Странните талисмани на Артър Пепър

Луси и Дан

По време на следващия обяд в училище Луси прослуша гласовата си поща и видя, че баща ѝ е оставил объркано съобщение за посещението си в имението „Грейсток“. Предишния ден беше излизала с двете си приятелки Клара и Ани, които през цялото време бяха говорили за децата си, и беше пропуснала обаждането му. Съобщението му непрекъснато прекъсваше и гласът му ту заглъхваше, ту се появяваше отново. Чуваше се движението на коли по пътя и рок музика. Също и женски глас, питащ дали някой иска да спрат за сандвичи. Луси запуши с пръст ухото си и се намръщи, опитвайки се да разбере думите на баща си. В един момент и се стори, че казва, че бил нападнат от тигър. Тя поклати глава и се опита да му се обади, но високомерен мъжки глас и каза, че телефонът е извън обхват.

Нападнат от тигър? Луси си представи баща си, строполил се мъртъв на земята, и една огромна котка, която гризеше крака му. Наистина ли беше чула правилно? Дали той беше добре?

След като бяха говорили по телефона, когато баща и каза, че е заминал с Бернадет, тя започна да се тревожи за здравето му. За него беше толкова необичайно да замине просто така. А сега и оставяше съобщения за тигри. Може би трябваше да се замисли дали в някой момент в бъдеще да не напусне работата си в училището, за да има повече време да го наглежда. Може би щеше да се наложи да се премести в старата си стая, за да се грижи непрекъснато за него.

Разбира се, че щеше да го направи. Тя го обичаше. Но колкото повече поемаше грижите за баща си, толкова повече щеше да се отдалечава мечтата и да има свое собствено семейство. Жена, която живее с остаряващия си баща, едва ли щеше да е привлекателно предложение, ако качеше профила си на Match.com.

По време на обедната си почивка тя остана в класната стая, за да проверява домашни работи. Децата от трета година учеха за Тюдорите. Беше ги накарала да нарисуват сцена от онзи период и се учуди, че повече от половината работи изобразяваха екзекуции и отрязани глави. Може би трябваше да поиска рисунки на живи хора.

— Толкова се гордея с теб — каза майка и, когато Луси се дипломира като учителка. Бяха излезли заедно на обяд и се бяха замаяли леко след бутилка вино, след което отидоха в „Дебенъмс“ и пробваха множество парфюми. — Ще се грижиш за децата като за свои.

Луси все още обичаше работата си. Но понякога имаше чувството, че прекарва цялото си време в грижи за другите. След като часове се беше грижила за деца, беше ги завеждала до тоалетната, помагала им беше да нарежат наденичките си, беше чистила боя от поличките им, притичваше се на помощ да намерят изгубените си маратонки за физическо, сега трябваше да се притеснява и за баща си.

Веднъж, в един по-мрачен момент, беше помислила, че от двамата ѝ родители вероятно пръв ще си отиде баща ѝ. Беше сигурна, че майка ѝ ще се справи сама. Тя беше самостоятелна и разумна. Баща ѝ, от друга страна, имаше постоянно изражение на обърканост, сякаш всичко го изненадваше. А сега се държеше по начин, който тя никога не си беше представяла.

— Грижи се за мама и тате — беше казал Дан, целувайки я по бузата, преди да се качи на самолета и да отлети към новия си живот в Австралия. За него изглеждаше толкова лесно да изрече тези шест думи и след това да изчезне и да изгради свое собствено щастливо семейство от другата страна на земното кълбо.

Отношенията между Дан и баща и бяха обтегнати. Баща и смяташе, че Дан трябва да остане в Йорк и да задържи семейство Пепър там, където са корените му. Че не трябва да оставя майка им или да позволи децата му да израснат, без да познават баба си и дядо си. Луси винаги му звънеше, за да му напомни, когато майка им или баща им имаха рожден ден. Измисляше извинения за пред баща си, когато Дан не се обаждаше. Понякога се чувстваше като паяка в средата на семейната мрежа, който се опитва да задържи всички нишки заедно.

Когато бяха по-малки, Дан се мотаеше с една група момчета от махалата. Всички пушеха и се шляеха по улиците, по магазинчетата, из парка — навсякъде, където можеха да изпушат една цигара и да тормозят момичетата, които имаха лошия късмет да минат оттам. Веднъж, когато беше на единадесет, Луси бе видяла Дан да седи на върха на катерушката. В устата му висеше цигара, а той пишеше графити върху червения метал с черен маркер. Дан не беше забелязал сестра си и приятелката ѝ Илайза, които минаваха, докато той пишеше думата „топки“ с тридесетсантиметрови къдрави букви.

— Това не е ли вашият Дан? — попита Илайза. Тя беше ниска и имаше дълги черни плитки, които се мятаха като махало.

— Така ми се струва. — Луси се бе опитала да се държи равнодушно, просто хвърляйки бегъл поглед към него.

— Ще си има неприятности заради това.

Луси почувства странна смесица от възхищение и гняв към брат си. Той беше по-голям, в последната година на средното училище. Шляеше се с компания, перчеше се — и това го правеше готин. Имаше свой таен живот, отделен от мама и тате, какъвто тя нямаше. Луси трябваше да им казва къде отива, с кого и кога ще се прибере. Дан можеше да промърмори: „Излизам“, и да тресне входната врата, без да го подлагат на разпит.

— Знаеш ли за някакви белѝ, които Дан е правил на площадката? — попита баща ѝ.

— Не — излъга Луси. Брат ѝ имаше чар и способността да се преструва на толкова невинен, че ако не бе станал автомобилен механик, със сигурност щеше да спечели „Оскар“ за актьорско майсторство. Какъв беше смисълът да го натопи? — Не знам нищо.

След това се бе скарала на Дан, който се бе засмял и ѝ бе казал да не е такава загубенячка.

Брат ѝ беше наперен и имаше самочувствие, за което Луси жадуваше. Той напусна училище и започна свой бизнес, като се свърза с банката, намери помещения и купи резервни части съвсем сам и без сянка от съмнение в главата си. Изглеждаше способен да се съсредоточи в една цел и да я преследва неотклонно, без да му пречат чувства или съмнения.

На Луси и се искаше да се отнася към собствения си живот и притесненията си по същия начин. Да може да получи съобщение от баща си, че е бил нападнат от тигър, и да си помисли: „Е, поне е жив. Случват се такива неща.“ Така би реагирал Дан.

Понякога Луси позволяваше напрежението да ѝ се отрази. Прекалено уморена, за да се помръдне след деня в училище, и изпълнена с нежелание да се обади на баща си и да слуша колко много му липсва майка и, тя отвинтваше капачката на бутилка червено вино и не си правеше труда да използва чаша, докато гледаше някой американски криминален филм. Доста си падаше по един от детективите с кестенява коса, защото той сякаш никога нямаше нищо против това, което му поднасяше животът. Имаше същото отношение към живота като брат и. Труп в собствения му гараж? Няма проблеми. Ван, пълен с нелегални емигранти, убити в резултат на палеж? Ще открие извършителя.

Застана на прозореца, загледана в децата на площадката. Потупвайки брадичка с мобилния си телефон, тя се замисли за брат си. „Хващам се на бас, че Дан е на плажа“ — помисли си тя. Толкова е хубаво да живееш близо до брега и вълните да се разбиват до моравата ти. Все още не бе ходила в Австралия, но виждаше снимките му във Фейсбук и винаги ги лайкваше.

Когато премина по списъка с телефоните, за да намери номера му, Луси нямаше представа колко е часът там. Знаеше само, че трябва да говори с него. Искаше да чуе какво мисли той за положението с баща им. Дан беше практичен и щеше да намери решение за всичко.

На обаждането ѝ отговори дете с австралийски акцент.

Умът ѝ заработи бързо. На колко години бяха Марина и Кайл? Очевидно на достатъчно, за да вдигат телефона. Тя все още мислеше за тях като за бебета.

— Ъм, здрасти. Кайл ли е?

— Да.

— Може ли да говоря с Дан. Искам да кажа с татко ти?

— Кой се обажда?

— Леля Луси от Англия е. Не знам дали ме помниш… — Тя замълча, разбирайки, че Кайл вече не е на телефона.

Чу гласа на Дан, преди той да вземе телефона.

— Кой е, приятелче?

— Една жена. Не знам.

Телефонът изтрополя.

— Автомобилен сервиз Пепър.

— Здравей, Дан. Аз съм.

— Луси?

— Да.

— Еха. Радвам се да те чуя. Мина доста време.

Тя устоя на желанието си да каже, че е минало доста време, защото той никога не се обаждаше.

— Знам. Вече няколко месеца.

— Толкова дълго? Времето тук направо лети. — След това в гласа му се прокрадна тревога. Луси се зарадва, когато я чу. — Всичко е наред, нали? — изрече той.

— Донякъде. Просто реших да ти се обадя. Нали разбираш, понеже мина година от смъртта на мама.

— Да. Знаех, че наближава. Реших да се справя, като работя непрекъснато.

— Годишнината беше миналата седмица.

— О. Така. Знаех, че е наскоро. Значи планът ми е проработил.

Луси почувства пристъп на гняв заради тази шега. Понякога отново можеше да я накара да се чувства на единадесет.

— Тревожа се за татко — изрече тя по-остро, отколкото бе имала намерение. — Напоследък се държи доста странно.

— Защо, какво става с него?

— Ами, той всъщност никога не излиза от вкъщи, освен да отиде до селото. Превърнал се е в отшелник. Всеки ден носи едни и същи дрехи и е доста обсебен от онази шарена папрат на мама. И после, без никакво предупреждение или обяснение, заминал със съседката си Бернадет. Отидох да го видя, а той не беше вкъщи. Отишъл в Бат.

— Това не ми звучи прекадено обезпокоително. Сигурно е забравил да ти каже.

— Не мисля. Стори ми се, че има нещо, което не иска да ми каже.

— Ами, не е типично за него, но поне е излязъл от вкъщи.

— Това не е всичко. По време на пътуването си ми каза, че отишъл да види някакъв лорд. И мисля, че каза, че го нападнал тигър.

— Какво го нападнало? — избухна в смях Дан.

— Тигър.

— Има ли тигри в Англия? Не са ли в зоологическите градини?

— Мисля, че този лорд Грейсток ги отглежда в имението си.

Дан замълча за момент и Луси се зачуди дали не си мисли, че тя е тази, която полудява.

— Това ми звучи наистина малко вероятно — каза той.

— Вярно е.

— Е, все пак е страхотно, нали? Не искаш непрекъснато да си стои у дома, изпаднал в апатия, нали така? Това показва, че отново започва да се радва на живота.

— Може би все още не би трябвало да се радва на живота — въздъхна Луси. — Мама почина само преди дванадесет месеца.

— Дванадесет месеца са доста дълго време. Не искаш да е нещастен.

— Не, обаче…

— Мислиш ли, че започва някаква връзка с тази жена Бернадет?

— Не. Искам да кажа, че не бях мислила за това.

— Предполагам, че дори и да е така, просто ще се държат за ръце в парка. Не е като да започне някаква страстна любов.

— Дан!

— Вярно е. Най-горещите сцени вероятно ще са сандвич с краставица и сладолед с шоколадова пръчица. Тате винаги е бил от тихите и кротки хора, така че не го виждам сега да се промени много.

Луси примигна. Баща ѝ и Бернадет. Затова ли баща и беше станал така потаен?

— Сигурна съм, че не е готов за нещо такова. Трябва да мисли за къщата.

— Ей, ей, чакай малко. Заминава някъде за един ден, а ти вече го жениш и се тревожиш за умственото му състояние. Остави го на спокойствие. Съсредоточи се върху собствения си живот.

— Аз съм го оставила на спокойствие.

— Луси. Той е сам. Хубаво е, че в живота му има и нещо друго освен „Каунтдаун“4, детективски серии и чаши чай. „Каунтдаун“ все още продължава, нали?

— Да. — Луси се почеса по шията. Седна на бюрото си. — Както и да е. Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш скоро, Дан? Мина повече от година и половина. Мислех, че ще успееш за погребението на мама. Имам нужда от малко подкрепа в ситуацията с тате.

— Знаеш, че не можех да дойда за погребението — отговори бързо Дан. — Кели беше по средата на изпитите си по медицина. Кайл си беше счупил ръката. Марина имаше шарка. Беше възможно най-неподходящият момент. Освен това ти също не отиде.

— Не те обвинявам…

— Ами, просто казвам, че и ти не отиде.

— Е…

— Е…

Отново бяха станали деца.

— Наистина се притеснявам за тате, а ти си на другия край на света. Не ти се налага да се занимаваш с ежедневните неща, като това да се увериш, че се храни, или да се опитваш да го разсееш, когато е потиснат — каза тя. След това, без да може да се спре, добави: — И като дете винаги ти беше по-лесно.

— Ей, това пък откъде дойде?

— Съжалявам, но.

— Виж, Луси. Вие с тате винаги ще сте моето семейство, но вече имам жена и деца. Те са на първо място. Може би трябва да помислиш за деца. Ще дойде ден, когато тате вече няма да го има и ще останеш сама.

Луси се почувства така сякаш в гърлото и беше заседнал твърд бонбон. Искаше дете повече от всичко на света. Дан не знаеше за спонтанния и аборт.

— Там ли си още?

Тя се опита да преглътне.

— Почти.

— Съжалявам, че се развиках.

— Няма нищо.

— Наистина ли го мислиш?

— Не знам — въздъхна тя.

— Не мога да направя кой знае какво, Лус. Мама си отиде и това наистина е тъжно. А що се отнася до тате, струва ми се, че напразно се тревожиш. Сигурно е добре, щом ти е оставил съобщение. А щом е заминал с тази жена Бернадет, това също ми звучи доста нормално. Когато започне да има нужда от истинска помощ, тогава ще говорим. Винаги можеш да ми се обадиш.

— Може би точно сега започва да има нужда от истинска помощ.

— Изглежда ми добре.

— Но ти не си тук.

— Не го казвай така. Заминах, за да си създам прекрасен живот тук, а не за да избягам от нещо в Англия. Разбираш ли?

Чувствайки, че няма да може да продължи разговора, без да се разстрои още повече, Луси затвори.

Телефонът и веднага иззвъня, защото Дан се опитваше да ѝ се обади. Тя не му обърна внимание, натискайки червения бутон, за да откаже разговора. Той опита отново и тя отново го отказа.

Имаше нужда да помисли, затова обхвана главата си с ръце. Не чу звънеца да бие и остана така, докато не усети една малка ръка на рамото си.

— Може ли вече да влизаме в стаята, госпожице?