Шестото клеймо

Глава 72

Лангдън скочи от скелето на земята и изтупа дрехите си. Витория го посрещна.

— Пак ли нищо?

Той поклати глааа.

— Прибраха кардинала в багажника.

Професорът погледна паркираната кола, вьрху чийто преден капак Оливети и група гвардейци бяха разгърнали карта.

— На югозапад ли търсят?

Тя кимна.

— Няма черкви. Първата е чак „Свети Петър“.

Лангдън изсумтя. Поне бяха единодушни. Той се приближи до Оливети. Швейцарците му направиха път.

Командирът вдигна глава.

— Нищо. Но тук не са представени всички черкви. Само големите. Петдесетина.

— Къде сме сега? — попита професорът.

Оливети му посочи Пиаца дел Пополо и прокара с показалец права линия на югозапад. Тя минаваше доста далеч от групата черни квадратчета, обозначаващи по-големите храмове в Рим. За съжаление, те също бяха и по-старите храмове… които бяха съществували през XVІІ век.

— Трябва да вземем някакво решение — каза командирът. — Сигурен ли сте за посоката?

Лангдън си представи протегнатата ръка на ангела. Изпитваше все по-силно усещане за неотложност.

— Да, сигурен съм.

Оливети сви рамене и пак прокара правата линия. Тя пресичаше моста „Маргерита“, Виа ди Риецо, Пиаца дел Рисорджименто и стигаше чак до средата на площад „Св. Петър“.

— Какво й е на базиликата? — попита един от гвардейците. Младежът имаше дълбок белег под лявото си око. — Нали е черква?

Лангдън поклати глава.

— Трябва да е обществено място. В момента „Свети Петър“ едва ли е такова.

— Но линията минава през площада — отбеляза надзъртащата над рамото на професора Витория. — А той е публично място.

Лангдън вече бе обмислил този въпрос.

— Само че няма статуи.

— В средата няма ли един монолит?

Младата жена беше права. На площад „Св. Петър“ се издигаше египетски монолит. Лангдън погледна към обелиска на площада пред тях. „Високата пирамида.“ Странно съвпадение, кааа си той. После отхвърли тази идея.

— Ватиканският монолит не е от Бернини. Донесъл го е Калигула. И няма нищо общо с „въздух“. — Имаше и друг проблем. — Освен това се предполага, че елементите са пръснати в Рим. Площадът „Свети Петър“ е във Ватикана.

— Зависи кого питате — обади се един от гвардейците.

Лангдън го погледна.

— Моля?

— Това винаги е било спорен въпрос. На повечето карти площадът „Свети Петър“ е във Ватикана, но тъй като е извън стените, римските власти векове наред са твърдели, че е в Рим.

— Шегувате се — каза професорът. Никога не бе чувал за това.

— Споменавам го само защото командир Оливети и госпожица Ветра питаха за скулптура, свързана с въздух — прибави швейцарецът.

Лангдън се ококори.

— А вие знаете ли такава на площад „Свети Петър“?

— Не точно. Всъщност не е скулптура. Сигурно не е важно.

— Да чуем — нареди Оливети.

Гвардеецът сви рамене.

— Знам за това, защото обикновено давам караул на площада. Познавам го като собствената си длан.

— Скулптурата — подкани го Лангдън. — Как изглежда? — Започваше да се чуди дали илюминатите наистина не са били толкова дръзки, че да поставят втория си знак точно пред базиликата „Св. Петър“.

— Всеки ден патрулирам там — продължи младежът. — По средата е, точно там, където минава линията. Това ме подсети. Както казах, не е точно скулптура. По-скоро е… блок.

Оливети видимо се ядоса.

— Блок ли?

— Да, господин командир. Мраморен блок до монолита. Но не е правоъгълен, а елипсовиден. И е така изваян, че изобразява духащ вятър. — Той замълча за миг. — Или въздух, ако щете.

Лангдън го зяпна смаяно.

— Релеф! — внезапно възкликна той.

Всички го погледнаха.

— Релефът е вид скулптура! — поясни професорът. „Скулптура е изкуството да се извайват обемни образи и релефи.“ Години наред пишеше дефиницията на черните дъски. Релефите бяха двуизмерни скулптури като профила на Ейбрахам Линкълн върху монетите. Медальоните на Бернини в параклиса „Чиги“ бяха друг пример за релефи.

— Bassorelievo? — попита на италиански гвардеецът.

— Да! Барелеф! — Лангдън почука с кокалчетата на пръстите си по капака. — Изобщо не ми хрумна за това! Плочата на площад „Свети Петър“, за която говорите, се казва Западният вятър. Също е известна като Respiro di Dio.

— Божия дъх?

— Да! Въздух! И е изваяна и поставена там от самия архитект!

Витория се обърка.

— Но нали архитект на „Свети Петър“ е Микеланджело!

— Да, на базиликата! — тържествуващо възкликна Лангдън. — Но площад „Свети Петър“ е дело на Бернини!

Върволицата коли напусна Пиаца дел Пополо. Всички прекалено много бързаха, за да забележат буса на Би Би Си.