Странните талисмани на Артър Пепър

Лондон

Лондон беше изненада, дори наслада. Артър бе очаквал да види един сив и безличен град, с потискащи го сгради и безизразни лица на разочаровани офис служители в стила на Едвард Мунк5. Но градът бликаше от енергия, както си бе представял чуждите страни.

Времето беше горещо и задушно. Всичко се движеше — един калейдоскоп от звуци, цветове и форми. Таксита надуваха клаксоните си, профучаваха велосипеди, гълъби пристъпваха важно, хора крещяха. Чу повече езици, отколкото смяташе, че съществуват. Чувстваше се сякаш е в средата на въртележка — неподвижен и незабелязан, докато светът се въртеше около него.

За негова изненада не се чувстваше объркан дори и когато непознати се блъскаха в него, без да се извинят. Той не беше част от този странен свят. Беше гост, просто преминаваше и знаеше, че може да се върне към безопасността на своя дом. Това го караше да се чувства по-смел, неустрашим.

Беше слязъл от влака на Кингс Крос и реши да върви колкото може. На картата, която купи на гарата, всичко изглеждаше близо.

Беше решил, че обичайните му панталони са прекалено плътни за пътуването с влака и ходенето из столицата, затова изпра, изглади и облече панталона, който му бе дала Кейт Грейсток. Бернадет му бе дала ваучер за един спортен магазин в Скарбъро и той се бе решил да излезе от селото и бе отишъл в него. Там купи тъмносиня найлонова раница с много джобове, манерка и компас, а също и чифт спортни сандали. Бяха грубовати, но щеше да му е прохладно на краката.

Закрачи напред, като глезенът му бе здраво стегнат с бинтове. Сините му панталони тук не бяха нищо необичайно, докато вървеше до едно момиче с розова коса и мъж с дупки в ушите, в които можеше да влезе кенче кока-кола. Видя пудел с лилава опашка на помпон и мъж, който караше велосипед с едно колело на тротоара и говореше по мобилния си телефон.

Когато видя този човек, си спомни, че все още не е говорил с Луси, след като ѝ беше оставил неясното съобщение от задната седалка в колата на Бернадет. Между връщането му от имението „Грейсток“ и тръгването му за Лондон имаше само двадесет и четири часа. Беше ѝ се обаждал два пъти, но му бе отговорила гласова поща. Чудеше се дали го избягва, или е прекалено заета, за да говорят.

Продължи да крачи, попивайки гледките и звуците, но откри, че колкото повече върви, толкова повече го обзема чувството на притеснение и съжаление.

Когато Мириам бе предложила за тридесетата годишнина от сватбата им да прекарат една седмица в Лондон, да отидат на театър и може би на обяд в „Ковънт Гардън“, той се беше разсмял. Беше се разсмял. Защо иска да ходи в Лондон? — беше и казал той. — Един мръсен и вмирисан град, прекалено оживен и прекалено голям. Просто по-голям вариант на Нюкасъл или Манчестър. На всеки ъгъл има крадци и просяци. Ще им струва цяло състояние да се хранят навън.

— Беше само идея — отговори безгрижно Мириам. Не изглеждаше да е особено ядосана, че отхвърля така направо предложението и.

Сега Артър съжаляваше. Когато децата отраснаха, трябваше да ходят на нови места заедно, да имат нови преживявания. Трябваше да използват възможността да правят онова, което искат, и да разширят хоризонтите си, особено сега, когато знаеше, че Мириам е живяла по-пълноценен и по-вълнуващ живот, преди да я срещне. Той я беше задушавал. Беше толкова закостенял.

Месец след този разговор Артър беше резервирал мини почивка за двамата в спа хотел в Скарбъро — много по-цивилизовано от Лондон. Плати допълнително за стая с баня, а на масичката имаше шоколадови бисквити. Вечерта на годишнината им беше завел Мириам да гледат пиеса на Алън Айкборн, която много и хареса. След това си купиха пържени картофи и се разходиха по брега, завързали шалове на главите си, за да ги пазят от вятъра.

Беше прекрасно. Е, поне за него. Сега се чудеше дали за жена му е било разочарование. Дали беше мислила за Дьо Шофан, когато бе предложила пътуването до Лондон? Дали се беше надявала да зърне бившия си любим?

Ревността не беше чувство, с което бе свикнал. Мразеше начина, по който сякаш се забиваше в него, караше стомаха му да се бунтува и му се присмиваше. Беше сгрешил, като се бе присмял на Мириам. Тя беше права. Той беше сгрешил.

Прекара деня като турист, правейки онова, което трябваше да правят двамата с Мириам. Стоеше и зяпаше известните места в Лондон — Лондонското око, парламента, Биг Бен, и направо обожаваше тези преживявания. Качваше се и слизаше от откритите червени туристически автобуси и вървеше пеша, когато можеше. По вените му пулсираше адреналин. Имаше чувството, че градът го прегръща. Беше очаквал това да се случи заради страха от неочакваното, но беше от въодушевление.

Купи магнит за хладилник с червен автобус и молив с Кулата на Лондон от златна пластмаса отгоре. Седна да обядва в кафе „Перлената кралица“, което имаше маси от неръждаема стомана, поставени накриво на тротоара. Един мъж седна при него, без да попита. Беше облечен със сив костюм на райета, а от джоба му се подаваше розова кърпичка. Лицето му беше червено, сякаш бе тичал или нещо го беше ядосало. Седеше с разтворени крака и коленете му почти докосваха коленете на Артър. Артър дръпна краката си по-далече и се опита да гледа право напред. Но когато мъжът поръча сандвич с бекон и чедър, той го погледна и кимна.

— Добре ли сте?

— Да, благодаря.

— Женен ли сте?

— Да. — Артър автоматично протегна ръка и завъртя пръстена на пръста си.

— От колко време?

— Повече от четиридесет години.

— Господи. Дават по-малко за убийство. — Мъжът се ухили. Артър не се усмихна. Не беше искал този мъж да сяда при него. Искаше само да изпие спокойно чаша чай и да изяде сандвич с бекон, преди да продължи с разглеждането на града, настройвайки се да отиде и да намери къщата на Франсоа дьо Шофан. Погледна над рамото на мъжа, за да улови погледа на сервитьорката, която бе взела поръчката му. Беше поръчал чая си преди десет минути и все още не беше дошъл.

— Съжалявам, приятел — каза мъжът. — Просто се шегувам. Тия дни няма много дълги бракове. Сигурно е приятно, хъм, да има някой, който те чака у дома?

— Приятно беше, да.

— Казваш беше?

— Жена ми умря преди година — преглътна Артър. Най-после успя да привлече вниманието на сервитьорката, махайки с ръка. Тя веднага изрече с устни „съжалявам“ и донесе чая му.

— Извинявай, миличък. Затрупана съм с работа — каза тя. Розовата ѝ рокля беше смъкната на рамото, откривайки презрамката на лилав сутиен. — Ще ти донеса супер голям сандвич.

— Малкият, който поръчах, е напълно достатъчен.

— Но цената ще е същата. — Имаше полски акцент и дълги като парчета тебешир пръсти.

— Много мило от ваша страна.

Тя кимна и направи реверанс.

— Нямам голям апетит — каза Артър на мъжа. — Но мисля, че щеше да се обиди, ако настоявах за малък сандвич.

Мъжът проследи с поглед сервитьорката, която отиде зад бара и започна да прави топъл шоколад.

— Готина е — каза той. — Тъмни очи, тъмна коса. Това ми харесва.

Артър наля мляко в чая си и отпи. Чувстваше се неловко заради самочувствието на мъжа, заради това как краката му навлизаха в собственото му пространство и как оглеждаше сервитьорката.

— Проблем ли е да те попитам нещо, а? — каза мъжът, навеждайки се напред. Не изчака Артър да отговори утвърдително. — И аз мисля да се оженя. Струваш ми се подходящ да дадеш съвет, а? Нали разбираш, поживял си доста. Правил си неща, видял си неща… светски човек.

— Ще видя какво мога да направя — отговори предпазливо Артър.

— Добре. — Мъжът бръкна в джоба си и извади малко тефтерче. — Записвам си разни неща и се опитвам да си проясня мозъка, за да реша. Чета си записките, преди да заспя.

— Решението да се ожениш е важно.

— Така е. Ти как разбра, че жена ти е подходящата?

— Запознах се с нея и вече знаех, че е жената, за която искам да се оженя.

— Да? Продължавай.

— Когато бях с нея, не исках да съм с никоя друга. Никога не съм се замислял дали е тя, защото нямаше друга. Харесваше ми простотата на живота с нея. Запознахме се, когато аз бях на двадесет и шест, а тя година по-млада. Държахме се за ръце, разхождахме се, целувахме се. През цялото време мислех само за нея. Никога не погледнах друга. Сгодихме се, след това се оженихме, по-малко от две години след като се запознахме. Сякаш следвах невидима пътека, която вече беше начертана за мен. Имаше други пътеки, които тръгваха в различни посоки, но никога не се запитах накъде отиват. Просто продължавах да вървя напред.

— Хм. Това звучи истинско. Иска ми се и при мен да е така.

Артър отпи от чая си.

— Беше ли верен?

Беше естествено човек, който смята да се посвети на друг човек, да зададе този въпрос.

— Да, бях.

— Някога питал ли си се как би било с някоя друга? Нали разбираш. Поглеждал ли си други жени, чудейки се…? Надявам се да не си помислиш, че съм прекалено нахален.

Артър си помисли точно това. Да, човекът беше много любопитен, но не откри у него никакво желание за пикантни подробности — само любопитство, свързано със собственото му положение.

— Да, чудил съм се, защото човешката природа е такава. Но нямах желание да последвам тези свои мисли. Понякога се случваше да видя някоя жена и да си помисля, че е красива или че има хубава усмивка. Но знаех какво може да изгубя, така че просто пропъждах тези мисли от главата си.

— Много си разумен. Искаше ми се да е толкова просто. Иска ми се да можех да подредя мислите си. Знаеш ли, аз имам две жени.

— О.

— И някак обичам и двете. На тридесет и пет съм. Искам скоро да се оженя и да имам деца.

— Когато бях на тридесет и три, вече се бяха родили и двете деца.

— Искам да купя къща и да имам семейство. — Мъжът наведе глава напред и нарисува кръг с пръста си. — Вече имам оплешивяло петно. Виждаш ли? Време е да имам барака в градината и да ходя на разходки извън града с жена си и децата. Но съм раздвоен. Да ти разкажа ли за двете момичета? Ти ще можеш да ми дадеш съвет. Познавам по лицето ти.

Сервитьорката донесе храната им. Сандвичът на Артър беше голям колкото чинията, на която беше сложен.

— Добре, нали? — каза тя.

— Много добре. — Артър вдигна палци нагоре.

Мъжът отхапа от своя панини. Потече струйка сирене, която се залепи за брадичката му.

— Едната от тях е приятелката ми. Заедно сме от три години. Тя е наистина чудесна. Видях я да седи до прозореца на една чайна. И влязох да си купя торта просто защото я харесах. Запътих се направо към нея и я поканих да излезем, казах и, че ще я заведа на скъпарски ресторант. Отначало тя отказа. Това ми хареса. Беше предизвикателство. Постарах се обаче. Когато си тръгнах, и дадох визитката си. Купих букет цветя и я изчаках отвън. В нея имаше нещо, което ме привличаше, както и ти каза за жена си. Сломих съпротивата и. Накарах приятелката и да се смее. Най-после тя каза „да“ и отидохме да гледаме някакъв филм с Хю Грант. Беше прекрасна вечер. Държахме се за ръце като тийнейджъри. А след това тя не поиска луксозен ресторант, само хамбургер. Дона е прекрасно момиче, работи наистина много, фризьорка е.

Мъжът извади портфейла си и показа на Артър една снимка. На нея се усмихваше момиче със сърцевидно лице и завързан в косата червен шал.

— Хубаво момиче е.

— Обаче другата, с която се виждам, Манда… — Той духна върху пръстите си, сякаш се бяха запалили, а той ги гасеше. — Тя е страхотна. Позволява ми да правя неща с нея, разбираш ли?

Артър не разбираше, но кимна.

— Запознахме се в салон за масажи. Беше на рецепцията. Искам да кажа, ако бях щастлив, ако всичко беше наред с Дона, нямаше да отида на такова място, нали? Дона беше заминала на някаква конференция на фризьорите и Манда ме заведе у дома си. Познавах я само от един час и… прас. — Той плесна с ръце и се ухили. — Фойерверки. Това момиче знаеше неща, за които не бях и подозирал, че съществуват. После двамата едва можехме да вървим.

— А Дона?

— Не я карам да прави нито едно от онези неща, защото, ако поискам и тя се съгласи, ще изгубя уважение към нея. Тя не е такова момиче, а Манда е. Ситуацията е сложна.

— Не се ли чувстваше виновен, че си изневерил на приятелката си?

Мъжът се намръщи.

— Донякъде. След това. Иска ми се да не беше ходила на проклетата конференция и тогава нямаше да тръгна да си търся белята.

Артър бе загубил апетита си. Наряза сандвича на четвъртини и добави кафяв сос, но не започна да яде.

— И коя да избера? Като се оженя, това ще е краят. Искам да съм верен. Искам поне да опитам. Ако имам деца, тогава ще съм глава на семейство, нали? Би трябвало да е Дона, тя е от момичетата, които се женят, обаче знам какво още има там, навън. С нея всичко ще е прекалено ванилено. Може и да ми липсват шоколадовите парченца. Но Манда се променя. Вече иска да правим и други неща, разбираш ли, извън спалнята, като истински срещи. Ходихме на театър и тя се беше нагласила и прекарахме страхотно. Обърках се още повече.

— Но ако през цялото време ядеш шоколадови парченца, може да ти стане прекалено сладко. — На Артър не му беше приятно да сравнява жените с видове сладолед, но това беше език, който раираният костюм разбираше.

— А ти какво би направил? Ще останеш с простичкия вкус или ще се насочиш към нещо по-вълнуващо?

Артър обмисли проблема на мъжа. Запрехвърля го в ума си. За да иска от непознати да му помогнат да вземе решение за личния си живот, значи проблемът очевидно беше много важен за него.

— Въпросът е, че в наше време има прекалено голям избор — отговори той. — Когато бях по-млад, човек беше доволен от онова, което получаваше. Беше истински късмет, ако получеше чорапи за Коледа, а сега младежите искат всичко. Не е достатъчно да получат телефон, трябва да свири, пее и танцува. Искат компютри, къщи, коли, да излизат на ресторанти и барове. И не просто да хапнат каквото и да било, а трябва да е в луксозни ресторанти, а бирата да е скъпа и в бутилки.

— Казваш, че няма да уважаваш Дона, ако ти позволи да правиш неща, но ти и сега не я уважаваш, защото се виждаш и с Манда. Ще уважаваш ли Дона, ако се ожени за теб? Ако се ожени за теб, а ти знаеш, че ѝ изневеряваш и всъщност не я заслужаваш? А онова, другото момиче, което проявява интерес към определени неща — колко време ще те привлича това? Виждаш ли се да бършеш прах и да чистиш с прахосмукачка заедно с нея? Дали тя все още ще иска да правиш тези неща, когато стане майка? Прави ли ги и с други мъже освен теб? Така че, вместо да се чудиш коя от двете е по-подходяща, може би отговорът е, че нито една от тях не е. Ако бях на мястото на Дона, щях да потърся някой, който ме заслужава и проявява уважение към мен. А ако бях Манда, тогава нямаше да искам да съм с мъж, който изневерява на приятелката си. Затова не мисля, че трябва да предложиш на която и да било от тях да се ожени за теб просто защото едната може да приеме.

Мъжът остана да седи известно време със свити вежди и сключени на скута си ръце. Поклати глава.

— Не бях мислил за такъв вариант. Направо ми размъти мозъка.

— Съжалявам. Най-добре е да се казва истината.

— Оценявам това. Обаче ти си жесток. Добавяш трети вариант към сместа. Искаш да кажеш да зарежа и двете и да си намеря някоя друга?

— Може би някоя, която е ванилия с няколко шоколадови пръчици?

— Жесток. Нека платя обяда ти, а?

— Няма проблем, ще се справя сам.

— Не мисля, че ще искам нечие друго мнение. — Мъжът стана и отново стисна ръката му. Хвърли двадесет лири на масата. — Трябва сам да реша проблема.

— Съжалявам, ако съм те объркал.

— Не-е-е. Аз поисках съвет и ти ми го даде. Честно и почтено.

Артър се поколеба. Видя промяната в мъжа. Раменете му бяха присвити, очите му търсеха истината. Преглътна, преди да заговори. Може би и той самият имаше нужда от бруталната истина.

— Преди да си тръгнеш, може ли да те попитам нещо? — изрече той. — Малко вероятно е да се срещнем пак, така че може да ми кажеш какво мислиш.

— Разбира се. Какво е то?

— Ако срещнеш момиче и преди теб е имало и други мъже, и тя е живяла на различни места по света, и е правила много неща, но не ти е разказала нищо, това ще те притеснява ли?

Мъжът наклони глава на една страна и се замисли.

— Не. Това би я направило тази, която е. Имам предвид, може да е имало причини да не ми каже. Някои хора живеят за мига и не поглеждат назад. Защо да гледаш към миналото, ако си щастлив в настоящето?

Артър се замисли известно време. Взе салфетка, уви сандвича с бекон и го сложи в джоба си.

— А купуваш ли бижута за Дона и Манда?

— Разбира се. Дона обича евтините, лъскави неща. Има пълни чекмеджета. Манда обича скъпите. Диаманти и платина, да показват колко я обичам. Струва ми цяло състояние.

— Обмисляш ли много какво да им купиш? — попита Артър, мислейки за онази единствена, гравирана страница от злато в книгата талисман и колко влюбен трябва да е бил Дьо Шофан в Мириам.

— Всъщност не. Оставям го на тях. Те ми посочват какво искат или пък го купуват сами. Или взимам някоя дреболия от приятели, за които знам, че намират евтино хубави неща. За сватбен пръстен обаче ще се постарая. Той е завинаги.

— Благодаря. Това беше полезно. — Артър се изправи и застана с лице към мъжа. — Попита ме дали съм направил добър избор със съпругата ми. Абсолютно сигурно. Но не съм сигурен дали аз бях добър избор за нея.

Мъжът протегна ръка и бутна с юмрук Артър по рамото.

— Не, изглеждаш ми добър човек. Мисля, че сигурно си бил добър избор.

— Мислиш ли? — Изведнъж се почувства така, сякаш че имаше нужда от потвърждение, дори и от този безочлив непознат, който изневеряваше на приятелката си.

— Бил си верен. Бил си внимателен. Изслушваш. Проявяваш загриженост. Даваш добри съвети. Не изглеждаш зле. Сигурен съм, че е направила добър избор с теб, да.

— Благодаря ти — изрече тихо Артър. Плати сметката си и остави два паунда бакшиш. Сервитьорката го видя и му махна.

— Наистина е сладка — каза мъжът, докато си тръгваха заедно. — Мислиш ли, че…?

— Не — отговори твърдо Артър. — Не мисля.