Странните талисмани на Артър Пепър

Гаден рожден ден

Днес беше рожденият му ден. Ставаше на седемдесет.

Предполагаше се, че е важно събитие. Мириам щеше да му купи някакъв малък подарък, може би нови раирани чорапи или книга. Щяха да отидат в „Корона и котва“ в селото за риба и пържени картофи или може би сандвич с шунка и горчица. Щяха да изпият няколко шендита и вероятно да си вземат ябълков пай с яйчен крем за десерт. Жена му не обичаше нищо луксозно. Поне той така мислеше по-рано.

Луси все още не му се беше обадила. Не мислеше, че Дан ще се сети, а Бернадет имаше да мисли за по-важни неща. Сигурен беше, че днес върху изтривалката му няма да има картички.

Беше си легнал, мислейки за Сони и Мартин, и се бе събуждал през нощта, все още мислейки за тях. Сънят му беше накъсан и не беше сигурен кои мисли бяха истински и кои бяха в съня му. Видя Мириам да се смее в една кола, а ръката на Мартин беше на рамото и, сякаш беше негова собственост и той я пазеше от неприятности. Представи си колата — тъмнозелена, със свалящ се покрив. Тя профуча през двете ленти на платното, а след това се заби в едно дърво. Представи си себе си на мястото на катастрофата, втурнал се да помогне. Мириам просто лежеше там, главата и беше увиснала и по челото и се стичаше струйка кръв. А главата на шофьора беше върху кормилото. Нещо в ъгъла, под който бе свита шията му, не беше наред, сякаш беше сгъната неправилно фигурка оригами.

Видя собствената си ръка да се протяга и да докосва главата на мъжа, видя и кръвта като гъста меласа в косата му. Тогава Мартин повдигна глава. Засмя се като полудял, а устните му бяха обагрени в червено.

— Тя ме уби. Жена ти ме уби. Честит рожден ден, Артър.

Седна рязко в леглото. Дрехите му бяха мокри и залепнали за него като втора кожа. Отначало ги подръпна, а после ги свали. Хвърли ги на купчина на пода в банята и влезе под душа, въпреки че още не беше пет сутринта.

Остави водата да се стича по лицето му и стоеше, без да помръдва, опитвайки се да прогони мислите и образите от главата си. Мириам не беше тук. Беше убила човек. Как можеше да прекара цял един живот с някого и да не го познава? Дали някога е мислила да му каже? Трябва да е истински глупак да не го усети, да не я попита нищо за миналото и. Вместо това бе приел, че си приличат, че в живота и на двамата, преди да се срещнат, няма нищо значително. Но беше сгрешил.

Избърса се и несъзнателно облече една от старите си ризи и синия панталон на Грейсток. Навън все още беше тъмно. Чувстваше се отпуснат. Безнадежден, безпомощен и безполезен, изгубена кауза. Всичко, което му хрумваше да направи, беше безсмислено. Това трябваше да е щастлив ден, трябваше да празнува. Рожденият му ден. Но беше тук сам, изпълнен с тъга.

Седна на леглото от страната на Мириам. Отвори чекмеджето на нощното шкафче, извади един тефтер на редове и химикалка и без да се замисля, започна да пише писмо. Жена му беше писала на Сони и сега той щеше да направи същото. Въпреки че Мириам може да е имала вина за смъртта на Мартин, той я бе обичал много години и винаги щеше да я обича, макар и да не му се беше доверила.

Изпитваше нужда да го направи. Беше наранен и объркан, но нямаше да допусне да стане озлобен. Трябваше да се бори с това. Предишния ден не бе успял да каже някои неща заради шока от разговора със Сони.

Продължи да пише, без да съзнава какво се излива от него. Целият гняв и чувството на безсилие и любов, които изпитваше към жена си, отиваха в думите му.

Когато свърши, държеше в ръцете си четири пълни страници. Китката го болеше, беше се просълзил от вълнение и се чувстваше празен като яйце без жълтък. Не прочете писмото, знаейки, че е казал всичко, което искаше. На края на последната страница добави:

Откъсна страниците от тефтера и ги сгъна в един плик. След това написа отпред г-жа Сони Ярдли.

Нави ръкава си, оголвайки долната част на ръката, след това ощипа силно кожата и се загледа, докато плътта му бавно се връщаше на мястото си, оставяйки розови белези. Дори не го усети. Затова опита отново, като този път заби ноктите си. Искаше просто да усети нещо, физическа болка, която да му покаже, че е жив, че всичко това се случва.

Времето беше ужасно. От прозореца на спалнята си виждаше, че небето е с цвета на натопен в мастило памук. Времето се беше развалило, както Бернадет бе казала, че ще стане. Но не можеше да остане вкъщи. Мисълта да е ограден от четири стени го накара да изпита чувство на клаустрофобия. Щеше да е жалко да прекара рождения си ден тук. Щеше само да седи и да си мисли какво би могло да бъде, какво щеше да бъде. Дали жена му беше прекарала четиридесет години, скърбейки за Мартин, копнеейки да е с него, а не с Артър?

Този въпрос в главата му го накара да се почувства замаян и той опря длани в стената, за да запази равновесие, докато слизаше по стълбите. Трябваше да се махне оттук.

Когато стигна в коридора, Артър облече едно палто и обу някакви обувки, без да мисли дали са подходящи за времето навън. Докато излизаше, набута плика в джоба си.

Звездите и луната все още светеха на небето. Никой нямаше да си спомни, че преди седемдесет години се е родило едно весело, пълничко бебе на име Артър. Днес беше не-ден като всички останали. Единственото нещо, което имаше някакво значение, беше, че днес следобед приятелката му Бернадет щеше да разбере дали има рак.

Тази мисъл го накара да се закове на място на улицата. С цялото си сърце желаеше тя да е добре. Как щеше да се справи, ако загубеше още някого, който му беше скъп? Осъзна, че за него Бернадет беше нещо много повече от някой, който му помага в този труден за него момент. Тя беше приятел. Беше скъп приятел.

Тери излизаше от вкъщи.

— Неприятно време, нали, Артър? Искаш ли да те закарам — извика той, вдигайки качулката на анорака си.

— Не, благодаря ти.

— Къде си тръгнал толкова рано сутринта?

— Излизам за деня.

— При Луси ли?

Не искаше да разговаря, затова се престори, че не е чул въпроса на Тери, и продължи напред. Спря при третата автобусна спирка, край която мина, и остана да чака автобус до центъра на Йорк. След това взе влака за Скарбъро. През всичките петдесет минути от пътуването гледаше втренчено през прозореца. Облаците бяха като дебели мастилени одеяла, а небето беше флуоресцентно бяло.

Когато слезе от влака, от дърветата се стичаха капки дъжд. Но той не спря. Закрачи по улиците към колежа. Пристигна прогизнал и подаде плика на рецепционистката със сребърна коса.

— Вижте в какво състояние сте — каза тя, разпознавайки го. — Нямате ли чадър?

Артър не отговори.

— Искам да предадете това на г-жа Сони Ярдли веднага щом дойде на работа. Много е важно.

Обърна се и тръгна отново към стъклените врати, без да чува, че тя вика след него, предлагайки му якето си.

Мина покрай студентите, които пушеха, говореха си, търсеха нещо на телефоните си и се приготвяха да започнат деня си в колежа. Не забеляза кафенетата, където семейства се криеха от дъжда под раирани навеси, нито чу електронното дрънчене на монети от аркадните игри, които тъкмо отваряха за деня. Когато стигна на брега, беше сам. Никой друг не беше достатъчно глупав, за да излезе в това време, особено пък на морския бряг.

Морето се простираше пред него като сив килим, който се движи непрекъснато и се вълнува. Застана на края и се загледа, оставяйки шума на вълните да го хипнотизира. През върховете на обувките му се просмука вода. Вятърът щипеше бедрата му. Докато стоеше, глезените му почервеняха и го заболяха.

В рамките на няколко седмици той бе преминал от положението на опечален вдовец, страдащ за жената, която е изгубил, до това умът му да е една бъркотия от подозрения.

Бяха се познавали толкова добре. Точно това обичаше той в брака им. Двамата бяха сродни души, бяха в съзвучие с мислите и чувствата на другия, както и с това, което харесваха. Но не знаеха историите си. Защо никога не бе попитал жена си за живота и преди него? Защото не бе очаквал да е имало такъв, затова.

Без нея той имаше — какво? Имаше Луси. Имаше Бернадет. Имаше сина си на другия край на света. Но вътре в него оставаше празнина, която го болеше и която никога вече нямаше да бъде запълнена. Болеше го за жената, която обичаше, жената, която не познаваше. Без нея къщата му не беше дом. Беше само стени и мокет и един глупав старец, за когото тя бе прекалено голяма.

Как можеше да живее, без отново някога да усети бузата и, допряна до рамото си? Без пеенето и, докато заедно приготвяха закуската. Нещата никога вече нямаше да са такива, както по времето, когато бяха семейство. Мисълта го дърпаше надолу като подвижни пясъци.

Заваля по-сериозно. Отначало пръски по клепачите му. А след това дъждът започна да пада по-силно, така че изглеждаше сякаш от небето се изстрелват пластмасови сламки. Водата удряше лицето му, стичаше се по страните му. Панталоните му прогизнаха и залепнаха за краката му. Артър направи фуния с ръце около устата си и извика:

— Мириам! — Гласът му бе подхванат и понесен от вятъра, издухан надалече. — Мириам. — Викаше името и отново и отново, знаейки, че тя не може да го чуе, че думите му са безполезни. — Мириам.

Когато тези думи заглъхнаха, той се почувства празен, сякаш те бяха единственото, което го държеше цял. Морето докосна краката му и напълни обувките му. Артър се препъна назад в един камък и падна шумно върху мокрия пясък. Коленете му изскриптяха, а ръцете и гърбът плеснаха в пясъка. Една вълна се разби в краката му, като го намокри отново и го огради с ореол от бяла пяна. „Мириам“ — повтори той тихо, забивайки пръсти в пясъка. Усети как той се засмуква и се изплъзва от него. Искаше му се да я беше оставил на мира, идеална в спомените му, вместо да се рови и да я преследва. Беше отворил врати, които предпочиташе да бяха останали заключени. Сега му се искаше да не беше пъхал ръка в ботуша. И когато някой ги купеше от благотворителния магазин, щеше да е приятно изненадан, намирайки гривната с талисманите. Може би тя щеше да донесе късмет на този човек.

Извади я от джоба си. Сега я мразеше, ненавиждаше това, което бе направила със спомените му. Сивата шир на морето зовеше. Вдигна ръка на височината на рамото, усещайки тежестта и в дланта си. Представи си я как се върти във въздуха и после цопва във водата. Щеше да потъне и да бъде отнесена, и да лежи на дъното на морето векове в очакване да я открият, и някой може да я намери и да се чуди откъде идват талисманите. Но за този човек гривната щеше да е непозната. От значение ще бъде единствено стойността и като нещо интересно или цената на златото.

Артър се запита дали ще се почувства по-добре, ако се отърве от нея, но имаше още един талисман, за който не знаеше нищо — сърцето. Кутийка с форма на сърце, катинарче с форма на сърце и талисман с форма на сърце. Може би той щеше да му каже, че жена му наистина го е обичала, че животът им заедно не е бил компромис за нея. Той може би криеше в себе си отговорите.

Не можеше да не е така.

Но беше такова изкушение да влезе в морето с гривната. Вълните го викаха при себе си. Ако влезеше с нея, щеше да е сигурен, че ще изчезне. Краката му бяха мокри, както и глезените, така че защо не и слабините му, кръстът му, гърдите и раменете? Защо морето да не покрие устата му, носа му, очите, докато останеше само кичур бяла коса, която морето можеше да залее и погълне.

Кого щеше да го е грижа?

Преди няколко месеца щеше да каже, че никого няма да го е грижа. Но сега двамата с Луси отново се бяха сближили. Със Силви се бяха целунали. Бернадет се тревожеше за него.

Когато помисли за Луси, Артър се насили да се изправи. Тя имаше нужда от него. Той имаше нужда от нея. С облекчение чу камъчетата да скриптят под краката му, след като не бе направил онова, което морето го караше да направи. Луси. Беше преживяла достатъчно с аборта, края на брака си, загубата на майка си. Щеше да е егоистичен стар глупак, ако се самоубиеше и ѝ причинеше още страдания. Направи крачка назад отново и отново, докато краката му докоснаха купчина камъчета на брега. Седна на един голям камък и се втренчи в гривната, която държеше. Тя блестеше толкова ярко на фона на тъмносивото на камъчетата, на морето и на мастиленото небе. Сърцето сякаш грееше.

Седеше до едно вирче, оградено от камъни, и около краката му имаше ореол от вода. Един миниатюрен сив рак се залюля, увиснал в морската вода, толкова неподвижен, сякаш бе мъртъв. Артър се загледа в него известно време. Беше хванат в капан. Приливът щеше да се оттегли. Слънцето можеше да се покаже и да пресуши водата. Малкото телце на рака щеше да изсъхне като парченце чипс.

Потопи пръсти във водата. Ракът помръдна едната си щипка и отново престана да се движи. Сякаш му помаха. Артър мушна ръката си по-дълбоко. Малкият му приятел изпълняваше свой собствен вариант на статуя в имение на Националния тръст.

— Ако останеш в това вирче, може да умреш — каза той на глас. — Ще заседнеш. За теб ще е по-безопасно в морето.

Сви длан и ракът се озова в нея. Артър внимателно повдигна ръката си. Известно време двамата с рака се гледаха втренчено. Той имаше малки като топлийки черни очички.

— Не се страхувай — каза Артър.

Занесе го до морето и изчака, докато една малка вълна пропълзя по брега. След това го остави на края на водата. Ракът спря за момент, сякаш да каже благодаря и довиждане, а след това тръгна към водата, пристъпвайки настрани. Една лека вълна го заля и когато се отдръпна, той беше изчезнал.

Артър се втренчи в празното място на брега. Може би и аз съм бил заседнал във вир, заобиколен от камъни — помисли си той. — Трябва да вляза в морето, макар да е непознато и страшно. Ако не го направя, ще се съсухря и ще умра.

Представи си какво ще каже Луси, ако го видеше тук, мокър до кости, да спасява един рак. „Ще замръзнеш от студ. Ела да се стоплиш.“ Това щеше да ѝ каже и той, когато беше малка. Мисълта, че ролите им са разменени, беше странна. Реши, че и на Мириам щеше да ѝ се стори смешно.

Сега нямаше значение какво прави. Беше вдовец. Нямаше кой да му казва как да живее. Ако искаше да изтанцува един глупав танц в морето, можеше да го направи. Всъщност защо не? Той подскочи и зачака, докато вълните се втурнаха към него, и започна да скача и танцува.

— Погледни ме, Мириам. — Той се смееше истерично, а по страните му се стичаха сълзи, смесени с дъждовните капки. — Държа се като глупак. Прощавам ти. Не си ми разказала някои неща, защото си решила, че така е най-добре. Трябва да вярвам, че причините ти са били основателни. И все още съм жив. Иска ми се и ти да беше жива, но не си. И искам да живея, въпреки че боли. Не искам да съм като изсъхнал рак.

Той тръгна покрай вълните, а след това започна ту да ходи, ту да тича, влизайки в морето и излизайки от него, а ледената вода му напомняше, че е жив. Разпери ръце и прегърна вятъра, оставяйки го да свири през дрехите му и да щипе очите му.

Трябваше да забрави и да прости. Нямаше друг начин.

Обхвана тялото си с ръце и продължи да върви срещу вятъра, докато стигна едно кафене на брега. Видя, че тъмните облаци се разпръсват. Слънцето се показа. По края на навеса на сини и бели райета блеснаха дъждовни капки. Локвите на паважа светнаха като огледала.

Една двойка отвори вратата и влезе вътре. С тях имаше фокстериер, чиято козина беше мокра и накъдрена. По водонепромокаемите им якета и панталони се стичаше вода. Аз съм точно толкова мокър, колкото и те, каза си Артър, но си помисли и какво би казала Мириам. Не може да влезеш в този вид. Но всъщност можеше. Потрепери, когато прекрачи прага и приятна струя топъл въздух го удари в лицето.

— Боже. Само се погледнете — каза му една жена с весела жълта престилка. — Елате да ви изсушим малко. — Тя изчезна зад щанда и след малко се появи с пухкава небесносиня кърпа. — Избършете се. — След това подаде на двойката с кучето поизносена кърпа. — Времето е отвратително. Изненада ви, докато се разхождахте ли? Може да се обърне просто така. — Тя щракна с пръсти. — В един момент всичко е прекрасно, а след това става мрачно и сиво. Но слънцето винаги изгрява, приятелю. Мисля, че вече сме на този етап. Скоро пак ще светне.

Артър започна да попива вода и да се бърше и търка с кърпата. Все още беше мокър до кости, но лицето му беше сухо. Видя млада двойка да споделя чаша горещ шоколад. Момичето имаше тъмна коса като Мириам, а момчето беше мършаво, с прекалено много коса. Пиеха от висока чаша с бита сметана и шоколадови пръчици отгоре. Когато жената с жълтата престилка дойде да вземе поръчката му, той поиска същото. Напитката пристигна с парче шоколад и дълга лъжица. Артър седна до прозореца и се загледа в дъждовните капки по стъклото. Започна да гребва от сметаната, поглъщайки с удоволствие всяка лъжичка, като духаше и отпиваше от горещата сладка течност.

Когато свърши, взе влака от гарата, а след това и автобуса към вкъщи. Дрехите му бяха прилепнали до тялото и свистяха при всяка крачка. Когато вече наближаваше къщата, мобилният му започна да вибрира в джоба. Бернадет му беше изпратила съобщение, което гласеше: „Обадѝ ми се“.