Странните талисмани на Артър Пепър

Букфейс

Беше хубаво отново да е в собственото си легло, в собствения си дом. След като беше спал в хостел, на дивана на Майк, в бутиков хотел в Париж и в имение в стая с тапети на оранжеви и черни райета, Артър искаше да е в собствената си стая. Тук му беше познато и се чувстваше спокоен и в безопасност, сякаш е в пашкул. Можеше да пие чая си, когато пожелае.

Остана да лежи известно време, мислейки за целувката си със Силви, повтаряйки момента, в който устните им се срещнаха, отново и отново в ума си. Все още можеше да усети мекотата на талията ѝ, топлината на тялото ѝ, притиснато към неговото. В стомаха му се надигна гореща вълна и той раздвижи ръцете си, за да я почувства. Когато затвори очи, Артър се пренесе в Париж. Усети парфюма ѝ.

Не съжаляваше за решението си да не пие кафе с нея, но не можеше да не се чуди докъде би могло да доведе това. Какво ли щеше да се случи, ако я беше последвал горе в стаята ѝ? Дали щяха да се любят, или той щеше да избяга в нощта, без да може да доведе това докрай? Никога нямаше да разбере. Беше прекарвал нощта само с жена си. Идеята да е с друга жена го караше да изпитва и гадене, и чувство на любопитство. Отвори очи, обърна се на една страна и стана от леглото, ядосан заради непристойните си мисли. Но въпреки това в сърцето му остана едно малко зрънце копнеж.

Облече панталоните и ризата, които беше купил с Луси в Париж, и сложи ризата, която миришеше на Силви в коша за пране. Когато видя отражението си в огледалото, той се учуди, че изглежда добре. Косата отгоре на главата му беше пораснала. Мириам вече щеше да настоява да отиде при бръснаря в селото, но на него доста му харесваше. Вдигна ръка и я разроши.

За момент си помисли да започне обичайните си занимания, да придаде форма на деня. Улови се да поглежда часовника си, за да види дали вече е време да си направи препечена филийка. Но след това си помисли: „По дяволите“. Днес щеше да се остави на течението и да види какво ще стане.

В кухнята изяде една ябълка, застанал бос, загледан през прозореца към градината. С учудване установи, че оградата около нея изглежда прекалено висока. Защо двамата с Мириам бяха избрали толкова високо съоръжение, което закриваше гледката към градините на съседите им? Много по-добре щеше да е ниска ограда с колчета.

Оставаха само още три талисмана, чиито истории да научи. Но единствената му нишка беше едно име. Сони Ярдли. Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни Мириам някога да е споменавала жена на име Сони.

Започна издирването си с телефонния указател, премествайки пръста си внимателно надолу по буквата Я. Имаше двама души с името С. Ярдли, но когато се обади, единият беше Стив, а другият Стюард. Предположи, че може да се е омъжила и да е сменила името си или дори вече да не е жива. Разстроен, че няма ресурсите да проведе издирването си, той изчисти къщата от долу до горе. Не го направи, защото беше част от обичайните му занимания, а защото къщата имаше нужда от това. Понеже се беше разхождал къде ли не през по-голямата част на последните две седмици, всички повърхности бяха покрити с тънък слой прах. Запя мелодията, която бе свирил акордеонистът в малкия бар, където бяха ходили със Силви. Поля Фредерика и я изнесе навън в алпинеума, за да подиша малко чист въздух.

Тъкмо си беше приготвил сандвич с шунка и чаша мляко, когато звънецът на входната врата иззвъня. Бернадет. Скочи на крака, а след това прокара ръка по новата си риза. Дори и не се замисли да застане като статуя. Всъщност щеше да се радва да я види. Сигурен беше, че тя ще иска да чуе всичко за Париж. Дори и беше купил малък подарък — памучна торбичка с лавандула, върху която беше избродирана птичка, носеща плик. Отвори вратата, усмихвайки се. За негова голяма изненада на прага стоеше не Бернадет, а Нейтън.

— Здрасти, Човече тигър.

— О, Нейтън. Здравей.

— Не ме очакваше, нали?

— Не, ъм, помислих си, че може да е майка ти.

— Тя не е ли тук? — попита Нейтън. Избърса нос с опакото на ръката си. Върху бялата му тениска с големи черни букви пишеше: РОДИТЕЛСКИ СЪВЕТ.

— Не. Не съм я виждал Бях във Франция с дъщеря си.

Очакваше младежът да свие рамене и да си тръгне, промърморвайки, че ще я намери на друго място, но той не помръдна, сякаш беше пуснал корени на прага. Двамата се изгледаха един друг.

— Дали ще искаш да влезеш за чаша чай? — попита Артър.

Нейтън сви рамене, но влезе.

— Оттук. Ако обичаш. Чувствай се като у дома си.

— Къщата ти прилича малко на нашата. — Нейтън влезе във всекидневната. Отпусна се на дивана и прехвърли крака на облегалката. — Същото разположение е, само че мама явно обича ярките цветове. — Той извъртя очи. — Твоята е някак неутрална и успокояваща.

— Така ли? На мен ми се струва някак старомодна.

— Изглежда добре — сви рамене Нейтън.

Отново настъпи странна тишина, сякаш и двамата чакаха другият да заговори или сякаш разбираха, че всъщност нямат какво да кажат.

— Ще включа чайника — каза Артър.

Той излезе забързан, приготви един чайник с чай и след това добави и чинийка с бисквити върху подноса. Когато го внесе, намери Нейтън да разглежда снимките върху полицата над камината. Имаше няколко на децата, когато бяха малки, и семейна снимка, направена на осемнадесетия рожден ден на Луси, когато бяха наели залата в местния културен център и Вира от пощата се беше появила, макар и да не бе поканена.

— Откри ли Франсоа дьо Шофан? — попита Нейтън.

— Да. Ходих в къщата му. — Артър остави подноса. — Адресът е този, който ти ми даде.

— Голяма, бяла, като къща в имение?

— Точно така.

Нейтън цъкна с език и отново седна.

— Това е готино, да се видиш с истинска легенда. Къщата му пълна ли е с книги? Той с кадифен халат ли се разхождаше, пушейки от ония тънки пури? Обзалагам се, че има приятелка и тя е само на двадесет и една или нещо такова.

Артър си спомни съсухрения старец, който седеше сам на тавана. Но не искаше да разбива илюзиите на Нейтън.

— Беше много полезно посещение — отговори той. — Да, имаше много книги. Но беше доста… ъм, зает, така че стоях съвсем малко.

— Взе ли автограф от него?

— Не. Не взех. Но получих книга с негови стихове.

— Страхотно. Може ли да я видя?

Тогава Артър си спомни, че за последен път я беше видял да грее в оранжево на една пейка под улична лампа в Лондон.

— Страхувам се, че веднага я загубих.

— О. — Нейтън погледна надолу. Бретонът падна върху лицето му.

Артър наля чая и му предложи бисквита.

— Всъщност щях да ти искам помощ.

— Аха?

— Веднъж чух Вира от пощата да говори за нещо, наречено Букфейс. Очевидно там може да търсиш хора по имената им и да се опиташ да ги намериш. — Или да ги преследваш, в случая на Вира, която се бе опитвала да открие бивше гадже от ученическите си години. — Трябва да намеря още един човек.

— Искаш да кажеш Фейсбук?

— О, така ли? Тогава Фейсбук. Той какво прави?

— Както казва жената от пощата, можеш да търсиш хора, да им ставаш приятел в нета, да постваш статуси, да качваш снимки и разни неща.

Това беше като чужд език, но Артър кимна сякаш разбираше.

— По едно време всички се бяха вманиачили по него, но сега вече не впечатлява никого, освен старците. Всички над трийсетте го използват.

— Опитвам се да намеря Сони Ярдли. Ще използваш ли компютърните си умения да ми помогнеш?

Нейтън засърба шумно чая си.

— Ще проверя довечера. Телефонът ми прави номера. Знаеш ли, че всеки, който има айфон, го изпуска? Моят сутринта падна в кенефа. Знаеш ли още нещо за Сони? На колко години е?

— Около моята възраст.

— От ерата на динозаврите, ха-ха.

— Определено от праисторически времена.

— Добре, разчитай на мен.

Изпиха чая си и Нейтън изяде всичките бисквити.

— Значи не можеш да намериш майка си — отбеляза Артър.

— Не. Сигурно е в селото да се погрижи за някоя от изгубените си каузи.

— Майка ти е много мила жена.

— Знам. — Нейтън се поколеба с отворена уста, след това тръсна глава. — Понякога се чудя защо иска да отида в университет толкова далече. Искам да кажа, че понякога може да съм непохватен досадник, но… разбираш ли, сякаш иска да се отърве от мен.

— Според мен просто търси най-доброто място, това, което ще е най-подходящо за теб.

— Мислех си, че може би ще иска да отида в някой университет наблизо, така че да живея у дома с нея, но… — Той сви рамене.

— Казвал ли си и това?

— Не. Тя си е втълпила, че ще уча в университет и че трябва да избера някоя истинска специалност. За да си намеря добра работа, като завърша, дрън-дрън, за да мога да си купя къща, дрън-дрън. Нямам представа какво ще правя с диплома по английски. Искам да кажа, мога да говоря английски, така че какъв е смисълът да уча за него?

— Е — изрече Артър, осъзнавайки, че той вероятно не е най-подходящият човек, който да дава съвети на един осемнадесетгодишен младеж. — Ти какво искаш да учиш?

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш — поклати глава Нейтън.

— Защо да не ти повярвам?

— Защото е така. Защото и мама не иска да ме чуе.

Артър си спомни как седеше в градината с Луси, когато бе обещал да я изслуша и как това беше катализаторът да започнат да изграждат мостове и отново да станат семейство.

— Аз съм добър слушател — каза той. — Имам цял ден.

Нейтън прехапа долната си устна.

— Имаш ли още бисквити?

— „Бърбънс“?

— Предпочитам с крем.

— Ще видя какво имам.

Когато отиде в кухнята, Артър нарочно даде на Нейтън повече време да помисли за това дали иска да говори или не. Той винаги сякаш имаше много малко думи. Върна се във всекидневната и му подаде чинийката, пълна с „Джами Доджърс“ и „Парти Рингс“.

— „Парти Рингс“ — възкликна Нейтън. — Обожавам ги. — След това сигурно се сети, че не е възпитано да се вълнуваш така заради бисквити с глазура. — Добре, Човече тигър. Искаш да знаеш какво искам да уча. Ами, искам да правя сладкиши.

Артър преработи информацията. Внимаваше изключително много да не се усмихне и да не изглежда изненадан.

— Сладкиши? — повтори той без никакво изражение.

— Казах ти. — Нейтън издуха бретона си. — Когато казах на мама, тя ме погледна сякаш съм се побъркал.

— Аз не мисля, че си се побъркал — сложи ръка на рамото му Артър. — Не те съдя.

Нейтън пое дълбоко въздух.

— Знам. Съжалявам. Обаче обичам да пека. Винаги съм обичал. Понякога помагам на мама в кухнята. Тя ми казва, че печенето не е истинска специалност, че трябва да уча нещо полезно. Когато и говоря, не иска да ме чуе. Тя може да прави кифлички с наденица и пайове, но аз не мога.

— Печенето е полезно. Може да станеш сладкар или да имаш собствена сладкарница…

— Или свой ресторант, или свой асортимент продукти. Знам това. Но тя просто не го разбира. Винаги е толкова заета с грижите за други хора.

— Тя мисли за теб повече, отколкото за всеки друг.

Нейтън отмести поглед.

— Знам. Предполагам. Виж, Артър, мислиш ли, че… ъм… може да поговориш с нея. Да я накараш да ме подкрепи.

— Не мисля, че ще ме послуша.

— Не. Ще те послуша — изрече бързо Артър. — Тя много те цени. Виждам го.

Артър усети как гърдите му се изпъчват малко.

— Ще опитам — кимна той.

Бернадет искаше да повлияе положително на сина и, а сега, точно обратното, Нейтън също го молеше за помощ.

— Благодаря. Имаш ли нещо против, ако те попитам още нещо? Но искам да ми отговориш честно — каза Нейтън.

Артър отдръпна чашата от устата си.

— Да, разбира се.

Нейтън потърка носа си.

— Мама ще умре ли?

Артър се задави. По чинийката и в скута му се разля чай. Той скочи и се изви назад, а чаят се разля по слабините му, така че изглеждаше сякаш се е подмокрил.

— Какво да направи?

— Просто този път искам да съм по-подготвен — изрече Нейтън, без да дава израз на някакви чувства. — Когато тате умря, това дойде като шок. Намерих документите и със записани часове за болницата…

Какви часове за болницата? Артър не знаеше нищо. Бернадет не му се беше доверила. Когато идваше да го види, винаги ставаше въпрос само за него, как се чувства, какво прави. Той никога не питаше за нея.

— Всъщност не трябва да четеш чужди неща.

Опита се да подсуши панталона си с кърпичка.

— Трябвало е да ги скрие по-добре, а не да ги оставя наоколо — сви рамене Нейтън. — Трябва да отиде в раковото отделение. Това ли и е? — той не дочака отговора на Артър. — Реших, че трябва да знам повече, за да се погрижа за нея. Тя смята, че като не ми казва, ме пази, но така само влошава нещата. Мислех, че сигурно знаеш. Не може да не ти е казала нещо.

— Не. Нищо.

Може би щеше да го направи, ако беше готов да я слуша. Как беше изтърпявала сълзливата му унилост, криенето му от нея? Беше я приел за даденост.

— Мисля, че трябва да говориш с нея — каза тихо Артър. — Трябва да сте честни един с друг. Кажи и какво мислиш за университета. Кажи и, че се тревожиш за нея. Поговорете истински.

Артър се беше втренчил в дъното на чашата си, сякаш гадаеше по чаените листа, макар че бе направил чая с пакетче.

— Мисля, че ще се разстроя. Ще е толкова неудобно. Не искам тя да вижда това.

— Майка ти няма да има нищо против. Моля те, просто поговорете. Аз трябваше да говоря повече с децата си. Едва сега откривам миналото. Не чакайте толкова дълго като мен. Няма да съжаляваш.

Нейтън кимна, разбирайки думите му. Стана.

— Благодаря, Човече тигър. Ти си окей, да.

Той насочи юмрук към ръката на Артър, попадайки право върху раната от тигъра.

Артър се усмихна през болката.

По-късно през деня отиде до пощата. Когато влезе, Вира му махна весело. Попита я дали е виждала Бернадет през деня и тя отговори, че не е. Но каза, че на Бридж Стрийт има нова вдовица, на която трябва да се помага с храна, така че Бернадет сигурно е там.

Когато се върна, Артър видя, че червената лампичка на телефонния секретар свети. Натисна бутона и изслуша съобщението.

— Човече тигър. Потърсих Сони Ярдли. Оказа се жена! Както и да е, не съм сигурен защо това ме учудва. Във Фейсбук има две, но едната е на осемнадесет. Има обица в носа и розова коса. Мисля, че тази, която търсиш, работи в колежа в Скарбъро. Преподава изработване на бижута. На страницата и няма почти нищо. Само основни неща. Има само петима приятели, ха-ха. Надявам се, че ти помогнах. Добре. До по-късно.