Странните талисмани на Артър Пепър

Мобилни технологии

Когато Артър, Бернадет и Нейтън пристигнаха в къщата на Бернадет, тя настоя Артър да влезе за едно кафе. Той искаше просто да си отиде у дома, да се обади на доктора си и да си запише час за инжекция против тетанус. Искаше да е в тихото убежище на собствения си дом, да избяга от лудостта и чудатостите на изминалите няколко дни. Жадуваше да види бежови стени и листото с потпури в коридора и да полее Фредерика. Искаше да се обади на Луси и да ѝ разкаже както трябва за приключението си, защото не го биваше в оставянето на съобщения по телефона.

Докато в кухнята Бернадет пееше с пълен глас песен, която той не разпознаваше, Артър седна на дивана. Пресегна се и притисна с длан ръката си — усети болка, почти като изгаряне. Но той се усмихна, спомняйки си Илайджа, тигъра бебе, свит в кошницата до печката. Помисли си, че сигурно изглежда много странно с продупчения куфар до него и със сините си панталони.

Никога по-рано не бе влизал в дома на Бернадет. Тя беше добавила цвят навсякъде, където беше възможно. Стените бяха жълти като нарциси, первазите на пода и вратите бяха тревистозелени. Пердетата бяха от разкошно кадифе с огромни червени и пурпурни цветя. Навсякъде имаше украшения — малки керамични момичета с кученца в ръце, шарени стъклени вази с копринени цветя, сувенири от пътувания. Беше уютно и приятно, сравнено с клиничната чистота на собствения му дом.

Мириам също като него обичаше да подрежда. Всеки път, когато вестник беше оставен на земята или нещо не беше на мястото си, то веднага бе прибирано и поставяно където трябва.

— Седни и си почини — казваше Артър, когато се прибираше от работа, а Мириам гладеше, подреждаше, чистеше.

— Работата няма да се свърши сама — отговаряше тя. — Подреден дом е подреден ум.

И Артър седеше, докато жена му хвърчеше около него. Когато тя почина, той продължи нещата така, както тя би искала да бъдат.

Нейтън влезе в стаята.

— Здрасти, Ем Си Хамър — каза той, посочвайки панталоните на Артър. — „Не докосвай това“.

Строполи се на един стол и провеси ръце на облегалката отзад. Краката му се огънаха като гумени пръчки. Подсмърчайки през около десет секунди, той от време на време избърсваше нос с опакото на ръката си.

Артър се чудеше какво да каже. Нямаше представа кой беше този човек Ем Си Хамър, ако изобщо беше човек. Спомни си молбата на Бернадет да поговори по мъжки със сина и. Най-после реши да каже:

— Как беше проучването на университетите?

— Добре — сви рамене Нейтън.

— Видя ли нещо, което да ти хареса?

Отново раменете на младежа дадоха отговора.

Артър погледна редицата снимки на полицата над камината. Едната заявяваше „Най-добрата майка на света“. Много по-малък Нейтън, Бернадет и Карл държаха голяма риба и се усмихваха към камерата. Една снимка на Карл привлече погледа му. Той се печеше на слънце и държеше чаша червено вино.

— С какво се занимаваше баща ти?

Нейтън се размърда на стола си.

— Беше инженер. Мисля, че поправяше асансьори. Нали разбираш, електрическите неща.

— Това ли искаш да учиш в университета?

— Не.

— Какво искаш да учиш?

— Разглеждам специалности по английски. Според мама е добър избор.

— А ти какво мислиш?

— Не съм много сигурен.

Опитвайки се да налучка някакъв разговор, който може да е интересен за момчето, Артър започна да бърбори. Откри, че разказва на Нейтън, че когато беше млад, било естествено да вървиш по стъпките на баща си. Неговият баща бил ключар, така че това била кариерата, начертана пред него.

— Но тогава не му казвахме кариера. Беше просто работа или занаят. Трябваше да работя като чирак. Това означаваше две години да работя, следвайки ключаря, просто да стоя и да го наблюдавам през голяма част от времето, като не ми плащаха много. Той беше добър човек, казваше се Стенли Шиъринг. Винаги намираше време да ми обяснява, да ми показва как се правят нещата. Не мисля, че в днешно време младежите имат това — някой, който да се интересува от онова, което правят. Вас сякаш ви пускат сами по света, в университета и сами да намирате пътя си в живота. Предполагам, че времената се менят. В ония дни се женехме много по-млади. Когато се ожених, вече се бях утвърдил в работата си и донасях прилична сума пари вкъщи. Нямаше да преживеем с парите ми като чирак или със студентска стипендия.

През цялото време, докато той говореше, Нейтън се взираше в телефона си. Движеше и двата си палеца по екрана.

Бернадет донесе три чаши кафе.

— Приказвате ли си, момчета? Тогава аз ще ви оставя.

Артър се загледа безпомощно след нея, докато тя излизаше от стаята. Какво общо би могъл да има с този младеж? Той явно не искаше да говори за работа или за университета. Накрая Артър каза:

— Кой, за бога, е този Ем Си Хамър?

Нейтън вдигна очи.

— Американски рапър от осемдесетте. Носел широки панталони с ниско дъно като тези, с които си ти. Сега е проповедник или свят човек.

Той раздвижи отново пръсти по телефона и след това вдигна екрана.

Артър погледна към снимката на черен мъж с очила и широки сребристи панталони.

— Ааа — изрече той. — Обичаш ли музиката?

Нейтън кимна.

— Предимно рок. Но обичам и наистина старите неща като „Бийтълс“.

— Мисля, че всъщност някъде имам един стар албум на „Бийтълс“. Ще ти го дам, ако искаш. Но е плоча. Ще ти трябва грамофон, за да я слушаш.

— Мама има грамофон на тавана. Как се казва?

— Мисля, че е Rubber Soul.

Нейтън кимна.

— Имам го свален, но ще е хубаво да го чуя на истинска плоча. Не мислех, че ще харесваш „Бийтълс“.

— Мириам ги харесваше повече от мен. Беше почитателка на Джон Ленън. Аз винаги съм предпочитал Пол Макартни.

— Това донякъде е обяснимо. Но най-готин е Джордж Харисън.

Артър се премести няколко сантиметра на дивана.

— Можеш ли да търсиш всичко на телефона си? Като библиотека ли е?

— Донякъде.

— Можеш ли да провериш нещо?

— Разбира се.

— Търся един френски писател. Казва се Франсоа дьо Шофан. Искам да знам къде живее.

Нейтън потупа по екрана на телефона си.

— Просто — каза той.

Артър взе телефона от него. Виждаше се малка, квадратна снимка на къща с бяла мазилка. Изглеждаше много внушителна. Под нея имаше адрес в Лондон.

— Адресът настоящ ли е?

Нейтън потупа още малко.

— Единственият за него, освен ако не се е върнал във Франция. А, всъщност той е от Белгия. Семейството му се преместило в Ница, когато бил малък.

— Всичко това на телефона ти ли го пише?

— Някои неща ги знаех. Изучавахме Дьо Шофан в училище. Той е един от най-видните писатели на шестдесетте. Романът му „Историите, които разказваме“ е класика. Чувал ли си за него?

— Всъщност да.

Артър си спомни разказа на Кейт за това как е откраднал историята от Грейсток и се зачуди какъв човек би направил такова нещо.

Нейтън взе телефона си.

— Мобилният ти в теб ли е? Мога да ти изпратя линка чрез блутут.

— Просто ще си го запиша — отговори Артър. Намери в куфара си лист хартия и химикалка. — Ще ми го прочетеш ли? Зрението ми не е много добро.

Нейтън извъртя очи, но прочете адреса с безизразен глас.

— Наистина ли те е нападнал тигър? — попита той, докато Артър мушкаше листа в задния си джоб.

Артър кимна, разкопча копчето на маншета си и нави ръкава. Превръзката, която Кейт му беше направила, едва-едва се държеше. През нея се беше просмукала кръв и бе засъхнала на ръждиви ивици. Видя как очите на Нейтън се разширяват, но след това младежът сякаш си спомни, че не е готино да проявяваш интерес, сви рамене и отново се отпусна назад.

Бернадет се появи отново, този път с чиния сладки с конфитюр.

— Направих ги, докато си говорехте — каза тя. — Само разточваш многолистното тесто, нарязваш го на квадратчета и добавяш малко конфитюр в средата. След това ги слагаш във фурната и voila! Рецептата е много лесна. Сега ги изяжте, докато са още топли.

Артър и Нейтън посегнаха едновременно към сладките. Седяха и ги духаха известно време, после започнаха да ядат.

— С Нейтън мислим да отидем до Манчестър следващата седмица. — Бернадет се настани на дивана до Артър. — Може да дойдеш с нас, ако ти се пътува пак. Чух, че бил много оживен град. Специалността по английски в университета била на много високо ниво.

Артър взе чашата с кафе, което вече бе изстинало.

— Всъщност си мислех следващото ми пътуване да е до Лондон — отговори той. — Искам да посетя къщата на един писател. Мисля, че жена ми е била свързана с него по някакъв начин.

Не беше сигурен дали Нейтън повдигна вежда под гъстия си черен бретон, но си помисли, че може и да го е направил.