Шестото клеймо

Глава 31

Космическият самолет Х-33 с рев излетя в небето и се понесе на юг към Рим. Лангдън мълчеше. Последните петнадесет минути бяха минали като насън. Едва след като разказа на Витория за илюминатите и тяхната борба срещу Ватикана, започваше да осъзнава положението, в което се намираха.

„Какви ги върша, по дяволите? — чудеше се Лангдън. — Трябваше да се прибера у дома, когато имах възможност!“ Дълбоко в душата си обаче знаеше, че изобщо не е имал такава възможност.

Здравият му разум категорично беше настоявал да се прибере в Бостън. И все пак научното удивление бе надделяло. Изчезването на илюминатите, в което беше вярвал, изведнъж заприличваше на блестяща измама. Копнееше за доказателство. За потвърждение. А и го гризеше съвестта. Кьолер бе болен, Витория беше съвсем сама и Лангдън съзнаваше, че ако познанията му за илюминатите по някакъв начин могат да помогнат, той е морално задължен да е там.

Ала имаше още нещо. Въпреки че се срамуваше да го признае, първоначалният му ужас от местонахождението на антиматерията не се дължеше само на опасността за живота на хората във Ватикана, но и на друго.

Изкуството.

В най-голямата художествена колекция на света имаше бомба с часовников механизъм. Ватиканският музей помещаваше над шестдесет хиляди безценни произведения в хиляда четиристотин и седем стаи — Микеланджело, да Винчи, Бернини, Ботичели. Питаше се дали ако се наложи, могат да се евакуират всички творби. Знаеше, че не е възможно. Много скулптури тежаха тонове. А и най-големите съкровища бяха архитектурни — Сикстинската капела, базиликата „Свети Петър“, прочутото спирално стълбище на Микеланджело, водещо към Museo Vaticano — безценни свидетелства за творческия му гений. Лангдън се зачуди след колко време ще се изтощи батерията на контейнера.

— Благодаря ви, че дойдохте — тихо каза Витория.

Професорът се откъсна от унеса си и вдигна поглед. Младата жена седеше оттатък пътеката. Дори на студената флуоресцентна светлина от нея се излъчваше самообладание — почти магнетична хармония. Сега дишането й изглеждаше по-дълбоко, сякаш в нея се бе възпламенила искрата на самосъхранението… копнеж за справедливост и възмездие, подхранван от обичта към баща й.

Очите й безмълвно разкриваха признателността й.

Самолетът слабо се разтърси и Лангдън трепна от страх. Отново се почувства като в капан в този самолет без прозорци и се опита да си представи, че е на открито. Каква ирония! Защото се бе случило тъкмо на открито. Смазващ мрак. Професорът пропъди спомена от ума си. Стара история.

Витория го наблюдаваше.

— Вярвате ли в Бог, господин Лангдън?

Въпросът го стресна. Сериозният й глас беше още по-разоръжаващ. „Дали вярвам в Бог?“ Бе се надявал да прекарат пътуването в по-лек разговор.

„Духовна загадка — помисли си той. — Така ме наричат приятелите ми.“ Макар че години наред беше изучавал религията, Лангдън не бе религиозен. Уважаваше въздействието на вярата, благотворителността на църквите, силата, която религията даваше на много хора… и все пак интелектуалното блокиране на съмнението, задължително, ако човек истински трябваше да „вярва“, винаги се беше оказвало прекалено голяма пречка за неговия научен ум.

— Ще ми се да вярвам — чу се да отвръща Лангдън.

Отговорът на Витория не съдържаше осъдителност или предизвикателство.

— Тогава защо не вярвате?

Той се подсмихва.

— Ами, не е толкова просто. Да имаш вяра изисква скокове на вярата, интелектуално допускане на чудеса — непорочни зачатия и божествени намеси. И после идват правилата за поведение. Библията, Коранът, будистките писания… всички те имат еднакви изисквания — и сходни наказания. Според тях, ако не живея по определени правила, ще ида в ада. Не мога да си представя Бог, който управлява по този начин.

— Надявам се, че не позволявате на студентите си така безсрамно да избягват въпросите.

Забележката го свари неподготвен.

— Моля?

— Господин Лангдън, не ви питам дали вярвате в онова, което казват за Бог хората. Питам ви дали вярвате в Бог. Има разлика. Свещените писания са разкази… истории и легенди за опитите на човек да разбере потребността си от смисъл на собственото си съществуване. Не ви моля да правите литературен анализ. Питам ви дали вярвате в Бог. Когато лежите под звездите, усещате ли божественото? Чувствате ли, че виждате делото на Божията ръка?

На Лангдън му трябваше доста време, за да обмисли въпроса й.

— Прекалено съм любопитна — извини се Витория.

— Не, просто…

— Сигурно обсъждате въпроси на вярата със своите студенти.

— Постоянно.

— И предполагам, че играете ролята на противник на религията. За да подклаждате спора.

Професорът се усмихна.

— Сигурно и вие преподавате.

— Не, но съм се учила от майстор. Баща ми можеше да поддържа и двете страни на Мьобиусова лента.

Лангдън се засмя и си представи изкусно изработена Мьобиусова лента — усукан хартиен пръстен, който технически имаше само една страна. За пръв път бе видял едностранната фигура в творбата на М. К. Ешер12.

— Може ли да ви попитам нещо, госпожице Ветра?

— Наричайте ме Витория. От това „госпожице Ветра“ се чувствам стара.

Той вътрешно въздъхна, внезапно усетил собствената си възраст.

— Аз съм Робърт.

— Щяхте да ме питате нещо.

— Да. Като учен и дъщеря на католически свещеник, какво мислите за религията вие?

Витория се замисли и отметна кичур коса от очите си.

— Религията е като език или рокля. Ние гравитираме около обичаите, с които сме израснали. В крайна сметка обаче всички твърдим едно и също. Че животът има смисъл. Че сме благодарни на силата, която ни е създала.

Лангдън се заинтригува.

— Искате да кажете, че това дали човек е християнин, или мюсюлманин се определя от месторождението му, така ли?

— Не е ли очевидно? Погледнете разпространението на религията по света.

— Значи вярата е въпрос на случайност?

— Едва ли. Вярата е универсална. Конкретните ни начини за нейното разбиране са условни. Едни се молят на Иисус, други ходят в Мека, трети изучават елементарните частици. В края на краищата всички просто търсим истината, която е по-голяма от нас.

На Лангдън му се искаше студентите му да могат да се изразяват толкова ясно. По дяволите, искаше му се той да може да се изразява толкова ясно.

— Ами Бог? — попита професорът. — Вярвате ли в Бог?

Витория дълго мълча.

— Науката ми показва, че Бог трябва да съществува. Разумът ми твърди, че никога няма да разбера Бог. Сърцето ми казва, че не съм създадена за това.

„Кратко и ясно“ — помисли си той.

— Значи вярвате, че Бог е факт, но ние никога няма да го разберем.

— Да Я разберем — усмихна се Витория. — Вашите индианци са били прави.

Лангдън се подсмихна.

— Майката Земя.

— Гея. Планетата е организъм. Всички ние сме клетки с различни функции. И същевременно сме взаимосвързани. Служим едни на други. Служим на цялото.

Докато я гледаше, той усети, че в него се раздвижва нещо, което отдавна не беше изпитвал. В очите й имаше омайваща яснота… и чистота — в гласа й. Привличаше го.

— Нека ви попитам още нещо, господин Лангдън.

— Робърт — поправи я професорът. — „От това «господин Лангдън» се чувствам стар!“ И хайде да минем на „ти“.

— Ако не възразяваш, че те питам, Робърт, как се замеси в тази история с илюминатите?

Лангдън се замисли.

— Всъщност заради парите.

Витория изглеждаше разочарована.

— Заради парите ли? За консултациите ти ли, искаш да кажеш?

Разбрал как са прозвучали думите му, той се засмя.

— Не. Имам предвид парите като банкноти. — Професорът бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и намери един долар. — Заинтересувах се от култа, когато научих, че американските пари са покрити със символи на илюминатите.

Витория присви очи. Очевидно не знаеше дали да приеме обяснението му сериозно.

Лангдън й подаде банкнотата.

— Погледни гърба й. Виждаш ли големия печат вляво?

Тя обърна долара.

— Пирамидата ли имаш предвид?

— Пирамидата. Знаеш ли какво общо имат пирамидите с американската история?

Младата жена сви рамене.

— Точно така — каза Лангдън. — Абсолютно нищо.

Тя се намръщи.

— Тогава защо пирамидата е главен символ във вашия голям печат?

— Това е малко тайнствена история — отвърна професорът. — Пирамидата е окултен символ, който представлява приближаването към абсолютния източник на просветление. Виждаш ли какво има отгоре й?

Витория отново погледна банкнотата.

— Око, вписано в триъгълник.

— Нарича се „тринакрия“. Виждала ли си някъде другаде това око, вписано в триъгълник?

Тя се замисли за миг.

— Всъщност да, обаче не съм сигурна…

— Тринакрията е символ на масонските ложи по света.

— Значи символът е масонски, така ли?

— Не. На илюминатите е. Те го наричали „сияйна делта“. Призив за просветена промяна. Окото представлява способността на илюминатите да проникват навсякъде и да наблюдават всичко. Сияйният триъгълник е символ на просвещението. А триъгълникът в същото време е гръцката буква „делта“, която е математически символ на…

— На промяната. На прехода.

Той се усмихна.

— Забравих, че разговарям с учен.

— Значи искаш да кажеш, че големият печат на Съединените щати е призив за просветена, всевиждаща промяна, така ли?

— Някои биха я нарекли Нов световен ред.

Витория се сепна и пак погледна банкнотата.

— Надписът под пирамидата гласи „Novus… ordo…“

— „Novus ordo seculorum“. Това значи „Нов световен ред“.

— Думата „seculorum“ не показва ли, че става въпрос за нерелигиозен ред?

— Да. Изразът не само ясно посочва целта на илюминатите, но и противоречи на заявлението, отпечатано до него; „Вярваме в Бог“.

— Но как е възможно цялата тази символика да се появи върху най-силната валута в света?

— Повечето учени смятат, че е станало чрез вицепрезидента Хенри Уолас. Той бил високопоставен масон и определено имал връзки е илюминатите. Никой не знае дали е бил член на братството, или неволно е попаднал под тяхно влияние. Но именно Уолас убедил президента да утвърди големия печат.

— Как? Защо президентът се е съгласил…

— Става дума за президента Франклин Делано Рузвелт. Уолас просто му е казал, че „Novus ordo seculorum“ значи „нов курс“13.

Витория не изглеждаше убедена.

— И Рузвелт не е накарал някой друг да погледне символа преди да нареди на държавната хазна да го отпечата?

— Не е имало нужда. С Уолас били като братя.

— Като братя ли?

— Провери в учебника си по история — усмихна се Лангдън. — Франклин Делано Рузвелт е бил известен масон.