Шестото клеймо

Глава 122

Воят на двигателите и вятърът от отворената врата оглушаваха Лангдън. Площад „Св. Петър“ се отдалечаваше под тях и накрая се превърна в аморфна сияеща елипса сред морето на градските светлини.

Контейнерът с антиматерията тежеше в ръцете му. Той здраво го стискаше с хлъзгавите си от кръв и пот длани. Капчицата вътре спокойно висеше в центъра и пулсираше в червено на светлината на брояча.

— Две минути! — извика Робърт. Чудеше се къде шамбеланът възнамерява да хвърлят кутията.

Светлините на града се разстилаха във всички посоки. В далечината на запад Лангдън виждаше мъждукащото очертание на средиземноморския бряг — назъбена граница, отвъд която се простираше безкрайна чернота. Морето му се стори по-далеч, отколкото предполагаше. Нещо повече, светлините по крайбрежието му припомниха, че дори в открито море експлозията може да има опустошителни последици. Изобщо не си бе помислил за въздействието на десеткилотонната вълна върху брега.

Когато се обърна и погледна право напред, отново се обнадежди. Пред тях се виждаха сенките на римските хълмове. Те бяха осеяни със светлини — вили на големите богаташи, — ала на около километър на север цареше мрак. Там нямаше никакви светлини. Абсолютно нищо.

„Кариерите! — помисли си Лангдън. — La Cava Romana!“

Напрегнато вперил очи в голата земя, той усети, че площта е достатъчно голяма. И бе наблизо. Много по-близо от морето. Обзе го възбуда. Очевидно шамбеланът се насочваше точно натам! Кариерите! Странно обаче, не забелязваше да се приближават. Озадачен, Лангдън погледна през вратата, за да се ориентира. Изпълни го паника.

На хиляди метри под тях сияеха прожекторите на площад „Св. Петър“.

„Още сме над Ватикана!“

— Отче! — задавено извика американецът. — Летете напред! Достатъчно сме нависоко! Не можем да хвърлим контейнера над Ватикана!

Свещеникът не отговори. Изглежда, се беше съсредоточил върху пилотирането на вертолета.

— Имаме по-малко от две минути! — изкрещя Лангдън и повдигна контейнера. — Виждам кариерите! La Cava Romana! На пет километра на север! Нямаме…

— Не — прекъснато шамбеланът. — Прекалено е опасно. Съжалявам. — Докато хеликоптерът продължаваше да се издига, той се обърна и тъжно се усмихна на Робърт. — Ще ми се да не бяхте идвали, приятелю. Вие направихте най-голямата саможертва.

Лангдън се вгледа в уморените очи на Карло Вентреска и внезапно разбра. Кръвта му се вледени.

— Но… трябва да можем да отидем някъде другаде!

— Нагоре — примирено отвърна шамбеланът. — Това е единствената гаранция.

Лангдън го гледаше невярващо. Напълно превратно бе изтълкувал плана на свещеника. „Погледнете към небето!“

Сега разбираше, че отиват там съвсем буквално. Шамбеланът изобщо не беше имал намерение да хвърли контейнера. Просто колкото може повече го отдалечаваше от Ватикана.

Това пътуване щеше да е еднопосочно.