабораторията на доктор Ветра е под земята — поясни Кьолер.

„Чудесно“ — помисли си професорът и влезе в асансьора. Усети леден вятър, духащ от дълбините на шахтата. Вратите се затвориха и асансьорът потегли надолу.

— Шест етажа — безизразно като аналитична машина каза физикът.

Лангдън си представи мрака на празната шахта под тях. Опита се да пропъди образа, като се вторачи в променящите се цифри на етажите. Странно, таблото показваше само два етажа. ПЪРВИ ЕТАЖ и ГАК.

— Какво означава ГАК? — като се опитваше да не проявява външно нервността си, попита той.

— Голям адронов колидер — поясни Кьолер. — Ядрен акселератор.

„Ядрен акселератор ли?“ — Лангдън смътно познаваше този термин. За пръв път го беше чул по време на вечеря с колеги в кеймбриджкия Дънстър Хауз. Един техен приятел, физикът Боб Браунел, бе пристигнал разярен.

— Тия копелета са го спрели! — изруга той.

— Какво са спрели? — попитаха всички.

— Строежа на ССК!

— На кое?

— На Суперпроводниковия суперколидер!

Някой сви рамене.

— Не знаех, че Харвард строи такова нещо.

— Не Харвард! — възкликна Браунел. — Съединените щати! Щеше да е най-мощният ядрен акселератор на света! Един от най-важните научни проекти на нашия век! Вече са вложени два милиарда долара и Сенатът прекратява проекта! Проклети религиозни лобисти!

Когато накрая се успокои, Браунел обясни, че ядреният акселератор бил голяма кръгла тръба, през която се ускорявали елементарни частици. Магнитите в тръбата се включвали и изключвали в бърза последователност, за да „разбъркват“ частиците, докато те не развият огромна скорост. Ускорените частици се движели в тръбата с около двеста и деветдесет хиляди километра в секунда.

— Но това е почти скоростта на светлината! — възкликна един от професорите.

— Напълно си прав — потвърди Браунел и продължи разказа си. Като ускорявали две частици в противоположни посоки на тръбата и после ги сблъсквали, учените можели да ги разделят на съставните им части и да видят основните градивни елементи на природата. — Ядрените акселератори са важни за бъдещето на науката — заяви физикът. — Сблъскването на елементарните частици е ключът към разбирането на строителните материали на вселената.

Харвардският „придворен поет“, тих човек, казваше се Чарлз Прат, не се впечатли.

— Това ми изглежда доста неандерталски подход към науката… — отбеляза той. — Все едно да удариш два часовника един в друг, за да видиш от какво са направени.

Браунел хвърли вилицата си и изхвърча от ресторанта.

„Значи в ЦЕРН имат ядрен ускорител? — помисли Лангдън, докато асансьорът се спускаше. — Кръгла тръба за сблъскване на елементарни частици.“ Зачуди се защо са я заровили под земята.

Когато кабината спря, той с облекчение усети под краката си твърда земя. Ала когато вратите се отвориха, облекчението му се изпари. Робърт Лангдън се озова изправен пред напълно непознат свят.

Коридорът продължаваше безкрайно в двете посоки и представляваше гладък бетонен тунел. Пространството пред асаньора бе ярко осветено, но по-нататък всичко тънеше в мрак, от който лъхаше влажен вятър, напомнящ, че се намират дълбоко под земята. Лангдън почти усещаше тежестта на пръстта и камъка над главата си. За миг отново стана деветгодишен… мракът го тласкаше назад… назад към петте часа смазваща чернота, която все още го измъчваше. Той сви юмруци и овладя страха си.

Витория мълчаливо слезе от асансьора и без колебание потъна в мрака. Над главата й една след друга започнаха да се включват флуоресцентни лампи. Ефектът беше смущаващ — сякаш тунелът бе жив… и предусещаше всяка нейна стъпка. Лангдън и Кьолер я последваха на известно разстояние. Светлините зад тях автоматично угасваха.

— Този ядрен акселератор — тихо рече Лангдън. — Някъде в тунела ли е?

— Ей там. — Директорът посочи наляво към полирана хромирана тръба, която минаваше по стената на коридора.

Лангдън я погледна объркано.

— Това ли е акселераторът? — Устройството изобщо не изглеждаше така, както си го беше представял. Тръбата бе идеално права, с диаметър по-малко от метър, и изчезваше в тъмнината на тунела. „По-скоро прилича на модерен канал“ — каза си Лангдън. — Мислех, че ядреният акселератор е кръгъл.

— Този акселератор наистина е кръгъл — потвърди Кьолер. — Изглежда прав, но това е зрителна илюзия. Обиколката на тунела е толкова голяма, че дъгата не се забелязва — като заоблеността на Земята.

Лангдън се смая. „Това — кръг?“

— Но… тогава трябва да е огромен!

— ГАК е най-голямата машина на света.

Професорът със закъснение си спомни, че шофьорът му бе казал нещо за грамадна машина, заровена под земята. „Но…“

— Диаметърът му е над осем, а дължината му е двайсет и седем километра.

Лангдън рязко се огледа.

— Двайсет и седем километра ли? — Той се вторачи в директора, после се обърна към тъмния тунел пред тях. — Този коридор е дълъг двайсет и седем километра? Това са… над шестнайсет мили!

Кьолер кимна.

— И описва идеален кръг. Стига чак до Франция, после завива и се връща обратно. Преди да се сблъскат, напълно ускорените елементарни частици правят над десет хиляди обиколки за една секунда.

Лангдън се взираше в зейналия тунел. Коленете му омекнаха.

— Искате да кажете, че ЦЕРН е изкопал милиони тонове пръст само за да сблъсква някакви си частици?

Кьолер сви рамене.

— За да открие истината, понякога човек трябва да премества планини.