Шестото клеймо

Глава 126

Кардинал Мортати знаеше, че в никой език няма думи, които могат да допълнят мистерията на този момент. Безмълвното видение над площад „Св. Петър“ пееше по-високо от всеки ангелски хор.

Докато се взираше в Карло Вентреска, Мортати усещаше парализиращия сблъсък на душата и разума си. Видението изглеждаше реално, осезаемо. И все пак… нима беше възможно? Всички бяха видели шамбелана да се качва на хеликоптера. Всички бяха наблюдавали светлинното кълбо в небето. А сега шамбеланът стоеше на терасата високо над тях. Пренесен от ангели? Възкресен от Божията ръка?

„Това не е възможно…“

Душата на Мортати искаше да вярва, ала разумът му наетояваше за логичност. И все пак кардиналите наоколо също се бяха вторачили в терасата и очевидно виждаха същото като него.

Това бе шамбеланът. Нямаше съмнение. Но изглеждаше някак променен. Божествен. Сякаш се бе пречистил. Дух? Или човек? Бялата му плът сияеше в светлината на прожекторите с безплътна безтегловност.

Хората на площада плачеха, викаха, ръкопляскаха. Група монахини паднаха на колене и високо започнаха да се молят. Над тълпата се надигна пулсиране. Изведнъж целият площад започна да скандира името на шамбелана. Кардиналите, някои със стичащи се от очите сълзи, също се присъединиха. Мортати се огледа наоколо и се опита да разбере. „Истина ли е?“

Карло Вентреска стоеше на терасата на базиликата „Св. Петър“ и гледаше множеството, което се взираше в него.

Буден ли беше, или сънуваше? Чувстваше се преобразен. Зачуди се дали това е тялото му, или просто духът му се е спуснал от небесата към меките простори на ватиканския парк… кацайки като безшумен ангел на пустите морави. Извисяващата се сянка на базиликата бе скрила черния му парашут. Питаше се дали тялото, или духът му са му дали сила да се изкачи по древното Стълбище с медальоните до терасата, на която стоеше сега.

Чувстваше се лек като призрак.

Въпреки че хората долу скандираха името му, той знаеше, че не аплодират него. Аплодираха от импулсивна радост, същата радост, каквато изпитваше всеки ден от живота си и той, когато разсъждаваше за Всемогъщия. Те преживяваха нещо, за каквото винаги бяха копнели… вяра в отвъдното… материализация на силата на Твореца.

Карло Вентреска през целия си живот се беше молил за този момент и все пак дори той не можеше да проумее, че Бог е намерил начин да го прояви. Искаше му се да извика заедно с тях: „Вашият Бог е жив Бог! Вижте чудесата навсякъде около себе си!“

Шамбеланът постоя на терасата, вцепенен и в същото време обзет от повече чувства, отколкото бе изпитвал някога. Накрая сведе глава и отстъпи назад.

Останал сам, той коленичи на покрива и се помоли.