Шестото клеймо

Глава 111

Кьолер се отвращаваше от разкоша на коридора „Белведере“. Дори само златният лист на тавана можеше да финансира едногодишни онкологични проучвания. Роше го поведе по обиколната рампа в Апостолическия дворец.

— Няма ли асансьор? — попита директорът на ЦЕРН.

— Няма ток. — Капитанът посочи свещите, които горяха в мрачната сграда. — Заради претърсването.

— Което несъмнено е безуспешно.

Роше кимна.

Кьолер избухна в поредния си пристъп на кашлица. Съзнаваше, че може да е един от последните. Не съвсем неприятна мисъл.

Когато стигнаха на последния етаж и тръгнаха по коридора към папския кабинет, насреща им се втурнаха четирима разтревожени гвардейци.

— Какво правите тук, господин капитан? Мислех, че този човек има сведения, които…

— Ще ги разкрие само на шамбелана. Съобщете му, че директорът на ЦЕРН Максимилиан Кьолер иска да се срещне с него — заповяда Роше. — Незабавно.

— Слушам. — Единият гвардеец се затича към кабинета на шамбелана. Другите останаха в коридора и неспокойно загледаха Роше.

— Изчакайте само момент, господин капитан. Веднага ще съобщим за госта.

Кьолер обаче не спря, а рязко зави и заобиколи часовите. Гвардейците се затичаха след него.

— Fermati! Стойте, господине!

Директорът се отвращаваше от тях. Даже най-елитната охранителна сила на света изпитваше съжаление към сакатите. Ако Кьолер беше здрав, щяха да го спрат със сила. „Сакатите са безпомощни — помисли си той. — Или поне така смята светът.“

Знаеше, че разполага със съвсем малко време да извърши онова, за което беше дошъл. Знаеше също, че тази нощ може да умре. Странно, това изобщо не го вълнуваше. Смъртта бе цена, която беше готов да плати. Бе преживял прекалено много, за да позволи на някой като Карло Вентреска да провали усилията му.

— Синьоре! — викаха гвардейците. Изпревариха го и преградиха коридора. — Трябва да спрете! — Единият извади пистолет и го насочи към Кьолер.

Директорът спря.

Роше се приближи.

— Моля ви, господин Кьолер — разкаяно рече той. — Ще отнеме само момент. Никой не може да влезе в папския кабинет, без да съобщят за него.

Кьолер видя в очите му, че няма друг избор, освен да чака. „Добре — каза си директорът. — Ще почакаме.“

Сякаш по жестока ирония на съдбата, гвардейците го бяха спрели до огромно огледало със златна рамка. Отражението на сакатото му тяло го отврати. Старият гняв отново изригна на повърхността. Това му даде сили. Вече бе сред редиците на врага. Тези хора го бяха лишили от достойнство. Тези хора. Заради тях никога не бе усетил женска ласка… никога не се беше изправил на крака, за да приеме научна награда. „Каква истина знаят тези хора? Какво доказателство имат, по дяволите! Някаква си книга с древни приказки? Обещания за бъдещи чудеса? Науката всеки ден твори чудеса!“

Кьолер се втренчи в каменните си очи. „Тази нощ може би ще умра от ръцете на религията — помисли си той. — Но няма да е за пръв път.“

За миг отново стана единадесетгодишен. Лежеше във франкфуртския дом на родителите си. Чаршафът му бе от най-фин лен, ала беше подгизнал от пот. Малкият Макс гореше, невъобразима болка измъчваше тялото му. До леглото от два дни бяха коленичили майка му и баща му. Молеха се.

В сенките стояха трима от най-добрите лекари във Франкфурт.

— Настоявам да промените решението си! — каза единият. — Вижте момчето! Треската му се засилва. Изпитва ужасни болки. Опасно е!

Но Макс знаеше какъв ще е отговорът на майка му. „Gott wird ihn beschuetzen.“

„Да — помисли си той. — Бог ще ме пази. — Вярата в майчиния му глас му даваше сили. — Бог ще ме пази.“

След час се чувстваше така, сякаш го прегазваше автомобил. Дори не можеше да си поеме дъх, за да заплаче.

— Синът ви изпитва ужасни мъки — каза друг лекар. — Нека поне облекча болката му. Имам обикновена инжекция с…

— Ruhe, bitte!79 — Баща му накара доктора да млъкне, без да отваря очи. Просто продължаваше да се моли.

„Моля те, татко! — искаше да извика Макс. — Позволи им да спрат болката!“ Ала думите му се удавиха в пристъп на кашлица.

След час болките станаха още по-силни.

— Синът ви може да се парализира — предупреди един от лекарите. — И дори да умре! Имаме лекарства, които ще му помогнат!

Фрау и хер Кьолер не им позволиха. Не вярваха в медицината. Кои бяха те, че да се намесват в Божия план? Продължиха да се молят още по-страстно. В крайна сметка Господ ги беше благословил с това момче, защо да не им го вземеше? Майка му шепнеше на Макс да е силен. Обясняваше му, че Бог го подлага на изпитание… като библейската история за Авраам… изпитание на вярата му.

Макс се опитваше да вярва, но болките бяха мъчителни.

— Повече не мога да гледам това! — заяви накрая един от лекарите и избяга от стаята.

Призори Макс почти бе изгубил съзнание. Всичките му мускули се гърчеха в мъки. „Къде е Иисус? — чудеше се той. — Не ме ли обича?“ Усещаше, че животът напуска тялото му.

Майка му беше заспала до леглото, все още сплела пръсти в молитва. Баща му стоеше до прозореца и се взираше в изгрева. Сякаш бе изпаднал в транс. Макс чуваше тихия шепот на безкрайната му молитва за милост.

И тогава забеляза фигурата, която се беше изправила до него. „Ангел?“ Не виждаше почти нищо. Очите му бяха подути и затворени. Фигурата зашепна в ухото му, ала гласът не принадлежеше на ангел. Това бе един от лекарите… онзи, който от два дни седеше в ъгъла и умоляваше родителите му да му позволят да даде на детето някакво ново лекарство от Англия.

— Никога няма да си простя, ако не го направя — каза му докторът и внимателно хвана крехката му ръка. — Ще ми се да го бях направил по-рано.

Макс усети леко убождане — едва доловимо сред ужасните болки.

После лекарят тихо си събра вещите. Преди да си тръгне постави длан на челото му.

— Това ще ти спаси живота. Имам голяма вяра във възможностите на медицината.

След минути Макс се почувства така, сякаш някакъв вълшебен дух се разливаше във вените му. Топлината обхвана цялото му тяло и прогони болката. Накрая за пръв път от няколко дни момчето заспа.

Когато треската премина, майка му и баща му обявиха, че Бог е направил чудо. Ала когато стана ясно, че синът им е осакатял, родителите му се отчаяха. Закараха инвалидната количка на сина си в черквата и помолиха свещеника за съвет.

— Момчето се е спасило само по Божия милост — увери ги отецът.

Макс мълчаливо слушаше.

— Но нашият син не може да ходи! — Фрау Кьолер плачеше.

Свещеникът тъжно кимна.

— Да. Изглежда, че Бог го е наказал, защото не е имал достатъчно вяра.

— Господин Кьолер! — Викаше го швейцарският гвардеец, който беше влязъл в стаята. — Шамбеланът ще ви приеме.

Кьолер изсумтя и потегли по коридора.

— Посещението ви го изненада — прибави гвардеецът.

— Убеден съм в това. — Директорът продължи нататък. — Бих искал да останем насаме.

— Невъзможно — заяви гвардеецът. — Никой…

— Лейтенант — прекъсна го Роше. — Срещата ще се проведе така, както желае господин Кьолер.

Гвардеецът смаяно зяпна командира си.

Пред вратата на папския кабинет Роше позволи на хората си да вземат обичайните мерки за сигурност преди да пуснат Кьолер вътре. Безбройните електронни устройства по инвалидната му количка направиха безполезен ръчния им детектор за метал. Гвардейците го обискираха, но очевидно прекалено много се срамуваха от недъга му, за да го направят както трябва. Така и не откриха скрития под количката револвер. Нито взеха другия предмет, който носеше — онзи, който щеше да донесе незабравим завършек на тазвечерните събития.

Кьолер влезе в папския кабинет. Карло Вентреска беше сам и се молеше на колене пред гаснещия огън. Не отвори очи.

— Господин Кьолер — каза шамбеланът. — Мъченик ли сте дошли да ме направите?