Шестото клеймо

Глава 87

Окървавеният часовник на Лангдън показваше 21:41. Професорът тичешком прекосяваше двора „Белведере“ към фонтана пред сградата на швейцарската гвардия. От дланта му вече не течеше кръв, но много го болеше. Когато стигна, около него се струпаха всички — Оливети, Роше, шамбеланът, Витория и неколцина гвардейци.

— Робърт, ти си ранен! — възкликна Витория. Преди Лангдън да успее да отговори, пред него се изправи командирът.

— Радвам се, че сте добре, господин Лангдън. Съжалявам за случилото се.

— Отлично знаехте…

— Аз съм виновен — разкаяно каза приближилият се Роше. — Нямах представа, че сте в архива. Захранването на части от нашите бели зони е свързано с тази сграда. Разширявахме обсега на претърсването. Аз изключих електричеството. Ако знаех…

— Папата е бил отровен, Робърт — каза Витория, хвана ръката му и разгледа раната. — Илюминатите са го убили.

Лангдън чуваше думите, ала почти не разбираше смисъла им. Беше му хубаво. Усещаше единствено топлите ръце на Витория.

Шамбеланът извади от расото си копринена кърпичка и му я подаде, за да избърше кръвта. Мълчеше. В зелените му очи сякаш пламтеше нов огън.

— Каза, че си открил къде ще убият третия кардинал — рече Витория.

— Да, в…

— Не — прекъсна го Оливети. — Когато ви помолих да не казвате нито дума повече по радиостанцията, господин Лангдън, имах свои съображения. — Той погледна събралите се швейцарски гвардейци. — Извинете ни, господа.

Войниците се прибраха в сградата. Без обида. Пълно подчинение.

Командирът се обърна към останалите.

— Колкото и да ми е трудно да го кажа, убийството на папата е можело да бъде извършено единствено с помощ отвътре. За благото на всички не бива да се доверяваме на никого. Включително на гвардейците. — Страданието му бе очевидно.

— Това означава… — загрижено почна Роже.

— Да — каза Оливети. — Резултатите от претърсването ви не са сигурни. Но трябва да рискуваме. Продължавайте да търсите.

Капитанът като че ли понечи да каже нещо, после размисли и се отдалечи.

Шамбеланът дълбоко си пое дъх. Все още не беше изрекъл нито дума и Лангдън усещаше, че в свещеника кипят нови сили, сякаш беше достигнал някаква повратна точка.

— Командире? — безизразно каза Карло Вентреска. — Ще прекъсна конклава.

Оливети прехапа устни.

— Съветвам ви да изчакате. Остават ни още два часа и двайсет минути.

— Ще отлетят като миг.

Гласът на командира прозвуча предизвикателно.

— Какво възнамерявате да направите? С лека ръка да евакуирате кардиналите ли?

— Възнамерявам да спася Църквата с онази власт, която ми е дал Господ. А как ще го направя вече не е ваша грижа.

Оливети се изпъна.

— Каквото и да се готвите да направите… — Той замълча за миг. — Нямам право да ви спирам. Особено след очевидния си провал като шеф на охраната. Моля ви само да изчакате. Двайсет минути… до десет часа. Ако информацията на господин Лангдън е вярна, може да успея да заловя този убиец. Все още има шанс да запазим протокола и благоприличието.

— Благоприличието ли? — задавено се засмя Карло Вентреска. — Отдавна не става въпрос за благоприличие, командире. Ако случайно не сте забелязали, ние сме във война.

От сградата излезе гвардеец и извика на шамбелана:

— Синьоре, току-що ни съобщиха, че сме задържали репортера от Би Би Си, господин Глик.

Свещеникът кимна.

— Нека двамата с операторката ме чакат пред Сикстинската капела.

Оливети се ококори.

— Какво правите?

— Двайсет минути, командире. Нямате повече време. — И ги остави.

Алфата на Оливети напусна Ватикана, но вече не я следваха върволица необозначени коли. На задната седалка Витория превързваше ръката на Лангдън с бинт от аптечката.

Командирът се взираше право пред себе си. После каза:

— Добре, господин Лангдън. Къде отиваме?