Странните талисмани на Артър Пепър

Слонът

Артър стисна силно слушалката. Един глас в главата му казваше да затвори телефона, да забрави всичко това. Първо, беше голям разход. Говореше с Индия. Това сигурно не беше евтино. Мириам винаги много внимаваше за сметките за телефона, особено когато се обаждаха на Дан в Австралия.

Освен това го гризеше чувството, че се рови в живота на жена си. Доверието винаги бе играло важна роля в брака им. Когато пътуваше из страната, продавайки брави и сейфове, Мириам бе изразила притесненията си, че при пътуванията за повече от един ден би могъл да се поддаде на чара на някоя приятна хазяйка. Артър я беше уверил, че никога не би направил нищо, с което да застраши брака си или семейния им живот. Освен това не беше от типа мъже, които жените намират за привлекателни. Една бивша приятелка го бе сравнила с къртица. Казваше, че е плах и притеснителен. Но, учудващо, той все пак беше получил няколко предложения. Въпреки че това най-вероятно се дължеше на самотата на жените (веднъж и един мъж) или желанието им да се възползват от появилата се възможност, а не толкова на привлекателността му.

Понякога работните му дни бяха дълги. Пътуваше много из страната. Особено удоволствие му доставяше да представя новите брави с многоточково заключване, обяснявайки резетата, болтовете и лостовете на клиентите. Имаше нещо в бравите, което го пленяваше. Бяха солидни и надеждни. Пазеха човек и му осигуряваха безопасност. Обичаше миризмата на масло в колата си и с удоволствие разговаряше с клиентите си в техните магазини. Но в един момент се появи интернет и с него онлайн поръчките. На ключарите вече не им трябваха търговски посредници. Магазините, които не затвориха, започнаха да поръчват стоката си на компютъра и Артър се озова с работа на бюро. Говореше по телефона с клиентите си вместо лице в лице. Никога не бе обичал телефона. Не можеш да видиш усмивките или очите на хората, когато задават въпроси.

Трудно му беше и да е далече от децата, понякога се връщаше, след като си бяха легнали. Луси го разбираше и на следващата сутрин се радваше да го види. Хвърляше се на врата му и казваше, че ѝ е липсвал. С Дан беше по-трудно. В редките случаи, когато Артър свършваше работа по-рано, Дан сякаш негодуваше срещу това. „Повече ми харесва да съм с мама“, бе казал веднъж той. Мириам го убеждаваше да не го приема много навътре. Някои деца са по-близки с единия от родителите, отколкото с другия. Това не пречеше Артър да се чувства виновен, че работи толкова много, за да осигури семейството си.

Мириам се бе заклела, че винаги ще му е вярна, независимо колко дълги часове работи, и Артър вярваше, че е било така. Никога не му бе давала повод да си помисли обратното. Никога не я беше виждал да флиртува с други мъже, нито бе намирал някакви доказателства, че се е отклонила от правия път. Не беше и търсил такива доказателства. Но понякога, когато се връщаше у дома след пътуване, се бе чудил дали не е имала някой гост. Сигурно ѝ е било трудно сама с двете деца. Не че някога се беше оплаквала. Мириам бе много търпелива.

Преглъщайки буцата, която бе заседнала в гърлото му, докато мислеше за семейството си, Артър започна да отдалечава слушалката от ухото си. Ръката му се разтрепери. Най-добре да се откаже. Да затвори. И тогава чу един тънък, остър глас да се обръща към него:

— Ало. Г-н Мехра на телефона. Разбрах, че се обаждате във връзка с Мириам Кемпстър, да?

Артър преглътна. Устата му беше пресъхнала.

— Да, така е. Казвам се Артър Пепър. Мириам е съпругата ми.

Стори му се неподходящо да каже: „Мириам беше съпругата ми“, защото макар нея вече да я нямаше, двамата все още бяха женени, нали така?

Обясни как е намерил гривната с талисманите и слончето с гравирания номер. Не беше очаквал някой да отговори на обаждането му. След това каза на г-н Мехра, че съпругата му е починала.

Г-н Мехра замълча. Мина повече от минута, преди отново да заговори:

— О, скъпи ми господине. Толкова съжалявам. Тя се грижеше за мен толкова добре, когато бях малък. Но това беше преди много години. Аз все още живея в същата къща! В семейството ни няма много промени. Телефонният ни номер е същият. Аз съм лекар както баща ми и дядо ми преди мен. Никога не забравих добротата на Мириам. Надявах се един ден да я намеря. Трябваше да се постарая повече.

— Тя се е грижила за вас?

— Да. Беше моята ayah. Грижеше се за мен и по-малките ми сестри.

— Била ви е бавачка? Тук, в Англия?

— Не, господине. В Индия. Живея в Гоа.

Артър не можеше да каже нищо. Мозъкът му се парализира. Не знаеше нищо от това. Мириам никога не бе споменавала, че е живяла в Индия. Как беше възможно? Той се втренчи в напълнената със сухи листа торбичка, която висеше в коридора и се въртеше на конеца си.

— Може ли да ви разкажа малко за нея, господине?

— Да. Моля ви — промърмори Артър. Беше съгласен на всичко, за да се запълнят някои празнини, да разбере, че говорят за някоя друга Мириам Кемпстър.

Гласът на г-н Мехра беше успокояващ и авторитетен. Артър вече не мислеше за телефонната си сметка. Повече от всичко искаше да говори с някого, който може би бе познавал и обичал Мириам, макар и да е съвсем непознат човек. Понякога фактът, че не говореше за нея, го караше да се чувства сякаш споменът за жена му избледнява.

— Преди Мириам да дойде при нас, имахме много ayahs. Аз бях непослушно дете. Правех им номера. Слагах тритони в обувките им и парченца чили в супата им. Не оставаха дълго. Но Мириам беше различна. Тя изяждаше супата, без да каже дума. Изваждаше тритоните от обувките си и ги връщаше в градината. Изучавах лицето ѝ, но тя беше чудесна актриса. Никога не се издаваше и не знаех дали ми е ядосана, или и е забавно. Постепенно се отказах да ѝ правя номера. Нямаше смисъл. Тя знаеше всичките ми трикове! Помня, че имаше торбичка, пълна с прекрасни топчета за игра. Блестяха като луната, а едно беше като истинско тигрово око. Тя нямаше нищо против да коленичи в прахта. — Той се засмя гърлено. — Бях малко влюбен в нея.

— Колко време остана в семейството ви?

— Няколко месеца. Бях с разбито сърце, когато си тръгна. Всичко беше изцяло по моя вина. Това е нещо, което никога не съм казвал на никого. Но вие, г-н Пепър трябва да го знаете. Това е срам, който нося в себе си всичките тези години.

Артър се размърда притеснено на стола си.

— Имате ли нещо против да ви разкажа? Това ще означава много за мен. То е като тайна, която ме изгаря. — Г-н Мехра продължи, без да изчака отговор. — Бях само на единадесет, но обичах Мириам. За първи път обръщах внимание на момиче. Тя беше толкова красива и винаги носеше такива елегантни дрехи. Смехът ѝ, той звънтеше като миниатюрни камбанки. Сутрин, когато се събуждах, тя беше първото нещо, за което мислех, а вечер, когато си лягах, очаквах с нетърпение следващия ден. Сега знам, че не е било истинска любов като тази, когато срещнах жена си Прия, но за едно момче изглеждаше съвсем истинска. Мириам беше много различна от момичетата, с които ходех на училище. Беше екзотична с бялата си като алабастър кожа и коса с цвета на орехи. Очите и бяха като аквамарин. Може би я следвах малко прекалено, но тя никога не ме накара да се почувствам глупав. Майка ми е починала, когато съм бил съвсем малък, и аз карах Мириам да седи с мен в нейната стая. Разглеждахме заедно бижутата на майка ми. Тя обожаваше слончето талисман. Гледахме през изумруда и виждахме света в зелено.

Значи е истински изумруд, помисли си Артър.

— Но после Мириам започна да излиза сама два пъти седмично. Вече прекарвахме малко по-малко време заедно. Аз бях достатъчно голям да нямам нужда от ayah, но двете ми сестри имаха нужда от нея. Тя винаги беше готова да прекарва време с тях, но не толкова с мен. Веднъж я проследих и тя се срещна с един мъж. Беше учител в моето училище. Англичанин. Дойде у дома и двамата с Мириам пиха чай. Видях, че я харесва. Той откъсна един цвят от хибискуса в градината и ѝ го даде.

Г-н Пепър. Бях малко момче. Растях и хормоните бушуваха в тялото ми. Разгневих се много. Казах на баща си, че съм видял Мириам и този мъж да се целуват. Баща ми беше много старомоден човек и веднъж вече бяхме загубили една ayah заради подобен случай. Така че той веднага отиде да намери Мириам и ѝ каза да напусне. Тя беше толкова изненадана, но се държа с достойнство и си събра багажа.

Аз бях съкрушен. Не бях искал да стане така. Взех слона от кутията за бижута и изтичах до селото, за да го гравират. Сложих го в предния джоб на куфара ѝ, който стоеше до вратата. Бях прекалено голям страхливец, за да се сбогувам, но тя ме намери, където се бях скрил, и ме целуна. Каза ми: „Довиждане, скъпи мой Раджеш“. И никога повече не я видях.

От този ден, г-н Пепър, се опитвам никога да не лъжа, заклевам се. Казвам само истината. Това е единственият начин. Молех се Мириам да ми прости. Тя каза ли ви, че ми прощава?

Артър не знаеше нищо за тази част от живота на съпругата си. Но знаеше, че това е същата жена, която и двамата бяха обичали. Смехът на Мириам наистина звънтеше като миниатюрни камбанки. Тя наистина имаше торба с топчета, които бе дала на Дан. Все още беше зашеметен от изненада, но чуваше копнежа в гласа на г-н Мехра. Прочисти гърлото си.

— Да, тя ви прости много отдавна. Говореше за вас с обич.

Г-н Мехра се засмя силно. Едно кратко „Ха-ха!“. След това каза:

— Г-н Пепър! Нямате представа колко щастлив ме правят думите ви. Години наред усещах това като една голяма тежест. Благодаря, че си направихте труда да ми се обадите. Толкова съжалявам, че Мириам вече не е с вас.

Артър усети някаква топлина в стомаха си. Беше нещо, което не бе усещал от дълго време. Почувства се полезен.

— Имате голям късмет, че сте били женени толкова дълго, да? Че сте имали съпруга като Мириам. Животът ѝ щастлив ли беше, господине?

— Да. Да, мисля, че беше. Живяхме скромно и тихо. Имаме две прекрасни деца.

— Тогава трябва да се опитате да сте щастлив. Тя ще иска ли да сте тъжен?

— Не. Но е трудно да не съм тъжен.

— Знам това. Но има толкова много неща, заради които да ѝ се възхищаваме.

— Да.

Артър повъртя гривната в ръката си. Вече знаеше за слончето. А останалите талисмани? Щом не знаеше за живота на Мириам в Индия, какви ли истории стояха зад останалите талисмани? Той попита г-н Мехра дали знае нещо за гривната.

— Аз ѝ дадох само слончето. Тя ми писа веднъж, няколко месеца след като си бе отишла, за да ми благодари. Аз съм сантиментален глупак и все още пазя писмото. Все си казвах, че ще ѝ пиша, но се срамувах заради лъжата си. Ако искате, мога да погледна какъв е адресът на плика?

Артър преглътна.

— Ще бъде много мило от ваша страна.

Остана да чака пет минути, докато г-н Мехра се върна на телефона. Протегна ръка да спре въртенето на листа с потпури. Разгледа листовките, които Бернадет бе пуснала в пощенската кутия.

— А, да, ето го — имението „Грейсток“, Бат, Англия, 1963. Надявам се това да ви помогне в търсенето. В писмото казва, че е отседнала там при приятели. Има нещо за тигри в имението.

— На гривната има талисман тигър — каза Артър.

— Аха. Тогава това може би е следващото място, на което да проверите. Ще разкриете историята на талисманите един по един, да?

— О, това не е издирване — стресна се Артър. — Просто бях любопитен…

— Е, ако някога се озовете в Индия, г-н Пепър, трябва да ме потърсите. Ще ви покажа местата, които Мириам обичаше. И старата ѝ стая. Тя не се е променила много през годините. Бихте ли искали да я видите?

— Много мило от ваша страна. Въпреки че досега не съм напускал Англия. Не мисля, че в скоро време ще пътувам за Индия.

— Винаги има първи път, г-н Пепър. Не забравяйте предложението ми, господине.

Артър каза довиждане и благодари за поканата. Докато връщаше слушалката на мястото ѝ, думите на г-н Мехра звучаха отново и отново в главата му: … следващото място, на което да проверите… ще разкриете историята на талисманите един по един.

И започна да се чуди.