Странните талисмани на Артър Пепър

Апартаментът на Майк

Апартаментът на Майк беше оскъдно обзаведен. Тъмнозелената врата в края на циментов коридор имаше дупка, сякаш някой я беше изритал. Вътре всички мебели бяха износени и старомодни. Малка, покрита с оранжев лак масичка от седемдесетте години с мозайка от сини и бели плочки отгоре. Един диван с дървени крака, покрит с чаршаф на цветя. Дъските на пода бяха надраскани и изпръскани с боя.

Артър се втренчи в библиотеката. Беше висока два метра и претъпкана с книги. Имаше трилъри, биографии, една Библия и списания „Междузвездни войни“.

— Имаш много книги — отбеляза той.

— Ъ, да, мога да чета — отговори Майк. Гласът му прозвуча раздразнено.

— Съжалявам. Не исках да кажа нищо…

— О. Добре. — Майк зарови ръце в джобовете си. — Съжалявам. Малко се ядосах. Нали разбираш, когато си изкарваш прехраната на улицата, някои хора автоматично решават, че нямаш ум. Чувал съм доста надменни коментари. Ставам малко докачлив. Ще направя нещо за пиене. Кафе става ли? Свършил съм чая.

Артър кимна и седна на дивана. Луси скочи и се настани на скута му. Той я погали по главата, а тя вдигна към него оранжевите си очи.

— Къде ще е следващото ти пътуване? — попита Майк, докато слагаше две димящи чаши на масичката. — Кой е следващият талисман, който ще се опиташ да разгадаеш?

— Не знам. Заинтригува ме палитрата. А и години не се бях сещал за тъща си. Или може би просто трябва да спра да търся. От това търсене сърцето започва да ме боли.

— Никога не трябва да се отказваш — изрече Майк. — Талисманите на гривната може да ти донесат късмет.

Артър поклати глава. Съмняваше се след всичко, което беше преживял.

— Късмет?

— Талисманите носят късмет, нали разбираш. Луси ми е като талисман.

— Не мисля…

— На колко години си, Артър?

— На шестдесет и девет.

— Е, това е възрастен, но не и грохнал. Може да живееш още двадесет години. Наистина ли ще ги пропилееш в садене на зюмбюли и пиене на чай? Жена ти така ли би искала да живееш?

— Не съм сигурен — въздъхна Артър. — Преди да намеря гривната, щях да правя точно това, мислейки, че Мириам би го искала. Но сега не знам. Смятах, че я познавам толкова добре, а сега откривам всички тези неща, които не ми е казала, които не е искала да знам. А щом е пазила такива тайни от мен, какво още не ми е казала? Била ли ми е вярна, отегчавал ли съм я, дали съм и попречил да направи нещата, които е искала да прави?

Той сведе поглед към шарения килим от парцали на пода.

— Не можеш да спреш хората да направят нещо, ако наистина искат да го направят. Може да е сметнала, че животът и преди теб вече е без значение. Понякога, когато си затворил една глава от живота си, не искаш да се връщаш към нея. Аз загубих пет години от живота си заради наркотици. Помня само, че се събуждах, чувствайки се гадно, или че се скитах по улиците, търсейки наркотици, или делириума, след като се инжектирах. Изобщо не искам да поглеждам назад към този период. Искам отново да си стъпя на краката, да си намеря истинска работа, може би да намеря подходящото момиче.

Артър кимна. Разбираше какво казва Майк, но не беше същото.

— Разкажи ми за книгите си — изрече той. — Искам да разбера за тях.

— Просто ги харесвам. Все още си спомням една от времето, когато бях дете. Беше за едно мече, което се опитва да отвори буркан с мед. И не се отказва. Мислех си за него, когато се опитвах да оставя наркотиците. Трябваше просто да продължавам да опитвам да отворя буркана.

— Обичах да чета на децата си, когато бяха малки. Синът ми предпочиташе жена ми да го прави, но когато аз им четях, за мен това беше нещо наистина специално. И аз харесвах историите.

— Всеки има някоя хубава история, която може да разкаже, Артър. Ако вчера някой ми беше казал, че тази вечер при мен ще преспи един възрастен авантюрист, щях да помисля, че полудявам. Но ето те тук. Ти си точен, Артър, като за един изискан пенсионер — пошегува се той.

— Ти — също, като за един мърляв тип.

Двамата мъже се разсмяха.

— Вече съм доста уморен — каза Артър. — Ще имаш ли нещо против, ако си легна?

— Съвсем не, приятел. Банята е в края на коридора. Ти легни на леглото ми, а аз ще спя на дивана.

— И дума да не става. Тук ми е съвсем добре, а изглежда, че и Луси ще ми прави компания.

Малкото кученце се беше свило на кълбо и бе заспало.

Майк излезе от стаята и се върна с едно зелено вълнено одеяло, което миришеше малко на старо.

— Това ще те топли.

— Наистина ще ме топли — сложи го върху краката си Артър.

— Е, лека нощ, Артър.

Лека нощ.

Преди да заспи, той отново опита да се обади на Луси, за да ѝ каже къде е и за малката и рунтава съименница. Но тя не отговори. Артър набута мобилния си под възглавницата на дивана. Легна и очите му веднага започнаха да се затварят. Последното нещо, което видя, беше талисманът палитра, който улавяше светлината от уличната лампа и проблясваше на нея.

Когато на другата сутрин Артър се събуди, Луси я нямаше. Той огледа дневната на Майк. Погледът му бавно падна върху малката масичка. Върху нея нямаше нищо. Гривната с талисманите вече я нямаше. Вече не проблясваше на светлината.

Очите му се разшириха и той седна, изпънат като струна. В гърлото му се надигна вълна на погнуса. Къде беше гривната? Сигурен беше, че я е оставил там. Ставайки, той едва не падна назад. Коленете му се бяха схванали, а гърбът му бе извит. Артър се изправи бавно. Майк не можеше да е взел гривната. Имаше му доверие. Това беше неговият апартамент. Но после се зачуди дали наистина е така. Нямаше никакви лични вещи. Спомни си как се бе напрегнал Майк, когато бе споменал книгите.

— Луси? — извика той. Гласът му прозвуча глухо и той се заслуша да чуе потропването на ноктите и по дъските на пода. Но чу само двама души да крещят в съседния апартамент. Той я нарече мързелива крава. Тя го нарече дебел загубеняк.

Артър пусна зеленото одеяло на пода, стана и тръгна из апартамента. Всички мебели бяха безлични. Нямаше снимки или украшения. В банята имаше една празна тубичка от „Колгейт“ на мивката. Отвори хладилника и в него откри само четвърт мляко. Беше сам. В апартамента нямаше нищо.

Отпусна се отново на дивана и обхвана главата си с ръце. Извади телефона изпод възглавницата и видя, че Луси не му се беше обаждала. Изобщо не трябваше да започва това пътуване. Сега скучният му живот му се струваше изтъкан от лукс и удобства в сравнение с това изпълнено с емоции и събития пътуване сякаш с влакче в увеселителен парк. След това си спомни раницата си. Дали и тя беше изчезнала? Беше сложил портфейла си в предния джоб. Как, по дяволите, щеше да стигне до другия край на Лондон без пари? Дори не знаеше къде се намира.

— Постъпих като истински глупак, Мириам — изрече той на глас. Трябваше да направи всичко възможно да се махне оттук и да се върне у дома.

Чувстваше се по-нещастен, откогато и да било, когато чу превъртането на ключ във входната врата. Сърцето му подскочи.

— Майк? — извика той. — Майк. Ти ли си?

— Това е името ми. Не го изхабявай. — Входната врата се затвори с трясък. Луси се втурна към него. Тя скочи нагоре по краката му и той я погали по главата.

Майк стовари една торба на дивана.

— Излязох да взема малко провизии. Не мога да си позволя много, но взех хляб и масло за препечени филийки. Нямах пари за мляко, а това в хладилника е развалено, така че кафето ще е без мляко.

Артър не можа да се въздържи. Пристъпи напред и го прегърна. Младежът се вцепени.

— Ъ, всичко наред ли е?

— Да — кимна с облекчение Артър. Погледът му се стрелна към малката масичка.

— А. Чудиш се къде е гривната. Събудил си се и нея я няма, и мен ме няма. Решил си, че съм изчезнал.

— Съжалявам. Мина ми през ума. В момента не съм много доверчив.

— Разбирам те. — Майк се приближи до библиотеката и измъкна един речник. Извади гривната. — Миналия месец ме обраха. Не оставям нищо ценно наоколо, не че вече имам нещо ценно.

— Загуби ли нещо важно?

— Часовника на баща ми. Беше златен „Ролекс“. Джеф ми предложи цяло състояние за него, но аз не можех да му го дам.

Предпочитах да гладувам, отколкото да продам онзи часовник. Той беше единственото, което ми бе останало от баща ми. Продадох всичко останало, за да си купувам наркотици. Сега наистина се разкайвам за това. Умрял е, когато съм бил на три.

— Съжалявам.

— Въпросът е, че знам кой го е направил. Негодниците до мен. Те знаят кога излизам и кога се връщам. Държах часовника в една кутия в шкафа в кухнята. Един ден се върнах от мястото си до метрото и вратата беше разбита. Почуках на съседната врата и мъжът се държа прекалено приятелски. Никога по-рано не ми беше обръщал внимание, но тогава ми предложи чаша чай. Попитах го за часовника и през цялото време очите му се стрелкаха наоколо някак хитро. Сигурен съм, че той го е взел. Името на баща ми беше гравирано отзад. Джералд.

Артър не можеше да предложи утеха. Разбираше с колко чувства и спомени може да е свързано едно бижу.

— Съжалявам. Трябва да ми позволиш да ти дам някакви пари за това, че останах при теб.

— Не ги искам — отговори Майк. Вдигна една възглавница, а след това я остави да падне. — Нямам нужда от милостиня. Къде ми е проклетата флейта?

— На библиотеката е.

— О. Добре. Благодаря. — Той я натика в джоба си и взе каишката на Луси от масичката. Завърза я на панделка около шията и. Тя разтърси глава и погледна към Артър.

— Днес няма да дойда с вас. — Той я погали по брадичката. — С Майк ще сте сами.

Изпиха набързо по едно кафе с препечена филийка и излязоха заедно от апартамента. Атмосферата се беше променила. На Артър му се струваше, че може да е обидил младежа и не искаше да влошава нещата.

Майк заключи и тръгнаха надолу по циментовите стълби.

— Е, Артър — изрече разсеяно Майк, когато стигнаха долу. — Ще те оставям. Отсреща има автобусна спирка. Номер 87 а ще те отведе до гарата на Кингс Крос.

— Благодаря. Сигурен ли си, че не може да ти дам нещо?

— Не — поклати глава Майк. — Беше ми приятно. Довиждане, значи.

Той се обърна и си тръгна.

Артър остана загледан в него. Двамата бяха споделили едно преживяване. Не трябваше да се сбогуват просто така. Приятелят му беше възстановил донякъде вярата му в хората. Направи крачка напред и извика след него:

— Майк.

Спасителят му се обърна със сбърчено чело.

— Да?

— Благодаря ти за всичко.

— Няма проблем. Сега да не се загубиш. И не говори с непознати. И не забравяй да гледаш на всичко това от положителната страна. Тези талисмани може да ти донесат късмет.