Странните талисмани на Артър Пепър

Сърцето

Артър имаше махмурлук. Струваше му се, че мозъкът му бие лудо. В къщата беше тихо, но той чуваше странни и все пак познати шумове. Дан хъркаше в старата си стая. Усещаше, че Луси е будна и чете. Ако напрегнеше ушите си, щеше да я чуе как обръща страниците на книгата. Обърна се настрани и видя огромното празно място на матрака до себе си.

— Децата се върнаха у дома, Мириам — прошепна той. — Все още сме семейство Пепър. Всички все още те обичаме.

Беше забравил колко много зърнена закуска изяждат сутрин и колко много място заема Дан на кухненската маса. Дан и Луси настояха да му приготвят закуска, въпреки че на Артър всъщност не му се ядеше. Той взе два парацетамола с чая си. Тримата закусваха и се смееха. Дан събори млякото и Луси зацъка с език, забърса масата и го нарече схванат.

Артър погледна сина си и видя само ехо от малкото момче с кръгло лице, очи като шоколадови копчета и рошава коса, което подскачаше развълнувано, когато по телевизията започваше „Мъпет шоу“.

— Споменахте, че има нещо, което искате да ми кажете — напомни им той.

Луси и Дан се спогледаха.

— Казах на Дан за пътуванията ти из страната — започна Луси.

— Истински пътешественик си, тате.

— Казах му и за гривната с талисманите.

— Помня, че мама ми я показа, когато бях малък — каза Дан.

— Показала ти я е?

— Помня, че веднъж Луси беше на училище, а аз бях у дома с мама. Болеше ме коремът и тя ми позволи да остана и да гледам телевизия. След известно време започна да ми стана скучно. Затова се качихме в спалнята ви. Мама приклекна и извади нещо от гардероба си. Беше гривната с талисманите. Показа ми всичките талисмани и ми разказа кратичка история за всеки един от тях. Разбира се, аз никога не слушам, така че не помня нито една от тях. Но си играх с гривната цял следобед. После мама я върна обратно и повече не я видях. Няколко пъти я питах дали може пак да си играя с нея, но тя ми каза, че я е „прибрала“. Но никога не я забравих. Най-много харесвах слона. Помня зеления му камък.

— И аз. Благородно животно. — Артър погледна сина си. — И какво имаш да ми казваш?

— Остава ти да разбереш историята на още един талисман, нали?

— Да, сърцето.

— Аз го купих, тате — каза Дан.

Артър изпусна чашата си. Тя се разби на пода и навсякъде се разхвърчаха чай и порцелан. Луси отиде да намери парцал, метла и лопатка.

— Какво каза?

— Аз купих талисмана сърце. Е, Кели и Марина го избраха. Бяхме в един магазин в Сидни. Мама ми каза, че трябва да се постарая повече за подаръците ти.

— А аз мислех, че трябва да се постараеш с подаръците за майка ти.

— Е, онзи път го направих. Минахме покрай един бижутерски магазин, където витрините бяха отрупани със златни талисмани. Марина искаше да спрем, за да ги разгледа, и аз си спомних гривната на мама. Напълно я бях забравил, но в онзи момент споменът изплува съвсем ясно. Сякаш отново бях хлапе и си играех с тигъра, със слона. Казах на Марина да избере талисман и че ще го изпратим на баба в Англия. Тя толкова се развълнува! Веднага избра сърцето. Не знаех дали мама все още има гривната, но, така или иначе, то беше хубав подарък.

— Показах гривната на един бижутер в Лондон и той каза, че сърцето е по-ново — каза Артър. — Не беше сложено на гривната както трябва.

— Може мама да е използвала кутията ти с инструменти и да го е сложила сама.

— Но не ми го е споменавала. Не ми го показа — обясни Артър.

— Изпратихме го само няколко седмици преди да умре. Може да е мислила да ти го покаже друг път…

Или може би, ако ми го беше показала, щях да задавам въпроси — помисли Артър. — Щях да я попитам за историите на другите талисмани, а вече беше прекалено късно да ми ги разказва. Щеше да събуди лоши спомени за Мартин. Може би талисманът сърце е донесъл щастие на гривната.

— Сигурно е така. — Той кимна с глава. — Разбира се, че е щяла да ми каже за него.

Дан закара Артър и Луси до Уитби с взетата под наем кола. Беше слънчев, но ветровит ден и този път Артър бе облечен подходящо с непромокаемо яке и цели обувки с връзки. Беше дал дрехи и на Дан. Синът му беше забравил какво може да е времето в Англия.

Разходиха се из стария град и се изкачиха по сто деветдесет и деветте стъпала до църквата. Артър вървеше бавно, спирайки да поседи на пейките по пътя и да погледа над оранжевите покриви на домовете и къщите за гости. Когато стигнаха на върха, Луси извади кичур коса от устата си, а Дан разпери ръце и се затича срещу вятъра.

— Ехааааа — извика той. — На Кайл и Марина много ще им хареса тук.

— Мислиш ли, че един ден може да ги доведеш? — попита предпазливо Артър. Не ги беше виждал дълго време.

— Ще го направя, тате. Обещавам. Отсега нататък ще се опитваме да идваме всяка година. Не разбирах колко много ме е засегнала смъртта на мама… Искам и да ти кажа, че съжалявам.

— За какво, за бога?

— Понякога не ти беше лесно с мен. Когато искаше да ми четеш или когато се връщаше късно у дома. Не разбирах колко трудно е да си родител, докато не се родиха собствените ми деца. Бях истинска напаст. — Обърна се към Луси: — И на теб също, Лус.

— Няма нужда да се извиняваш, синко — поклати глава Артър.

— Никой не е идеален. — Луси удари Дан по ръката с юмрук. — И ти със сигурност не си.

Дан извика шеговито „Ох“ и се засмя.

Разходиха се из гробището и около рушащата се църква, а след това отидоха до хълма с изглед към морето.

— Помниш ли, когато двамата с Луси отидохме до вана за сладолед с мама? — попита Дан. — Играехме на гоненица на улицата. Един голям камион идваше към нас, но ние не го забелязвахме. Ти се появи изневиделица и така ни дръпна, че едва не изтръгна ръцете ни от раменете. Камионът прогърмя край нас. Ти ни спаси живота. За малко щях да се напикая от ужас.

— Запомнил си го?

— Да. Помислих си, че си като Супермен. Разказах на всичките си приятели в училище. Струваше ми се, че имаш свръхестествени сили.

— Но тогава просто се затича и взе сладоледа си.

— Мисля, че бях в шок. За мен ти беше герой.

Артър се изчерви.

— Ето. — Луси спря. — Това беше едно от любимите места на мама. Помня, че ей там има скала с формата на кучешка глава.

— И една там с формата на вулкан — добави Дан. — Винаги сядахме на тази пейка и гледахме морето.

В главата на Артър бавно започнаха да изплуват спомени, като приятели, които изникват от мъглата. Любопитството му към историите на талисманите започна да избледнява. Бяха почти като вълшебни приказки, неща, които са се случили в отминали времена. Радваше се, че главата му отново се изпълва с неговите собствени истории, истории за жена му и децата му.

— Помня един ден, когато те молехме, молехме те да влезеш в морето — каза Луси. — А ти повтаряше, че ти е добре да седиш и да си четеш вестника. И ние с мама и Дан влязохме, а после ти изведнъж се озова до нас. Смееше се, загребваше вода и я хвърляше по нас. Мама носеше онази бяла рокля, която ставаше прозрачна на слънцето.

— Помня — отговори Артър. — Но мисля, че останах на пясъка и ви наблюдавах.

— Не. Влезе вътре — увери го Дан. — Досаждахме ти, докато се съгласи.

Артър се замисли за това как спомените може да се променят с времето. Да бъдат забравяни и да се връщат, да избледняват и да стават по-ясни според настроението и мислите. Беше си измислил чувства, които Мириам е изпитвала към хората, подарили и талисманите. Но не знаеше. Не можеше да знае. Обаче знаеше, че го е обичала, че Дан и Луси го обичат, че има много причини да продължава живота си.

— Хайде, Супермен — потупа го по ръката Дан. — Да слезем ли на брега да погазим във водата?

— Да — отговори Артър и взе ръцете на двете си деца в своите. — Хайде да тръгваме.