Странните талисмани на Артър Пепър

По пътя

Нейтън Патерсън съществуваше, в смисъл, че имаше тяло и глава, и ръце, и крака. Но Артър не беше сигурен дали вътре в него има някакви мисли, които карат тялото му да функционира. Той вървеше сякаш е на конвейер в летище и изглеждаше сякаш се плъзга. Беше слаб като клечка и облечен в тесни черни дънки, които висяха от хълбоците му, черна тениска с череп на нея и яркобели маратонки. Бретонът му закриваше повече от половината му лице.

— Здравей, Нейтън. Радвам се да те видя отново — каза бодро Артър и протегна ръката си, докато стояха заедно на тротоара пред къщата на Бернадет. — Веднъж се срещнахме в едно кафе, помниш ли?

Нейтън го погледна сякаш беше извънземен. Ръцете му висяха край тялото.

— Не.

— Е, нищо, беше съвсем за кратко. Разбрах, че разглеждаш университети. Сигурно си много умен младеж.

Нейтън обърна глава и погледна на другата страна. Отвори вратата на колата и седна на мястото на шофьора, без да каже нищо. Артър се втренчи в него. Това можеше да се окаже едно дълго пътуване.

— Аз ще седна отзад, става ли? — изрече той, докато влизаше в колата, но не получи отговор. — Ще ви дам възможност да си говорите с майка ти отпред.

Артър беше занесъл куфара си в къщата на Бернадет след обяда. Беше полял Фредерика по-обилно, но се чувстваше доста виновен, че я оставя.

— Само за няколко дни е — измърмори той, докато избърсваше листата и с влажна кърпа. — Ще се справиш. Ние с теб не може да продължаваме просто да си седим така. Е, ти можеш. Но аз трябва да отида. Ще разбера неща за Мириам, за които не знаех. Мисля, че ти би искала да направя това.

Той огледа Фредерика за някакъв знак — потрепване на листата и или водно балонче в пръстта, но не видя нищо.

Сложи в куфара допълнителна риза и бельо, тоалетните си принадлежности, памучна пижама, пластмасова торбичка за спешни случаи и пакетче топъл шоколад. Бернадет му беше запазила единична стая в къщата за гости в Челтнъм, където щяха да пренощуват. „Изглежда хубава — беше казала тя. — Някои стаи гледат към катедралата. Ще бъде сякаш сме в Йорк, Артър. Няма да тъгуваш по дома.“

Бернадет излезе от къщата си, суетейки се. Тя издърпа първо един тъмносин куфар, а след това и един пурпурен, последвани от четири торбички на „Маркс и Спенсър“.

Артър отвори прозореца. Предположи, че Нейтън ще се втурне да помага, но младежът остана седнал с крака на таблото, ядейки пакетче чипс.

— Трябва ли ти помощ?

— Няма нужда. Само ще сложа тези в багажника и може да тръгваме. — Тя затвори вратата на багажника и седна на мястото до Нейтън. — Знаеш ли откъде трябва да минем?

— Да — отговори синът ѝ.

— Би трябвало да стигнем до къщата за гости за около три часа — каза Бернадет.

В колата Нейтън пусна радиото толкова силно, че Артър не можеше да мисли. Гърмеше рок музика. Изпълнителят крещеше, че иска да убие приятелката си. От време на време Бернадет се обръщаше, усмихваше се на Артър и изричаше с устни: „Окей?“.

Артър кимваше и вдигаше палци. Вече беше напрегнат заради смяната на сутрешната си програма. Не се беше избръснал и не помнеше дали беше измил чашата от чая си. Когато се върнеше, вътре щеше да се е образувал дебел кръг от бежова лепкава маса. Може би беше полял Фредерика прекалено много. Дали беше събрал трохите от кухненския плот? Потрепери при тази мисъл. И беше заключил както трябва входната врата, нали?

За да се разсее от тревогите си, той мушна ръка в джоба и обви пръстите си около кутийката с формата на сърце. Погали грапавата кожа и опипа малкото катинарче. Беше успокояващо да има нещо, принадлежало на жена му, толкова близо до себе си, макар и да не знаеше откъде е дошло.

Докато пътуваха към магистралата по пътища с дървета от двете им страни, Артър усети, че очите му се затварят. Той ги отвори по-широко, но те потрепнаха и отново се затвориха. Шумът на гумите по асфалта го унесе в сън.

Сънува, че е на пикник с Мириам, Луси и Дан край морето. Не можеше да си спомни кой град. Луси и Дан все още бяха достатъчно малки, за да се зарадват на пикник край морето и сладолед с шоколадова пръчица. „Ела да погазим във водата, тате.“ Дан го дърпаше за ръката. Слънчева светлина проблясваше по повърхността на морето като сребристи обвивки от бонбони. Въздухът миришеше на току-що приготвени понички и оцет от сергиите с храна на крайбрежния булевард. Чайки грачеха и се стрелкаха над главите им. Слънцето грееше, горещо и ярко.

— Да, хайде ела, Артър. — Мириам стоеше с лице към него. Слънцето беше зад нея и тя изглеждаше така, сякаш има златен ореол в косата си. Той погледна с възхищение силуета на краката и през прозрачната бяла рокля. Седеше на пясъка с навити до глезените крачоли. Започна да се изпотява под пуловера без ръкави с цвят на горчица.

— Малко съм уморен — отговори той. — Ще полегна на пясъка и ще ви гледам. Ще прегледам днешните новини. — Той потупа вестника си.

— Можеш да направиш това когато и да било. Ела вътре с нас. Ще си починем довечера, когато децата си легнат.

— Не, ще остана тук — усмихна се Артър. — Вие с децата влезте във водата. — Протегна ръка и разроши косата на Луси.

Жена му и двете му деца останаха втренчени в него няколко секунди и след това се отказаха да го убеждават. Той остана да ги гледа как се хванаха за ръце и се затичаха към морето. За момент почти щеше да стане и да тръгне с тях, но те изчезнаха сред море от плажни чадъри и шарени хавлии. Артър свали пуловера, нави го на руло и го пъхна под главата си.

Но понеже това беше сън, можеше да превърта назад събитията в главата си. И сега, когато жена му застана пред него, канейки го да влезе във водата с тях, той се съгласи. Защото знаеше, че този момент може никога вече да не се повтори. Защото знаеше, че времето с децата е ценно и в бъдещето Дан ще живее на хиляди мили, а Луси ще е сдържана и резервирана. Знаеше, че през годините ще има толкова много пъти, когато ще жадува отново да е на онзи бряг със семейството си.

Затова този път, в съня си, той стана и хвана малките влажни, изцапани с пясък ръчички на Дан и Луси. Затичаха се по пясъка заедно, четиримата в редица, смеейки се и пищейки. И той започна да рита морето, докато то намокри панталоните му до бедрата и от пръските устните му станаха солени. Мириам тръгна през вълните към него. Тя се смееше и пореше водата с върховете на пръстите си. Луси се вкопчи в краката му, а Дан седна и вълните се плискаха около кръста му. Артър обви ръка около талията на жена си и я придърпа близо до себе си. Видя, че на носа и са се появили лунички, а страните и са порозовели от слънцето. Нямаше друго място, на което би предпочел да бъде. Той се наведе към нея, усещайки дъха ѝ на устните си, и…

— Артър. Артър.

Усети една ръка на коляното си. Мириам? Отвори очи. Пикникът с жена му и децата му веднага изчезна. Бернадет се бе навела назад от мястото си пред него. Вратата и беше отворена. Видя широки ивици асфалт.

— Задрямал си. Спираме за почивка. Трябва да отида до едно място.

— О. — Артър примигна, връщайки се в реалния живот. Все още усещаше ръката на Мириам в своята. Толкова му се искаше да е с нея, да целуне устните и. Изправи се. — Къде сме?

— Вече почти стигнахме в Бирмингам. По пътищата няма много движение. Излез да се разтъпчеш.

Той направи каквото му казаха и излезе от колата. Беше спал две часа. Докато вървеше към сивата сграда, на Артър му се искаше да може да се върне обратно в съня си и отново да е със семейството си. Всичко му се бе сторило толкова реално. Защо не беше оценявал онези моменти, когато се бяха случвали?

Той се разходи из WHSmith и купи „Дейли Мейл“, а след това и кафе в картонена чаша от автомата отвън. Имаше вкус на пръст. Във фоайето се чуваше шумът от машини за аркадни игри, които проблясваха с цветните си светлини и свиреха весела електронна музика. Артър усети миризмата на пържени лучени кръгчета и белина. Сложи внимателно наполовина изпитото си кафе в кофата за боклук и отиде в тоалетната.

Когато се върна в колата, се озова сам с Нейтън.

Момчето отново седеше с крака на таблото, показвайки бледия си глезен.

На задната седалка Артър разтвори вестника си. През следващите няколко дни щеше да премине гореща вълна… най-горещият май за последните няколко десетки години. Помисли си за почвата на Фредерика, надявайки се да остане влажна.

Нейтън извади едно жълто кръгче от пакетчето си с чипса. След възможно най-дългото време, което Артър някога бе виждал човек да яде един чипс, той най-после каза:

— Всъщност вие с мама, нали разбираш…?

Артър чакаше другата част от изречението, която така и не дойде.

— Съжалявам, аз.

— Ти и мама. Вие, нали разбираш, правите ли го? — След това се обърна към Артър с изискан акцент: — Вие излизате ли?

— Не. — Артър се опита да не прозвучи ужасен. Запита се как изобщо на Нейтън може да му е хрумнало такова нещо. — Определено не. Ние сме просто приятели.

Нейтън кимна мъдро.

— Значи имаш отделна стая в къщата за гости?

— Разбира се.

— Просто се чудех.

— Със сигурност сме само приятели.

— Забелязах, че ти готви солени неща, пайове и разни други такива. Останалите получават само сладкиши.

Останалите от нейните изгубени каузи — помисли си Артър. — Лудата г-жа Флауърс, г-жа Монтън, която не излиза от вкъщи и цялата компания.

— Наистина оценявам всичко, което майка ти прави за мен. Преживявам тежък период и тя много ми помага. Предпочитам солено пред сладко.

— О, да. — Нейтън довърши чипса. След това сгъна пакетчето, завърза го на възел и го сложи под носа си като мустак. — Мама живее, за да помага на другите. Тя е истинска светица.

Артър не разбра дали говори с ирония или не.

— Жена ти. Умряла е, нали? — попита Нейтън.

— Да, умря.

— Сигурно е било доста гадно, а?

За момент на Артър му се искаше да скочи на предната седалка и да разкъса пакетчето от чипса, което Нейтън бе сложил под носа си. Колко лесно младите хора пропъждаха мисълта за смъртта, сякаш беше далечна страна, която никога няма да посетят. И как се осмеляваше да говори така небрежно за Мириам. Заби ноктите си в кожената седалка. Страните му пламнаха и той се втренчи през прозореца, за да не улови погледа на Нейтън в огледалото.

Една жена с черна тениска с нарисуван язовец дърпаше пищящо дете на паркинга. Момиченцето стискаше в ръка торбичка на „Макдоналдс“. От червен „Форд Фокус“ слезе възрастна жена и също започна да вика. Тя посочи торбичката. Три поколения в едно семейство се караха за хамбургер от „Макдоналдс“.

Артър трябваше да отговори нещо на Нейтън, защото щеше да е грубо да мълчи, но не можеше да си направи труда да опише как се е чувствал.

— Да, дяволски гадно — отговори той, без дори да разбере, че използва ругатня.

— Ето ме и мен. — За щастие, предната врата се отвори и Бернадет намести няколко пълни торбички на мястото за краката пред себе си. След това се опита да седне на мястото си така, че да се настани между тях. — Готови за тръгване? — попита тя, закопчавайки колана си.

— Какво си взела, мамо? Има само „Макдоналдс“ и книжарница — обади се Нейтън.

— Само няколко списания, напитки, шоколадови неща за по пътя. Двамата с Артър може да огладнеете.

— Мисля, че сложи храна в багажника?

— Знам, но е хубаво да имаме пресни неща.

— Мислех, че ще пием чай в къщата за гости — продължи Нейтън. — Ще сме там след един час.

Артър се почувства неудобно. Бернадет просто искаше да са доволни.

— Всъщност аз малко огладнях — каза той, опитвайки се да я подкрепи, въпреки че изобщо не му се ядеше. — Някаква напитка и нещо за хапване ще ми дойдат добре.

Беше възнаграден с топла усмивка, един голям „Туикс“ и двулитрова бутилка кока-кола.

Стаята му в къщата за гости беше миниатюрна, с място точно колкото за едно единично легло, клатушкащ се гардероб и един стол. В ъгъла имаше мивка — най-малката, която Артър някога бе виждал, и опакован сапун с размера на сирене „Бейбибел“. Банята и тоалетната (уведоми го собственичката) бяха на горния етаж. Не беше разрешено да се взима вана след девет вечерта и водата в тоалетната трябваше да се пуска рязко и силно, защото иначе нямаше да изчисти всичко.

Артър не си спомняше откога не е спал в единично легло. Изглеждаше толкова тясно и потвърждаваше положението му на вдовец. Но чаршафите бяха чисти и в ярки цветове и той седна в единия край на леглото и се загледа през прозореца. По перваза пристъпваше чайка, а гледката към парка отсреща беше приятна.

Обикновено първото нещо, което двамата с Мириам правеха, когато влезеха в стаята си в някоя къща за гости, беше да изпият чаша чай и да видят какви бисквити бяха оставени на подноса. Бяха си изобретили система за оценяване. Очевидно липсата на бисквити означаваше една голяма нула. „Дижестив“ получаваха две. Бисквити с яйчен крем бяха малко по-добре и получаваха четири. Отначало той беше оценил „Бърбънс“ с петица, но бе започнал да ги харесва и им бе поставил шестица. Всяка бисквита, която имаше вкус на шоколад, без в нея изобщо да има такъв, не можеше да не буди възхищение. По-високо в скалата бяха луксозните бисквити, обикновено предлагани от по-големите хотелски вериги — бисквитите с лимон и джинджифил или с шоколадови парченца, които получаваха осем. А за да получат десет, бисквитите трябваше да са домашни, приготвени от собствениците, което се случваше много рядко.

Тук имаше пакетче с две джинджифилови бисквити с ядки. Бяха съвсем приемливи, но видът им, така опаковани, накара сърцето му да се свие. Той взе едната и я изяде, а след това сгъна пакетчето и го остави на подноса. Другата бисквита беше на Мириам. Не можеше да понесе да изяде и нея.

Все още имаше два часа до уговорената среща с Бернадет и Нейтън за вечеря в ресторанта долу. Двамата с Мириам обикновено обличаха анораците си и излизаха да се разходят, за да разгледат, да се ориентират и да планират какво ще правят на другия ден. Но не искаше да излиза сам. Нямаше кой знае какъв смисъл да открива неща сам. През прозореца видя Нейтън да се насочва към парка. Беше бръкнал с едната си ръка в джоба и пушеше цигара. Артър се запита дали Бернадет знае за този вреден навик.

Извади кутията от джоба си и я остави отворена на перваза на прозореца. Макар вече да бе свикнал да я вижда и да я прехвърля в ръцете си, Артър все още не можеше да свърже гривната с жена си. Не можеше да си представи нещо толкова тежко и претенциозно да краси тънката и китка. Мириам се гордееше с елегантния си вкус и често я бъркаха с французойка заради класическия начин, по който се обличаше. Всъщност тя често казваше, че се възхищава на начина, по който се обличат французойките, и че един ден иска да отиде в Париж. Казваше, че е шик.

Когато започна да се чувства зле, когато започна да усеща стягане в гърдите и не и достигаше въздух, Мириам промени начина, по който се обличаше. Тъмносините копринени блузи, кремавите поли и перлите бяха заменени от безформените жилетки. Единствената и цел беше да ѝ е топло. Трепереше дори и когато слънцето напичаше кожата и. Носеше анорака си в градината, обърнала смело лице към слънцето, сякаш го предизвикваше. Ха! Не те усещам.

— Наистина не разбирам защо не си ми казала за Индия, Мириам — изрече той на глас. — Историята с г-н Мехра е неприятна, но в нея няма нищо, от което да се срамуваш.

От другата страна на прозореца се появи една сврака и се втренчи в него, а след това сякаш погледна към гривната. Артър почука на прозореца. „Къш.“ Приближи кутията до гърдите си и присви очи към талисманите. Цветето беше направено от пет цветни камъчета около миниатюрна перла. Палитрата имаше миниатюрна четка и шест емайлирани капчици, които представляваха боите. Тигърът ръмжеше, оголил остри златни зъби. Артър погледна отново часовника си. До вечеря все още оставаше час и четиридесет и пет минути.

Ако си беше у дома, досега щеше да се е нахранил. Двамата с Мириам винаги вечеряха точно в пет и половина и той продължаваше тази традиция. Докато тя готвеше, той слагаше масата. След вечеря той измиваше съдовете, а тя подсушаваше тенджерите. Единственият ден, когато се отклоняваха от този установен ред, беше петък — ден, в който сядаха пред телевизора и вечеряха риба, пържени картофи и пюре от грах на пластмасов поднос. Легна по гръб на леглото с ръце под главата. Храната не беше същата без жена му.

За да запълни времето, Артър започна да мисли за следващия ден. Съмняваше се, че ще получи закуската си и чаша чай в обичайното време. Прегледа разписанието на влаковете, което беше надраскал на лист хартия, и го запомни. Представи си как лорд Грейсток крачи към него с протегната ръка и го поздравява като стар приятел. След това се опита да си представи Мириам да коленичи в прахта и да играе на топчета с малки деца в Индия. Беше прекалено трудно за разбиране.

Бяха минали само десет минути, затова Артър взе дистанционното за миниатюрния телевизор, който висеше накриво на стената в стаята. Включи го, премина през всички канали и започна да гледа последните двадесет минути на епизод от Коломбо.