Шестото клеймо

Глава 6

След шестдесет и четири минути все още невярващият и малко замаян от полета Робърт Лангдън слезе по стълбичката на окъпаната в слънце писта. Приятен ветрец раздвижи пешовете на сакото му. Откритото пространство го ободри.

Той примижа и погледна тучната зелена долина и заобикалящите го отвсякъде заснежени върхове. „Сънувам — каза си професорът. — Всеки момент ще се събудя.“

— Добре дошли в Швейцария — надвика рева на двигателите пилотът.

Лангдън си погледна часовника. 07:07.

— Току-що прекосихте шест часови пояса — поясни пилотът. — Тук минава един следобед.

Ученият свери часовника си.

— Как се чувствате?

Той поглади корема си.

— Все едно съм ял стиропор.

Пилотът кимна.

— От височината е. Летяхме на осемнайсет километра. Там сте били трийсет процента по-лек. За щастие разстоянието не беше голямо. Ако пътувахме за Токио, щях да издигна машината на максимална височина — сто и шейсет километра. Виж, това вече наистина ти обръща вътрешностите.

Лангдън изтощено кимна и си каза, че наистина е късметлия. Общо взето полетът бе преминал съвсем нормално. Като се изключеше смазващото костите ускорение по време на излитането, движението на самолета беше сравнително типично — тук-там слаба турбулентност, няколко пъти промяна в налягането при издигане, ала абсолютно нищо не бе предполагало, че се бяха носили с умопомрачителната скорост седемнадесет хиляди и седемстотин километра в час.

Неколцина техници забързано излязоха на пистата и отидоха да се погрижат за боинга. Пилотът заведе Лангдън при едно черно пежо, паркирано близо до контролната кула. Скоро летяха по асфалтиран път, който минаваше по дъното на долината. В далечината се издигаха високи сгради. Тревистият пейзаж навън летеше край тях като в мъгла.

Лангдън смаяно зяпаше спидометъра, който показваше около сто и седемдесет километра в час. „Какво му е на тоя човек, че бърза толкова?“ — зачуди се той.

— До лабораторията са пет километра — осведоми го пилотът. — Ще стигнете там след две минути.

Професорът напразно се озърна за предпазен колан. „Защо не ги направиш три и да ме закараш жив?“

Автомобилът продължаваше да лети по шосето.

— Харесвате ли Реба? — попита пилотът и включи касетофона.

Разнесе се женски глас.

— „Само от страх, че ще останеш сам…“

„He от страх“ — разсеяно си помисли Лангдън. Колежките му често го поднасяха, че колекцията му от артефакти просто е очевиден опит да запълни пустотата на дома си, дом, който според тях много щял да спечели от женско присъствие. Той винаги бе отвръщал със смях и им беше напомнял, че вече обича три неща в живота си — символиката, водната топка и ергенството. Последното му даваше свободата да пътува по света, да спи до колкото късно иска и да се наслаждава на спокойни вечери вкъщи с бренди и хубава книга.

— Ние сме като малък град — откъсна го от унеса пилотът. — Не е само лаборатория. Имаме супермаркети, болница, даже кино.

Лангдън разсеяно кимна и погледна към издигащите се пред тях сгради.

— Всъщност имаме най-голямата машина на света — прибави пилотът.

— Нима? — Професорът се вторачи напред.

— Няма да я видите там, господине — засмя се пилотът. — Тя е на пет етажа дълбочина под земята.

Лангдън нямаше време да го разпитва. Пилотът без предупреждение удари спирачки и колата спря пред бетонна будка.

Ученият прочете надписа: „SECURITE. ARRETEZ“6, осъзна къде се намира и изведнъж го обзе паника.

— Господи! Не си нося паспорта!

— Не ви трябва паспорт — успокои го шофьорът. — Имаме постоянно споразумение с швейцарските власти.

Лангдън смаяно проследи с поглед пилота, който показа на охраната някакъв документ. Дежурният прокара картата през електронно идентификационно устройство.

Светна зелена лампичка.

— Име на пътника?

— Робърт Лангдън — отговори пилотът.

— На кого е гост?

— На директора.

Дежурният въпросително повдигна вежди, обърна се, провери в някаква разпечатка и я сравни с данните на компютърния си екран. После отново се приближи до прозореца.

— Приятно прекарване, господин Лангдън.

Пежото рязко потегли, прелетя още двеста метра и стигна до главния вход на лабораторията — правоъгълна ултрамодерна сграда от стъкло и стомана. Поразително прозрачните й стени смаяха Лангдън. Винаги беше обичал архитектурата.

— Стъклената катедрала — поясни придружителят му.

— Черква ли е?

— Не, по дяволите. Само черква ни липсва. Тукашната религия е физиката. Споменавайте Божието име всуе колкото си искате, само гледайте да не се майтапите с кварки или мезони.

Автомобилът зави и спря пред стъклената сграда. „Кварки и мезони ли? И няма граничен контрол? Самолет, който се движи с петнайсет маха? Кои всъщност са тия хора?“ Отговори му гранитната плоча пред входа:

— Ядрени проучвания ли? — макар да бе убеден, че преводът му е верен, попита Лангдън.

Пилотът не отговори. Беше се навел напред и бърникаше касетофона.

— Пристигнахме. Директорът ще ви чака на входа.

Лангдън видя, че от сградата излиза мъж на инвалидна количка. Изглеждаше шестдесетинагодишен. Мършав и абсолютно плешив, със строга брадичка, бяла лабораторна престилка и официални обувки, здраво стъпили на стъпалото на количката. Дори от това разстояние очите му изглеждаха безжизнени — като два сиви камъка.

— Онзи там ли е? — попита Лангдън.

Пилотът погледна към входа.

— Хм, проклет да съм. — Той се обърна и зловещо се усмихна на професора. — За вълка говорим, а той в кошарата.

Без да знае какво да очаква, Лангдън слезе от пежото. Мъжът на инвалидната количка се приближи и му протегна потната си ръка.

— Господин Лангдън? Разговаряхме по телефона. Казвам се Максимилиан Кьолер.