Шестото клеймо

Глава 135

Утрото в Рим закъсня.

Рано сутринта над тълпите на площад „Св. Петър“ се изсипа проливен дъжд. Представителите на пресата упорито останаха, сгушени под чадърите и в колите си, коментирайки събитията от предишната нощ. Църквите по целия свят преливаха от народ. Беше време на размисъл и дискусии… във всички религии. Въпросите изобилстваха, ала отговорите водеха само до още по-дълбоки въпроси. Ватиканът мълчеше и все още не бе направил никакво изявление.

Дълбоко във ватиканските подземия кардинал Мортати беше коленичил сам пред отворения саркофаг. Пресегна се и затвори почернялата уста на стареца. Сега Негово светейшество изглеждаше спокоен във вечния си сън.

До Мортати имаше златна урна, пълна с пепел. Сам я бе събрал и я бе донесъл тук.

— Възможност за прошка — каза кардиналът на светия отец и постави урната до саркофага. — Няма по-силна любов от тази на Отеца към Неговия син. — Мортати скри урната под одеждите на папата. Знаеше, че това свещено подземие е запазено изключително за папски реликви, но някак си му се струваше, че така е редно.

— Синьоре — повика го някой зад него. Беше лейтенант Шартран. Придружаваха го трима швейцарски гвардейци. — Конклавът ви очаква.

Мортати кимна.

— След малко. — Той за последен път погледна в саркофага пред себе си и се изправи. После се обърна към гвардейците. — Време е Негово светейшество да получи покоя, който заслужава.

Те се приближиха и с огромно усилие плъзнаха капака обратно върху саркофага.

Мортати вървеше през двора „Борджия“ на път за Сикстинската капела. Влажен вятър развяваше расото му. От Апостолическия дворец се появи друг кардинал и закрачи до него.

— Може ли да имам честта да ви придружа до конклава, синьоре?

— Честта е моя.

— Синьоре — със загрижено изражение каза кардиналът. — Колегията ви дължи извинение за снощи. Бяхме заслепени от…

— Моля ви — прекъсна го Мортати. — Разумът ни понякога вижда онова, което искат сърцата.

Кардиналът дълго мълча. Накрая попита:

— Съобщиха ли ви? Вече не сте наш главен електор.

Мортати се усмихна.

— Да. Благодаря на Господ за дребните утешения.

— Колегията настоя да подлежите на избор.

— Очевидно великодушието на Църквата не е мъртво.

— Вие сте мъдър човек. Ще ни ръководите добре.

— Аз съм старец. Ще ви ръководя за кратко.

Двамата се засмяха.

Когато наближиха края на двора „Борджия“, кардиналът се поколеба и се обърна към Мортати с озадачено лице, сякаш съмнителното благоговение от предишната нощ пак се бе промъкнало в душата му.

— Знаете ли, че не открихме никакви останки на балкона? — прошепна кардиналът.

Мортати се усмихна.

— Може дъждът да ги е отнесъл.

Мъжът погледна мрачното небе.

— Да, възможно е…