Странните талисмани на Артър Пепър

Луси и костенурката

Луси Пепър стоеше на прага на стария си дом и гледаше нагоре към прозореца на старата си стая. Всеки път, когато се връщаше, къщата сякаш се бе свила и бе станала по-малка. Някога ѝ се струваше толкова просторна, когато Дан тичаше нагоре и надолу по стълбите, а мама и тате четяха във всекидневната. Двамата винаги бяха заедно като порцелановите кучета, които стояха на перваза над камината.

Баща ѝ, някога толкова висок и строен, сега също изглеждаше толкова по-дребен. Гърбът му, някога изправен, сега беше превит. Черната коса, която така обичаше да дърпа и да я гледа как отново отскача на мястото си, сега беше остра и бяла. Всичко се беше случило толкова бързо. Невинността да си малък и да мислиш, че родителите ти ще живеят вечно, беше разрушена.

Единственото, което Луси някога бе искала, беше да е майка. Дори когато беше малка и се преструваше, че куклите ѝ са нейни бебета, тя си бе представяла себе си с две деца. Нямаше значение дали щяха да са момче и момиче, две момчета или две момичета. На тридесет и шест трябваше вече да е майка с проходили деца. Една от приятелките ѝ във Фейсбук дори беше баба. Луси жадуваше да усети целувките на малки, лепкави устни на бузите си.

В тези времена такова признание изглеждаше странно. Не трябваше ли да се стреми към блестяща кариера, или да иска да пътува по света? Но тя искаше да е като майка си, Мириам, която беше толкова щастлива, отглеждайки децата си. Двамата с тате имаха идеален брак. Никога не се караха. Смееха се на шегите на другия и се държаха за ръце. Когато беше по-малка, Луси се беше притеснявала малко от това — майка ѝ и баща ѝ, които се разхождат, прегърнати през кръста, сякаш са влюбени тийнейджъри. И едва когато самата тя започна да ходи на срещи и ѝ се струваше, че не може да намери човека, който да сложи ръка на кръста ѝ, когато пресича улицата, сякаш е безценна, тя разбра какво имат родителите ѝ. Луси нямаше нужда от закрила, разбира се, защото беше каратистка с кафяв пояс, но щеше да е приятно да се почувства така.

Брат ѝ Дан никога не бе показвал никакъв интерес към това да стане родител. Беше се съсредоточил върху започването на свой бизнес и създаването на живот за себе си от другата страна на океана. Изглеждаше несправедливо, че двамата с жена му Кели бяха успели да родят две прекрасни деца веднага щом направиха опит за това. Дан винаги сякаш успяваше с лекота, докато Луси трябваше да се бори, за да постигне нещо, независимо дали ставаше въпрос за брака ѝ, отношенията с баща ѝ или работата ѝ.

Когато през нощта лежеше в леглото и мислеше за идеалния живот, тя се виждаше в парка със съпруга и децата си да се смее и да люлее люлките. Майка ѝ също беше там, готова с кърпички и целувки за ожулените колене на децата.

Но майка ѝ я нямаше и никога вече нямаше да е с тях. Никога нямаше да види и да прегърне внуците, които Луси все още не бе родила.

Като учителка в местното начално училище Луси беше забелязала, че майките, които довеждаха децата си, вече бяха по-млади от нея. Направи гримаса, когато си помисли, че беше пропиляла толкова време с Антъни. Той все настояваше да отидат на поне още една ваканция в чужбина, преди тя да захвърли противозачатъчните. Да си купят нов диван, преди да започнат да правят бебе. Приоритетите им бяха различни.

Тя така или иначе престана да взима противозачатъчните, без той да знае. Въпреки обичайната си предпазливост Луси разбираше, че в тази ситуация трябва да се превърне в човек, който мисли сега, а действа по-късно. Ако нещата се развиваха както искаше Антъни, той щеше все още да мисли дали да има, или да няма деца, когато станеше и на петдесет. Както и да е, след няколко седмици тя беше бременна, а след няколко месеца вече не беше.

Сега Антъни си беше отишъл и майка ѝ също си беше отишла. И с тях мечтите на Луси за семейство се бяха изпарили като разлят на слънцето парфюм.

Все още не можеше да си прости за това, че не беше отишла на погребението на майка си. Каква дъщеря я правеше това? Лоша, ето каква. Трябваше да е там, за да се сбогува. Но беше невъзможно. Дори не беше успяла да каже на баща си защо не е била там. В бележката, която написа и пъхна под вратата му, пишеше:

След това се бе върнала в леглото и не бе станала цяла седмица.

Баща ѝ си бе създал установен ред. Животът му беше строго организиран и подреден. Когато все пак отидеше да го види, тя имаше чувството, че го безпокои. Той непрекъснато гледаше часовника си и продължаваше да върши разни неща около нея, сякаш тя не е там, сякаш двамата съществуваха в паралелни светове. Последния път, когато бе отишла, тя бе включила електрическата кана и бе направила две чаши чай, но баща ѝ го отказа, казвайки, че пие чай само в осем и половина сутринта, в единадесет и понякога в три следобед. Сякаш беше на гости на Хауърд Хюз2.

Искаше ѝ се майка ѝ да е тук и да му каже как да се държи. Луси все още очакваше да я види, седнала до кухненската маса или да подрязва розовите храсти в градината. Тя откри, че протяга ръка във въздуха, за да я сложи леко върху смаляващите се рамене на майка си.

Искаше брат ѝ да се интересува повече от живота ѝ и живота на баща ѝ. Отношенията между баща ѝ и Дан винаги са били малко напрегнати, сякаш двамата мъже не можеха напълно да приемат привичките и личността на другия. Бяха като две парчета от пъзел с едно и също небе на тях, но които не можеха да се сложат заедно. Сега, когато майка ѝ я нямаше, това беше по-очевидно и Луси трябваше да им напомня кога и как да общуват.

Когато се връщаше у дома след един разочароващ час, прекаран с баща ѝ, на Луси ѝ се искаше там да има някой, който да я прегърне и да ѝ каже, че всичко ще е наред.

Бяха минали шест месеца откакто Антъни я бе напуснал. Беше такова клише, но един ден се бе върнала от работа и бе видяла куфара му в коридора. Отначало помисли, че може би заминава по работа и е забравил да ѝ каже. Но когато той се появи зад куфара, тя разбра. Той гледаше втренчено в пода.

— Нещата не се получават, Лус. И двамата знаем, че не се получават.

Не искаше да го моли. Когато се връщаше към онзи момент, това ѝ изглеждаше толкова малодушно. Но го бе молила. Каза му, че иска той да остане, че е бащата на бъдещите ѝ деца. Че всичко лошо, което бяха преживели през последната година, е зад гърба им. Могат да продължат. Знаеше, че го е пренебрегнала, когато майка ѝ бе починала. И след като изгубиха бебето.

Но той поклати глава.

— Има прекалено много скръб. Искам да съм щастлив. Искам ти да си щастлива. Но няма да успеем с всичко, което е между нас. Трябва да се разделим, за да не мислим за него. Трябва да си тръгна.

А преди един месец бе забелязала Антъни под силната бяла светлина в супермаркета да бута количка с друга жена между стелажите със сладкиши. Тя приличаше малко на нея с късо подстриганата си коса и дълга шия.

Луси ги последва към стелажите с плодови сокове, а след това и замразените десерти, но после се отказа. Ако Антъни я видеше, щеше да помисли, че го преследва. Щеше да я запознае с новата си приятелка и Луси трябваше да се усмихва и да каже, че е прекрасно да го види отново, но всъщност се е отбила само за пресни ягоди и трябва да побърза. Когато се отдалечеше достатъчно, за да не ги чува, Антъни щеше да прошепне на новата си приятелка: „Това е жена ми, с която сме разделени. Изгуби бебето ни, когато беше бременна в петнадесетата седмица, и вече не е същата. Сякаш някаква светлина угасна или нещо такова. Трябваше да си тръгна“. И новата му приятелка щеше да кимне със съчувствие и да стисне ръката му, за да го увери, че е много плодовита и че ако той иска деца, тялото ѝ няма да провали всичко.

Луси успя да се сдържи на касите, но когато стигна до мястото, където се оставяха количките, тя се разплака. Започна да бута количката си в тази пред нея, за да я остави, но тя не искаше да влезе. Тръгна си, оставяйки жетона си с бялата роза на Йорк в количката. Един мъж с врат, дебел колкото кръста му, ѝ предложи кърпичка и тя издуха носа си, прибра се вкъщи и изпи половин бутилка водка.

След това смени фамилията си отново на Пепър. Така или иначе, Луси Пепър звучеше толкова по-добре от Луси Браниган. Бързо и безмълвно тя разчисти къщата от спомени за Антъни и изхвърли в кофата за боклук всички листовки за бебешко мляко, ваучери за памперси и подплънки за кърмене. Старото ѝ име я караше да се чувства по-силна, по-способна отново да се изправи пред живота.

И сега стоеше пред къщата, в която беше израснала, където родителите ѝ хиляди пъти бяха сменяли собствените ѝ памперси. Заля я топло чувство. Усмихна се и натисна звънеца.

През изрисуваното с маргаритки стъкло на входната врата се виждаше палтото на баща ѝ, закачено в коридора. На изтривалката имаше купчина писма. Странно, че все още не бе прибрал пощата.

Натисна звънеца още веднъж и почука на вратата. Нищо.

Погледна нагоре и видя, че прозорците са затворени. Мина през пасажа отстрани на къщата към задната градина, но от него нямаше никаква следа.

Луси присви очи на ярката слънчева светлина. Ако го откриеше, може би щеше да успее да го убеди да отидат до градинския център. Денят беше прекрасен.

Беше свършила работа един час по-рано. Училището имаше спортен ден и всъщност тя трябваше да е там и да слага лепенки на наранени колене или да помага в сервирането на портокалов сок. Но докато гледаше децата да залитат в състезанието с яйце и лъжица, тя усети дълбока потребност да види баща си. Сега, когато Дан живееше в Австралия, а майка ѝ си беше отишла, той беше единственият близък от семейството, който ѝ беше останал. И тя се бе престорила, че има мигрена, и си бе тръгнала, далече от смеха и ръкоплясканията за началото на щафетните игри.

Луси се повдигна на пръсти, сви ръце около очите си и надникна през задния прозорец. Папратта Фредерика изглеждаше обзета от самосъжаление. Листата ѝ се къдреха леко по краищата. Баща и се беше вманиачил с това растение.

След това ѝ хрумна ужасна мисъл. Можеше да е умрял. Можеше да е паднал по стълбите или да е умрял в леглото като майка ѝ. Можеше да е проснат на пода в банята и да не може да помръдне. О, Господи. Започна да я обзема паника. Отиде отново откъм предната част на къщата.

— Мога ли да ви помогна? — извика един мъж от градината отсреща. Беше съседът на баща и, онзи, който носеше бандана. Луси го беше виждала и по-рано. Той се беше облегнал на косачката си и сякаш държеше малка кафява купа, обърната с дъното нагоре.

— Минах да видя баща си. Но не отваря. Притеснявам се да не е паднал или нещо такова. Вие сте Тери, нали?

Луси се огледа и след това пресече улицата.

— Точно така. Не се притеснявайте. Баща ви излезе сутринта с един куфар.

Луси прокара ръка през косата си.

— Куфар? Сигурен ли сте?

— Ъхъ. Мисля, че отиваше в къщата на онази жена. Тази с ягодовата коса.

— Бернадет?

Веднъж Луси се бе отбила да види баща си и я бе видяла да седи в кухнята на мястото на майка ѝ. Беше направила топли кифлички с наденички. Луси не готвеше. Тя слагаше неща в микровълновата или на грила.

— Не и знам името. Качиха се в някаква кола. Шофираше един младеж. С коса върху едното око. Зачудих се дали ще вижда пътя както трябва.

— Баща ми каза ли къде отива?

— Не — поклати глава Тери. — Вие дъщеря ли сте му? Имате същите очи.

— Така ли?

— Ъхъ. Не каза къде отива. Баща ви не говори много, нали?

— Всъщност не. — Луси присви очи. Малката кафява купа в ръцете на Тери се размърда. Измъкна се една глава и две очи се втренчиха в нея. — Ъм, ти костенурка ли носиш?

Тери кимна.

— Бяга от съседния двор. Харесва ѝ моята морава, въпреки че не разбирам защо. Обичам да я подрязвам ниско. Няма много храна за този малчуган. Всеки път, когато се опита да избяга, аз я взимам и я връщам. Тя е на две дечица с червена коса и боси крака. Познаваш ли ги?

Луси отговори, че не ги познава.

— Да кажа ли на баща ти, че си го търсила, ако го видя?

Луси отговори, че ще е много любезно от негова страна и че тя също ще се обади. Зачуди се защо баща ѝ е бил с куфар и къде може да е отишъл. Беше трудно да го убеди да отиде дори до селото за мляко.

— Може би ще е добре да пуснеш костенурката да се разходи малко наоколо. Това може да утоли жаждата ѝ за приключения. И тогава може би с удоволствие ще остава в кошарката си или какъвто е там домът ѝ.

— Не бях се сещал за това. — Тери обърна костенурката така, че да гледа към него. — Ти какво мислиш по въпроса, приятелче?

— Благодаря ти за помощта — извика разсеяно Луси през рамо, докато отново пресичаше улицата.

Тя отиде в задния двор и седна на ръба на една голяма саксия. Набра номера на баща си на мобилния телефон. Той иззвъня около двадесет пъти, както се случваше обикновено, докато Артър се опитваше да си спомни къде го е сложил или кое копче да натисне. Най-после отговори.

— Ало. Артър Пепър на телефона.

— Тате. Луси е — каза тя, успокоена, че чува гласа му.

— О, здравей, миличка.

— Аз съм в къщата ти, но теб те няма.

— Не знаех, че ще идваш.

— Аз… просто ми се прииска да те видя. Съседът ти, този, който обича моравата си, каза, че те видял с куфар.

— Прав е. Реших да посетя имението „Грейсток“. Онова място, където живеят тигрите, в Бат.

— Чувала съм за него. Но, тате.

— Бернадет и синът ѝ Нейтън отиваха нататък и ме попитаха дали искам да отида с тях.

— И ти искаше да отидеш…?

— Ами, Нейтън разглежда университети. Аз, ъм… ами, реших, че ще е някакво разнообразие.

Луси затвори очи. Баща ѝ не пиеше дори чаша чай с нея, ако това не беше предварително планирано, а сега беше тръгнал със съседката си с огнената коса. След като беше стоял затворен вкъщи цяла година. Усети, че в това внезапно пътуване има нещо не съвсем както трябва, че баща ѝ крие нещо от нея.

— Доста дълго пътуване, за да тръгнеш просто така.

— Поне излязох от вкъщи.

Луси се беше притеснявала, че живеейки сам, баща ѝ може да е уязвим. Вестниците бяха пълни с истории за лековерни пенсионери. Сега не знаеше какво да мисли. Защо се беше съгласил да отиде с Бернадет чак до Бат, след като тя не можеше да го накара да отиде до градинския център и да се помотае сред цветята? Опита се да не позволи на безпокойството в гласа ѝ да се усети.

— Кога се връщаш?

— Не знам кога ще се върна. Сега съм в една къща за гости, а утре отивам в „Грейсток“. Както и да е, трябва да затварям, миличка. Да ти се обадя ли, когато се прибера?

— Тате… тате. — Линията прекъсна. Луси се втренчи в мобилния си телефон.

Тъкмо щеше да му позвъни отново и се замисли за другите му странни навици, за стриктното му планиране. Когато и да го видеше, той винаги носеше онзи ужасен пуловер без ръкави с цвят на горчица. Не ѝ се обаждаше цели седмици. Говореше на растението си.

Никога не беше мислила родителите си за стари, докато не почина майка ѝ. Но сега вече мислеше така. Ако баща ѝ не можеше да се справя сам, щеше да се наложи да започне да търси някой да му помага вкъщи или дори да проучи старчески домове. Чудеше се колко бързо можеше да загуби умствените си способности.

Устата ѝ пресъхна, докато си представяше как му помага да се качва по стълбите, храни го, води го до тоалетната. Вместо бебе, за което да се грижи, щеше да има баща си.

Тя се изправи и коленете ѝ се разтрепериха, докато вървеше към градинската порта. Отгоре на всичко друго, което се бе провалило в живота ѝ, сега трябваше да се справя и с приближаващата деменция на баща си.