Шестото клеймо

Глава 115

Пилотът седеше в кабината на ватиканския хеликоптер и разтриваше слепоочията си. Глъчката на площад „Св. Петър“ заглушаваше звука на двигателите. Това не беше тържествено бдение със свещи. Изненадваше се, че още не са избухнали безредици.

До полунощ оставаха по-малко от двадесет минути, а хората продължаваха да се тъпчат, някои се молеха, други плачеха за Църквата, трети крещяха мръсотии и заявяваха, че тя си го заслужавала, четвърти пееха апокалиптични стихове от Библията.

Главата на пилота се пръскаше от болка, усилвана от телевизионните прожектори, които блестяха в предното стъкло. Той примижа и прочете развяващите се над тълпата лозунги.

Швейцарският гвардеец изпъшка. Главоболието му се изостряше. За малко да грабне найлоновото платнище и да го хвърли върху стъклото, но знаеше, че след няколко минути ще трябва да излети. Лейтенант Шартран току-що го беше повикал по радиостанцията, за да му съобщи ужасна новина. Максимилиан Кьолер нападнал шамбелана и тежко го ранил. Шартран, американецът и жената в момента изнасяли шамбелана, за да го евакуират в болница.

Пилотът се чувстваше лично отговорен за покушението. Укоряваше се, че не е реагирал инстинктивно. Когато бе взел Кьолер от летището, беше усетил нещо в мъртвите очи на учения. Не бе разбрал какво, но не му беше харесало. Не че имаше значение. Роше командваше парада и заповедта идваше от него. Очевидно бе сбъркал.

Тълпата пак се развълнува и пилотът видя редица кардинали, които тържествено излизаха от Ватикана на площад „Св. Петър“. Облекчението им, че напускат елицентъра на взрива, бързо отстъпи място на озадачение от зрелището пред черквата.

Виковете отново се усилиха. Главата на пилота се пръскаше! Имаше нужда от аспирин. Може би три таблетки. Не обичаше да пилотира, когато е взимал лекарства, но няколко аспирина определено нямаше да му подействат по-зле от ужасното му главоболие. Той се пресегна за аптечката, която държеше при картите и наръчниците в кутия, монтирана между двете предни седалки. Когато се опита да отвори капака обаче, установи, че е заключен. Потърси наоколо ключа и накрая се отказа. Тази нощ определено нямаше късмет. Отново почна да разтрива слепоочията си.

В сумрачната базилика Лангдън, Витория и двамата гвардейци задъхано вървяха към главния изход. След като не намериха нищо по-подходящо, четиримата носеха ранения шамбелан върху една тясна маса. Вече чуваха рева на тълпите навън. Шамбеланът беше на ръба на съзнанието.

Времето изтичаше.