Странните талисмани на Артър Пепър

Голямото бягство

Когато на следващата сутрин Артър се събуди, навън все още беше тъмно. Цифрите на часовника показваха 5:32 и той остана да лежи известно време, гледайки втренчено тавана. Навън мина кола и той проследи отраженията на фаровете, които се плъзнаха по тавана като лъчите на маяк по водата. Пръстите му пропълзяха по матрака, търсейки ръката на Мириам, знаейки, че я няма, и докоснаха само хладния памучен чаршаф.

Всяка вечер, когато си лягаше, осъзнаваше колко студено е без нея. Когато тя беше до него, той винаги спеше през цялата нощ, унасяйки се бавно, а след това се събуждаше с песента на дроздовете, които чуруликаха отвън. Мириам поклащаше глава и питаше не е ли чул гръмотевичната буря или алармата на съседната къща. Но Артър никога не чуваше нищо.

Сега сънят му беше неспокоен, на пресекулки. Събуждаше се често разтреперан и придърпваше плътно завивката около себе си като пашкул. Трябваше да сложи още едно одеяло на леглото, за да спре студа, който пропълзяваше по гърба му и вкочаняваше краката му. Тялото му бе намерило свой собствен ритъм на сън, събуждане, треперене, сън, събуждане, треперене, който, макар и да му създаваше неудобства, Артър не искаше да прекъсва. Не искаше да заспи, а след това да се събуди с птиците и да открие, че Мириам вече я няма. Дори и сега това щеше да е прекадено голям шок. Въртенето през нощта му напомняше, че тя си е отишла, и той се радваше на тези постоянни напомняния. Не искаше да поеме риска да я забрави.

Ако трябваше да опише с една дума как се чувстваше тази сутрин, това щеше да е объркан. Събирането на дрехите на Мириам трябваше да се превърне в ритуал, в освобождаване на къщата от нейните вещи, нейните обувки и тоалетни принадлежности. Беше една малка стъпка от справянето със загубата му и продължаването напред.

Но новооткритата гривна с талисмани беше пречка пред намеренията му. Тя повдигаше въпроси, които по-рано не съществуваха. Беше отворила врата и той бе минал през нея.

Двамата с Мириам се отнасяха по различен начин към детективските филми. Често в неделя следобед с удоволствие гледаха Мис Марпъл или Еркюл Поаро по телевизията. Той следеше филма внимателно. „Мислиш ли, че е той? — казваше Артър. — Много е услужлив, а образът му не добавя нищо в историята. Мисля, че може да е убиецът.“

— Гледай филма — стискаше коляното му Мириам. — Просто му се наслаждавай. Няма нужда да анализираш героите. Няма нужда да се опитваш да познаеш как свършва.

— Но това е детективски филм. Целта му е да те накара да предполагаш. Идеята е да се опитаме да познаем.

Мириам започваше да се смее и да клати глава.

Ако се бе случило обратното (не обичаше да мисли за това) и ако той бе умрял, Мириам може би нямаше да се замисли много, ако намереше странен предмет в гардероба му. А ето го него, умът му работеше на бързи обороти като детска въртележка в градината.

Стана бавно от леглото и си взе душ, оставяйки горещата вода да отскача от лицето му. След това се избърса, избръсна се, обу сивите си панталони, облече синята риза и пуловера без ръкави с цвят на горчица и тръгна надолу. На Мириам и харесваше, когато той носеше тези дрехи. Казваше, че с тях изглежда прилично.

Първите седмици след смъртта ѝ той дори не можеше да си направи труда да се облече. За кого да полага усилия? След като жена му и децата му ги нямаше, защо да го е грижа? Носеше пижама и през деня, и през нощта. За първи път през живота си си пусна брада. Когато се видя в огледалото, Артър се изненада от приликата си с Капитан Бърдзай1. Обръсна я.

Оставяше включено радио във всяка стая, за да не чува собствените си стъпки. Живееше на кисело мляко и супа от консерви, които не си правеше труда да стопли. Трябваха му само лъжица и отварачка. Намираше си малки задачи — да затегне болтовете на леглото, за да не скърца, да изстърже почернелия цимент около ваната.

Мириам държеше една папрат на кухненския прозорец. Беше едно изядено от молци растение с увиснали, подобни на пера, листа. Отначало го мразеше, възмутен от това как едно такова жалко нещо можеше да живее, а съпругата му беше умряла. Беше го оставил на пода до задната врата в очакване на деня за събиране на боклука. Но чувството за вина надделя и Артър бе върнал растението на мястото му. Нарече го Фредерика и започна да го полива и да му говори. И то бавно се съвзе. Листата му станаха по-зелени. Чувството да се грижиш за неща беше приятно. Откри, че му е по-лесно да говори на растението, отколкото с хората. За него беше добре да е зает. Това означаваше, че няма време да тъгува.

Е, поне така си казваше той. Но понякога изпълняваше ежедневните си задачи и донякъде се чувстваше добре, държеше се. И тогава забелязваше зелената торбичка със сухите листа, която висеше в коридора, или калните туристически обувки на Мириам в килера, или лавандуловия крем за ръце на „Крабтрий и Ивлин“ на рафта в банята — и сякаш всичко се срутваше върху него. Такива дребни, незначителни неща сега разбиваха сърцето му.

Сядаше на най-долното стъпало и обхващаше главата си с ръце. Поклащаше се напред-назад, стискаше очи и си казваше, че не може да не се чувства така. Мъката му все още беше прясна. Всичко щеше да мине. Мириам е на едно по-добро място. Тя не би искала той да се чувства така. Ала-бала. Всички ония глупости от листовките на Бернадет. И всичко наистина мина. Но не изчезна напълно. Артър носеше загубата си навсякъде като топка за боулинг в стомаха си.

В такива моменти си спомняше собствения си баща, суров, строг: „По дяволите. Стегни се, момче. Сълзите са за глезльовците“, и Артър вдигаше брадичка и се опитваше да е силен.

Може би вече трябваше да започне да се съвзема.

Спомените му за онези мрачни дни в началото бяха смътни. Сякаш виждаше всичко на стар черно-бял телевизор с трептяща картина. Виждаше себе си да се тътри из къщата.

Ако трябваше да е честен, Бернадет му бе помогнала много. Беше се появила на прага като нежелан дух и бе настояла той да се изкъпе, докато тя му приготви обяд. Артър не искаше да яде. За него храната нямаше вкус и не му носеше удоволствие.

— Тялото ти е като парен локомотив, на който му трябват въглища — казваше Бернадет, докато той отказваше пайовете, супите и яхниите, които тя донасяше в къщата, стопляше ги и след това ги слагаше пред него.

— Как ще продължиш пътуването си без гориво?

Артър не планираше никакво пътуване. Не искаше да излиза от къщата. Единственото пътуване, което предприемаше, беше до горния етаж, за да използва тоалетната или да си легне. Нямаше желание да прави нищо повече от това. За да има спокойствие, той ядеше храната ѝ, не обръщаше внимание на бърборенето ѝ, четеше листовките ѝ. А всъщност предпочиташе да го остави на мира.

Но тя постоянстваше. Понякога и отваряше, а друг път се смъкваше по-надолу в леглото и се завиваше през глава или застиваше като статуя от имение на Националния тръст. Но Бернадет не се отказваше.

По-късно тази сутрин, сякаш знаеше, че мисли за нея, тя позвъни на вратата. За момент Артър застана неподвижно в трапезарията, чудейки се дали да отиде да отвори. Въздухът ухаеше на бекон и яйца и на прясно препечени филийки, тъй като останалите жители на Банк авеню се наслаждаваха на закуската си. Звънецът иззвъня отново.

— Съпругът ѝ Карл почина наскоро — беше му казала Мириам преди няколко години, когато на местния църковен базар беше забелязал Бернадет на една сергия да продава кексчета и шоколадова торта. — Мисля, че има два начина, по които реагират опечалените хора. Едните се вкопчват в миналото, а другите запретват ръце и продължават живота си. Онази жена с червената коса е от вторите. Непрекъснато е заета с нещо.

— Познаваш ли я?

— Работи в Лейди БиЛавли, бутика в селото. Купих оттам една тъмносиня рокля. С миниатюрни перлени копчета. Тя ми каза, че в памет на съпруга си ще помага на другите със своите печива. Каза, че когато хората са уморени, самотни, с разбити сърца или просто не са им останали сили, те имат нужда от храна. Мисля, че е много смела, приемайки за своя мисия да помага на другите.

От този момент Артър започна да забелязва Бернадет по-често — на летния празник на местното училище, в пощата, в градината ѝ, където, облечена с пеньоар, се грижеше за розите си. Казваха си здравей, но не говореха много. Понякога виждаше Бернадет и Мириам да си бъбрят на ъгъла. Смееха се и говореха за времето и за това как ягодите тази година са сладки. Гласът на Бернадет беше толкова силен, че Артър чуваше разговора им от вътрешността на къщата.

Бернадет беше дошла на погребението на Мириам. Имаше смътен спомен, че се приближава до него и го потупва по ръката. „Ако някога ти потрябва нещо, просто кажи“, бе изрекла тя и той се бе запитал какво изобщо би могъл да поиска от нея. След това бе започнала да се появява на вратата му, без да се обади предварително.

Отначало присъствието ѝ го дразнеше, след това бе започнал да се притеснява, че му е хвърлила око, вероятно като подходящ втори съпруг. Той не търсеше нищо такова. Не можеше да го направи след Мириам. Но през всичките месеци, когато бе чукала на вратата му, Бернадет никога не му бе дала повод да мисли, че намеренията ѝ са нещо повече от платонични. Тя имаше цял списък от вдовици и вдовци, които посещаваше.

— Пай с кайма и лук — изрече вместо поздрав тя, когато Артър отвори вратата. — Току-що направен. — Влезе в коридора, държейки пая пред себе си. След това прокара пръст по рафта над радиатора и кимна доволно, защото по него нямаше прах. Подуши въздуха. — Тук мирише малко на мухъл. Имаш ли освежител за въздух?

Артър се зачуди колко груба може да е Бернадет, без дори да го осъзнава, и послушно донесе освежител. След няколко секунди въздухът се изпълни с наситената миризма на „Планинска лавандула“.

Тя влезе бързо в кухнята и остави пая на плота.

— Кухнята е наистина великолепна — каза тя.

— Знам.

— Печката е невероятна.

— Знам.

Бернадет беше истинска противоположност на Мириам. Жена му имаше фини кости. Бернадет беше едра, пълна. Косата ѝ беше боядисана в яркочервено като пощенска кутия, а маникюрът ѝ беше с камъчета на върха на ноктите. Един от предните ѝ зъби беше пожълтял. Гласът ѝ беше силен и режеше тишината в дома му като мачете. Артър разклати притеснено гривната в джоба си. След разговора с г-н Мехра предишната вечер я носеше със себе си. Беше разглеждал талисманите един по един няколко пъти.

Индия. Това беше толкова далече. Сигурно е било истинско приключение за Мириам. Защо не е искала той да знае? Със сигурност историята на г-н Мехра не беше достатъчна, за да иска да запази това в тайна.

— Добре ли си, Артър? Отнесъл си се някъде.

— Аз ли? Да, разбира се.

— Минах вчера, но те нямаше. Да не си ходил в „Мъже в пещери“?

„Мъже в пещери“ беше организирана от културния център група за самотни мъже. Артър беше ходил два пъти и се бе озовал сред група мъже с мрачни изражения, които работеха с парчета дърво и инструменти. Боби, човекът, който ръководеше групата, имаше формата на кегла, с миниатюрна глава и огромно тяло. „Мъжете имат нужда от пещери — обясняваше ентусиазирано той. — Имат нужда от място, където да се оттеглят и да бъдат в единение със себе си.“

Съседът на Артър с растите беше там. Тери. Той усърдно изглаждаше парче дърво.

— Харесвам колата, която си направил — каза Артър от учтивост.

— Всъщност е костенурка.

— О.

— Видях една миналата седмица, когато косях моравата си.

— Дива ли?

— На червенокосите деца е. Онези, които не носят нищо на краката си. Беше избягала.

Артър не знаеше какво да каже. Имаше достатъчно проблеми с котките в алпинеума си, без към тях да се присъедини и избягала костенурка. Връщайки се към собствената си работа, той направи една табелка с номера на къщата си — 37. Тройката беше много по-голяма от седмицата, но той въпреки това я закачи на задната си врата.

Лесно беше да отговори, че, да, бил е в „Мъже в пещери“, въпреки че беше прекалено рано сутринта. Но Бернадет стоеше и му се усмихваше. Паят ухаеше прекрасно. Не искаше да я лъже, особено след като бе чул, че г-н Мехра съжалява за лъжите, които бе наговорил за Мириам. Той също щеше да се опита да не лъже повече.

— Вчера се скрих от теб — отговори той.

— Скрил си се?

— Не исках да виждам никого. Бях решил да разчистя гардероба на Мириам и когато ти звънна на вратата, застанах неподвижно в коридора, преструвайки се, че не съм у дома. — Думите се лееха от устата му и го караха да се чувства учудващо добре заради откровеността си. — Вчера беше първата годишнина от смъртта ѝ.

— Много си откровен, Артър. Оценявам прямотата ти. Разбирам, че човек може да се разстрои. Когато Карл почина… ами, беше ми трудно да продължа без него. Дадох инструментите му на „Мъже в пещери“.

Артър усети как сърцето му се свива. Надяваше се, че тя няма да му разказва за съпруга си. Не искаше да си разменят истории за мъртвите. Сред загубилите съпруг или съпруга съществуваше някакво странно желание да надминат другите с историите си. Миналата седмица в пощата беше станал свидетел на нещо сред една група от четирима пенсионери, което би описал като хвалба.

— … Съпругата ми страда десет години, преди накрая да почине.

— … Така ли? А моят Седрик беше премазан от камион. От Бърза помощ казаха, че никога не са виждали подобно нещо. „Като палачинка“, така каза единият.

— … Мисля, че беше от лекарствата. Даваха и по двадесет и три хапчета на ден. Почти дрънчеше — изрече с треперещ глас един мъж.

— … Когато го отвориха, вътре не беше останало нищо. Ракът го беше изял напълно.

Говореха за любимите си хора сякаш бяха предмети. За него Мириам винаги щеше да остане реален човек. Нямаше да разказва за нея така.

— Тя обича изгубените каузи — бе му казала Вира, началничката на пощата, докато той слагаше пакет малки кафяви пликове на гишето. Тя винаги затъкваше молив зад кръглите си очила с рогови рамки и се стараеше да знае всичко и да познава всички в селото. Преди нея собственичка на пощата беше майка и, която бе съвсем същата.

— Кой?

— Бернадет Патерсън. Забелязахме, че ти носи пайове.

— Кой е забелязал? — бе попитал раздразнено Артър. — Да няма клуб, чиято задача е да се бърка в живота ми?

— Не, просто клиентите ми любезно си разменят информация. Такава е Бернадет. Добра към безнадеждните, безпомощните и неспособните да се грижат за себе си.

Артър бе платил за пликовете и бе излязъл сърдито.

Той стана и включи електрическата кана.

— Ще дам нещата на Мириам на „Спасители на котките“. Те продават дрехи, украшения и други неща и събират пари, за да помагат на малтретирани котки.

— Хубава идея, макар че аз самата предпочитам малки кученца. Те са много по-способни да обичат.

— Мисля, че Мириам искаше да помага на котките.

— Тогава ще направиш точно това. Да сложа ли пая във фурната? Може да обядваме заедно. Освен ако нямаш други планове…

Артър тъкмо щеше да измърмори, че е зает, но отново си спомни историята на г-н Мехра.

— Не, не съм планирал нищо — отговори той.

Двадесет минути по-късно, докато забиваше ножа си в пая, Артър отново помисли за гривната. Бернадет можеше да му даде женската гледна точка. Искаше някой да му каже, че тя не е от значение и че макар и да изглежда скъпа, в наше време човек може да купи евтино хубави имитации. Но знаеше, че изумрудът в слона е истински. А и тя можеше да клюкарства за това с Вира от пощата и с другите изгубени каузи.

— Трябва да излизаш повече — каза Бернадет. — Ходил си в „Мъже в пещери“ само веднъж.

— Ходих два пъти. И всъщност излизам.

— Къде например? — повдигна едната си вежда Бернадет.

— Това „Мастърмайнд“ ли е? Не помня да съм кандидатствал за участие.

— Просто се опитвам да се грижа за теб.

Артър не искаше да се чувства така, да се отнасят към него така. В гърдите му се надигна порив. Трябваше да каже нещо, за да не го мисли тя за безнадежден, безпомощен и неспособен да се грижи за себе си като г-жа Мортън, която пет години не бе излизала от къщата си и пушеше по двадесет цигари на ден, или г-н Флауърс, който мислеше, че в оранжерията му живее еднорог. На Артър му бе останала някаква гордост. По-рано беше баща и съпруг. По-рано имаше идеи, мечти и планове.

Спомняйки си адреса на изпращача, който Мириам бе написала на писмото до г-н Мехра, Артър прочисти гърлото си.

— Ами, ако искаш да знаеш — изрече бързо той, — мисля да отида до имението „Грейсток“ в Бат.

— О, да — каза замислено Бернадет. — Там, където тигрите бродят на свобода.

Бернадет беше истински алманах на Великобритания. Двамата с Карл бяха ходили навсякъде с луксозната си каравана. Косата на шията му се изправи, докато се приготвяше да чуе къде трябва и къде не трябва да ходи и какво трябва и какво не трябва да прави в „Грейсток“.

Докато се въртеше из кухнята, оправяйки везната му и проверявайки дали ножовете му са достатъчно чисти, Бернадет изрецитира това, което знаеше.

Не, Артър не знаеше, че преди пет години лорд Грейсток бил нападнат от един тигър и сега куцал. Не знаеше също и че на младини Грейсток имал цял харем с жени от всякакви националности, като един хедонистичен Ноев ковчег, нито че през шестдесетте бил известен с организираните от него бурни оргии в имението. Не знаеше също и че единственият цвят, който лордът носел, било електриковосиньо, защото веднъж насън му било казано, че носи късмет. (Артър се зачуди дали е бил облечен в електриковосиньо, когато го е нападнал онзи тигър.)

Сега знаеше и че лорд Грейсток се опитал да продаде имението си на Ричард Брансън, но двамата се скарали и вече не си говорели. Лордът сега живеел уединено и само в петък и събота отварял имението за посетители, като не им било позволено да виждат тигрите.

След историите на Бернадет Артър се чувстваше добре информиран за живота и приключенията на лорд Грейсток.

— Сега са отворени само сувенирният магазин и градините. А те са малко опърпани. — Бернадет завърши почистването на кранчетата на чешмата му със замах. — Защо ще ходиш там?

Артър погледна часовника си. Вече му се искаше да не беше казвал нищо. Беше му говорила двадесет и пет минути. Левият му крак бе изтръпнал.

— Помислих си, че промяната ще ми се отрази добре — отговори той.

— Всъщност ние с Нейтън следващата седмица сме в Устър и Челтнъм. Разглеждаме университети. Ела с нас, ако искаш. Оттам можеш да се качиш на влака за „Грейсток“.

Стомахът на Артър се разбунтува. За него пътуването до „Грейсток“ беше просто едно хрумване. Всъщност изобщо не планираше да отива. Ходеше на екскурзии само с Мириам. Какъв смисъл имаше да ходи сам? Беше споменал „Грейсток“ само за да покаже на Бернадет, че не е неспособен да се грижи за себе си. Сега го обзеха притеснения. Искаше му се да можеше да върне времето назад и да не бе пъхал ръката си в онзи ботуш, където намери гривната. Тогава никога нямаше да се обади на номера върху слона. Нямаше да седи тук и да говори с Бернадет за имението „Грейсток“.

— Не съм сигурен — каза той. — Може би друг път…

— Трябва да отидеш. Опитай се да продължиш напред. Малки стъпки. Едно пътуване може да ти се отрази добре.

Артър с изненада установи, че в стомаха му се заражда миниатюрно зрънце вълнение. Беше разбрал нещо за живота на съпругата си в миналото и неговата любознателност го караше да търси още. Напоследък единствените чувства, които изпитваше, бяха тъга, разочарование и меланхолия, така че това беше нещо ново.

— Харесва ми идеята за тигри, които се разхождат из английска градина — каза той.

И наистина харесваше тигрите. Те бяха силни, величествени, интересни животни, които имаха три основни цели в живота си — да ловуват, да се хранят и да се съвкупяват. Хората бяха толкова различни със своя живот, изпълнен със смирение и тревоги.

— Наистина ли? Бих казала, че си по-скоро човек, който обича малки кученца, териери или нещо такова. Приличаш ми също и на човек, който харесва хамстери. Както и да е, защо не дойдеш с нас с колата? Нейтън ще кара.

— Няма ли да отидете с караваната?

— Продавам я. Прекадено е голяма, за да я карам аз, а и плащам за паркинг от смъртта на Карл. Нейтън има „Фиеста“. Една ръждясала тенекия, но е надеждна.

— Не трябва ли първо до го попиташ? Може да има други планове…

Артър откри, че инстинктивно се опитва да се измъкне от пътуването. Трябваше да си държи устата затворена. Ако заминеше, нямаше да може да изпълнява ежедневните си задачи. Програмата му щеше да се наруши. Кой щеше да се грижи за Фредерика и да пречи на котките да се изхождат в градината? Ако отидеше на юг, можеше да се наложи да пренощува. Никога по-рано не беше приготвял куфара си. Мириам се занимаваше с тези неща. Умът му цъкаше, опитвайки се да намери извинения. Не искаше да си пъха носа в работите на жена си, но искаше да узнае повече за живота и, преди да се срещнат.

— Не, не. Нейтън не е от тези, които мислят. Аз го правя вместо него. За него ще е добре да поеме някаква отговорност. Сигурно е забравил, че трябва да види някои университети. Знам, че има още няколко месеца преди кандидатстването, но искам да започнем отрано. Ще бъда толкова самотна, когато замине. Ще е странно отново да съм сама. Страх ме е да си помисля как ще се справя без мен. Ще отида да го видя в студентската му квартира и ще открия скелета му, защото е забравил да яде…

Артър тъкмо щеше да каже, че като се замисли, ще е по-добре да отиде по-късно. Вече знаеше, че не иска да пътува с Бернадет и сина и. Беше виждал Нейтън веднъж за кратко, когато двамата с Мириам бяха срещнали Бернадет в едно кафе. Изглеждаше като младеж, разговарящ с по една сричка. Артър всъщност не искаше да остави сигурността на дома си, задушаващото удобство на установения от него ред.

И тогава Бернадет каза:

— Когато Нейтън замине, ще остана съвсем сама. Самотна вдовица. Но поне имам теб и останалите си приятели, Артър. Вие сте ми като семейство.

Чувство за вина сви стомаха му. Бернадет изглеждаше самотна. Това беше дума, която никога не би използвал за нея. Всеки предпазлив нерв в тялото му казваше да не отива в „Грейсток“. Но се чудеше каква е връзката на Мириам с това място. Адресът изглеждаше изключително необичаен за нея. Но същото се отнасяше и за Индия. Лорд Грейсток му се струваше интересен човек, а семейството му притежаваше имението от години, така че имаше вероятност да познава или помни Мириам. Можеше да знае историите и на други от талисманите. Можеше ли да се очаква от Артър наистина да забрави за гривната, да я върне в кутията ѝ и да не разбере нищо повече за живота на жена си като младо момиче?

— Имаш ли нещо против да съм откровена с теб? — попита Бернадет. Тя седна до него и започна да извива в ръце една кърпа за чинии.

— Ъ, не.

— На Нейтън му е трудно след смъртта на Карл. Не говори много, но аз виждам. За него ще е добре да е в мъжка компания. Има приятели, но… ами, не е същото. Ако можеш да му дадеш някакви напътствия или съвети, докато пътуваме. Мисля, че това ще му е от полза.

Артър събра всичките си сили, за да не поклати отрицателно глава. Помисли си за Нейтън с неговото слабовато тяло и черната коса, падаща над едното му око като завеса в погребален дом. Когато се бяха срещнали, момчето почти не бе проговорило, докато се занимаваше с тортата и кафето си. А сега Бернадет очакваше той да си поговори с него като мъж с мъж.

— О, Нейтън няма да иска да ме слуша — изрече предпазливо той. — Виждали сме се само веднъж.

— Мисля, че ще иска. През цялото време слуша само мен да му казвам какво да прави и какво да не прави. Мисля, че ще му се отрази много добре.

Артър погледна внимателно Бернадет. Обикновено извръщаше очи, но този път се вгледа в алената и коса — сивите и корени се виждаха. Ъгълчетата на устата и бяха увиснали надолу. Тя наистина искаше той да приеме.

Можеше да занесе нещата на Мириам в благотворителния магазин. Можеше да върне гривната в гардероба и да забрави за нея. Това щеше да е лесно. Но имаше две неща, които го спираха. Първото беше загадката във всичко това. Точно както един от детективските филми, които двамата с Мириам гледаха в неделните следобеди, идеята да открие историите зад талисманите нямаше да го остави на мира. Можеше да разбере повече за жена си и да се почувства по-близък с нея. А второто беше Бернадет. Във всички онези случаи, когато бе идвала с пайовете и милите си думи, тя никога не бе поискала нещо в замяна — нито пари, нито услуга, нито да я слуша, докато говори за Карл. Но сега го молеше за нещо.

Знаеше, че няма да настоява, но от начина, по който седеше пред него, въртейки отново и отново халката на пръста си, разбра, че това е важно за нея. Искаше Артър да отиде с тях. Имаше нужда от него.

Той се залюля малко на стола си, казвайки си, че трябва да го направи. Трябва да накара притеснените гласове в главата си, които му казваха да не отива, да замълчат.

— Мисля, че едно пътуване до „Грейсток“ ще ми се отрази добре — каза Артър, преди да успее да промени решението си. — И мисля, че двамата с Нейтън ще се разберем чудесно. Брой ме и мен.