Странните талисмани на Артър Пепър

Краят на пътуването?

— Фактор четиридесет? — каза Луси, четейки от списъка си.

— Да — отговори Артър.

— Балсам за устни?

— Взет.

— Има ли защитен фактор?

Артър взе тъмносиньото флаконче и се втренчи в дребните букви.

— Да. Фактор петнадесет.

— Хъм — изрече Луси. — Можеше да вземеш по-висок.

— Този ще е достатъчен.

— Ще видя какво имам в чантичката с гримовете си.

— Няма проблем. И преди съм пътувал, нали знаеш.

— Но не и толкова далече и на толкова горещо — отговори твърдо Луси. — Не искам обаждане по телефона, в което да ми кажат, че си получил слънчев удар.

— Ходихте ли на кино с Тери? — смени темата Артър.

— Прекарахме чудесно — усмихна се Луси. — В петък отиваме на вечеря в новия ресторант в града. Освен това той обожава деца — добави тя.

Артър беше помолил Тери да наглежда къщата.

— Фредерика обича да я поливат рано сутринта, за да има влага за целия ден.

— Каза ми вече пет пъти — отговори Тери. — И всяка вечер ще светвам лампите ти и ще дърпам пердетата, така че хората да мислят, че си у дома.

— Добре. И ако някога искаш да се грижа за костенурката, няма проблем. — Нямаше представа какво ще прави с животинчето, но това, че предложи, го накара да се почувства добре.

— Взе ли слънчевите си очила? — започна отново Луси.

— Да.

— Чакай. Това онези ли са, които носеше, когато бях малка?

— Имал съм само един чифт. Наистина добро качество. С рогови рамки. — Той си ги сложи.

— Струва ми се, че пак са доста модерни.

Артър затвори капака на куфара си.

— Взел съм всичко. Ако съм забравил нещо, мога да го купя на летището.

— Ти всъщност никога не си бил на летище, освен да изпратиш Дан.

— Не съм дете.

И двамата се засмяха. Това беше нещо, което Луси казваше, когато беше тийнейджърка.

— Сериозно, тате. Месец в чужбина е дълго време. Трябва да си подготвен. Няма да е като пътуванията ви с мама до Бридлингтън.

— Надявам се, че не — засмя се той. — Искам да видя нова култура и да опитам нова храна.

— Със сигурност си се променил. Чудя се какво щеше да каже мама, ако можеше да те види сега.

Артър взе слънчевите си очила.

— Мисля, че щеше да се радва. — Погледна часовника си. — Таксито закъснява с десет минути — каза той.

— Имаш достатъчно време.

Когато минаха още десет минути, Артър започна да се притеснява.

— Ще им се обадя — каза Луси и занесе телефона в кухнята. — Така. Казаха, че не са записали поръчката ти. Ще изпратят някого колкото може по-бързо, но нямат достатъчно персонал. Час пик е, така че може да отнеме един час.

— Един час?

— Знам. Не става. Трябва да тръгнеш сега. Ако попаднеш в задръстване… Има ли някого, когото може да помолиш да те закара?

— Не — отговори Артър, но всъщност имаше кого да помоли — приятел, на когото можеше да повери и живота си.

Бернадет и Нейтън пристигнаха след десет минути.

— Знаеш пътя, нали? — чу той гласа и, преди звънецът да иззвъни. Зъъъън.

— Как го прави толкова силно? — попита Луси.

Артър сви рамене и отвори вратата.

— Не се тревожи, Артър — втурна се вътре Бернадет. Бутна в ръката му торбичка. — Пресни кифлички с наденица за пътуването. Нейтън ще те закара навреме.

Нейтън кимна. Той послушно взе куфара и пътната чанта на Артър и ги сложи в багажника. След това влезе в колата и зачака. Луси и Бернадет стояха в коридора. Артър се почувства като ученик, изпращан от двете си лели.

— Аз винаги взимам и няколко десертчета от зърнени закуски — добави Бернадет. — В случай че не харесам храната, когато пристигна.

Артър прегърна силно Луси и я целуна.

— Ще ти изпратя картичка.

— Само да не го направиш. — Тя кимна и излезе от къщата. — Обичам те, тате.

— И аз те обичам.

Бернадет се бе разчувствала.

— Мисля, че ще ми липсваш, Артър Пепър — каза тя.

— Имаш достатъчно изгубени каузи, за които да се грижиш.

— Никога не си бил изгубена кауза, Артър. Просто малко беше загубил посоката.

— От кого ще се крия сега?

И двамата се засмяха и той за първи път забеляза колко ясни бяха очите ѝ и че са някак маслиненозелени, с кафяви петънца. Харесваше му как прегръща живота и го притиска силно до пълните си гърди, без да го изпуска дори за миг.

— Никога не се отказа от мен — каза той. — Макар че аз се бях отказал от себе си. — Той протегна ръце да я прегърне. Бернадет се поколеба за момент, но след това пристъпи напред. Двамата останаха прегърнати няколко секунди, преди да се отдръпнат един от друг. На Артър му се искаше да беше останала в прегръдките му по-дълго и това чувство го изненада. Тялото и се бе наместило до него съвсем добре, сякаш мястото и беше там.

— Ще се видим след месец — каза весело той.

— Да — отговори Бернадет. — Ще се видим.

Нейтън се справяше добре с движението. Вмъкваше се в пролуки, мина по няколко малки улици, пресече на жълто на няколко светофара. През цялото време беше спокоен. Тананикаше си и потропваше с пръст по волана в такт с музиката, която беше толкова тиха, че Артър едва я чуваше.

— Ще стигнем, не се притеснявай — каза той. — Приятелите ми са позеленели от завист, да знаеш. Всички искат дядовците им да са като теб, любители на приключения и такива неща. Казах им, че си нещо като заместител на дядо за мен, понеже си нямам истински.

Това беше роля, която Артър с удоволствие би развил и по-нататък. Вече бе решил, когато се върне, да се запаси с глазура, брашно и онези ядливи лъскави топчета, в случай че някой ден на Нейтън му се прииска да направят торта заедно.

Облегна се назад, възхищавайки се на промяната в младежа. Беше съдил за него по косата му, а това беше просто мода, която скриваше чувствителната му природа.

— Майка ти добре ли е сега?

— Да, слава богу. Бях се притеснил, че ще бъда, нали разбираш, осемнадесетгодишен сирак. Щеше да е много гадно. Благодаря, че беше до нея. Хубаво е да знам, че когато отида в колежа, тя ще има добър приятел, който да се грижи за нея. А и Скарбъро не е много далече.

— Бил съм в колежа — каза Артър и се усмихна, спомняйки си часа по рисуване. — Катедрата по изкуства е чудесна.

— Мога да готвя и за теб, и за мама.

— Страхотно. Обаче те моля да не ми правиш торта с марципан.

— Не се тревожи. Мразя марципан.

— И аз. Но не знам как до го кажа на майка ти.

— Нито пък аз.

Летището беше ярко осветено като зъболекарски кабинет, а магазините бяха пълни с бижута, мечета, дрехи, парфюми, алкохол. Той се разходи из тях и купи топчета и един плюшен слон, както и пътеводител за себе си. Отвори първата страница и на нея имаше карта на света. Англия беше едно миниатюрно петънце. Има толкова много неща, които си струва да се видят, помисли си той.

Когато извикаха неговия полет към изхода, Артър усети пеперуди в стомаха си. Присъедини се към една редица от хора и подаде паспорта си, отворен на правилната страница, както му бяха казали. Придвижи се напред заедно с опашката. Един малък автобус го отведе до самолета. Не беше си представял, че ще е толкова огромен — лъскав бял звяр с римски нос и червена опашка. Една мила жена с къса руса коса му пожела добре дошъл на борда и Артър намери мястото си. Седна и закопча колана си, а след това потъна в съзерцание на ставащото около него — хора, търсещи местата си, съобщения, безплатно списание в джоба на седалката пред него. Жената до него му предложи резервната си надуваема възглавница и ментов бонбон. Двигателите изреваха. Артър проследи внимателно инструкциите на екипажа в случай на авария, след това се облегна назад и стисна дръжките на седалката, докато самолетът се издигаше нагоре.

Вече летяха. Беше тръгнал на следващото си пътуване.