Странните талисмани на Артър Пепър

Среща в Париж

Артър покри брадичката си с пяна за бръснене и взе бръснача. Спря се пред огледалото в банята на хотела и огледа отражението си. Струваше му се странно да се старае за външността си. Щеше да се срещне с непозната за вечеря в петък вечер, в Париж. Учудваше се, че някой така очарователен като Силви няма други планове за вечерта.

Пръстите му бяха изтръпнали. Не искаше да мисли прекалено много за това, за да не се опита да се откаже. В петък вечер двамата с Мириам вечеряха риба с пържени картофи пред телевизора. Но си каза, че със Силви излизаха, за да говорят за Мириам, да споделят спомени и истории. Това беше нещо, което трябваше да иска да направи, а не да го отбягва.

Онова, за което се опитваше да не се тревожи, беше какво щяха да ядат. Дали всички френски ресторанти сервираха жабешки бутчета и готвеха всичко с чесън? За момент изпита копнеж по някой от пайовете на Бернадет. Липсваха му домашните ѝ ястия, както и компанията ѝ. Надяваше се Силви да го пощади.

След обяда в малкото кафене срещу сватбения бутик двамата с Луси бяха отишли на пазар. Той рядко ходеше да пазарува с Мириам. Ако го направеха, то той предимно се мотаеше пред пробните и гледаше часовника си. Мириам вдигаше ризи и панталони пред него, а след това или кимваше и ги слагаше в кошницата, или ги отнасяше и отново ги закачаше на стенда за дрехи. След това те сякаш магически се появяваха в гардероба му, готови да ги облече, като гънките от магазина бяха изгладени, а етикетите отрязани. По същия начин, когато в семейството имаше рожден ден или на Коледа, на кухненския плот се появяваха подходящи подаръци, добре опаковани в ярка подаръчна хартия и с панделки и етикетчета, на които пишеше „От Мириам и Артър“. На него всъщност му харесваше идеята да купува подаръци за семейството си, да избере нещо, което може да им хареса, но това беше царството на Мириам. Тя го вършеше с удоволствие.

Този път преживяването се оказа приятно. Двамата с Луси се разходиха по улиците, без да бързат. Опитаха различни френски сирена и различни видове зехтин. Откриха магазин с финална разпродажба и Луси настоя той да си купи пет нови ризи, два пуловера и нов панталон. Докато стоеше в пробната и гледаше отражението си в новите дрехи, дори и той трябваше да признае, че изглежда по-млад.

Купи малко букетче фрезии за Силви и една брошка с черна котка за Луси, когато тя не гледаше. На витрината на един антикварен магазин видя семпъл наниз от перли и ги посочи на Луси.

— Мисля, че на майка ти много щяха да ѝ харесат.

Луси се съгласи.

— Колко добре я познаваш — каза тя.

Артър беше облечен с новите си дрехи и отново стоеше пред сватбения бутик, чакайки Силви. Лампите вътре бяха угасени и за един кратък миг той почти се изпълни с надежда тя да е променила решението си, да е размислила. Закрачи нагоре-надолу пред магазина, опитвайки се да не стиска букетчето фрезии прекалено силно.

Петък вечер, изглежда, беше вечерта на двойките в Париж. Край него преминаваше върволица от добре облечени, великолепни двойки на всякаква възраст. Когато го виждаха да чака, те се усмихваха. Сякаш си мислеха: „Не се тревожи, тя ще дойде скоро“.

Десет минути по-късно той чу вратата на магазина да изтраква и Силви се появи.

— Извинете, Артър. Бях готова да тръгвам, когато се обадиха по телефона. Едно младо момиче бе изпаднало в паника заради роклята си. Гладувала заради сватбата и отслабнала толкова много, че гърдите и вече не изпълват така добре роклята. Казах и да не се притеснява и да дойде при мен утре. Сватбата и е след три седмици, така че може отново да напълнее. Не мисля, че поправките са решението. Може би малко подплънки в сутиена и… Както и да е. — Тя приглади косата си с ръка. — Защо ви разказвам всичко това? Съжалявам, че ви накарах да чакате, това се опитвам да кажа.

Тя се усмихна, докато взимаше цветята. Наведе глава да ги помирише, занесе ги в магазина и след това заключи вратата. Артър забеляза, че е със същия костюм, с който беше, когато се видяха по-рано, но беше добавила проблясваща тюркоазена огърлица и кремав плетен шал. Виждайки, че не се е преоблякла специално за вечеря, той вече не се чувстваше толкова притеснен.

Тръгнаха заедно по калдъръмените улички, извиващи се към реката. В един момент Силви се препъна и той предложи лакътя си, за да се подпре на него. Продължиха, а тя остана така, без да го пусне. Артър усети как ръката му изтръпва. Вървяха, хванати под ръка. Беше близост, от която се чувстваше неудобно. Зачуди се дали някой от минаващите може да си помисли, че са заедно, и това го притесни. Надяваше се Силви да не смята, че в излизането им има нещо повече от приятелство. Французите просто са си такива. Докосването и приятелското отношение са нещо обичайно, каза си той.

Хвърли поглед към нея. Тя се усмихваше и щастливо посочваше гълъб на телефонна жица, стенопис на момиче, издигано във въздуха от балоните, които носеше. Силви протегна ръка и взе няколко маслини от купата пред един магазин. Помаха с ръка на собственика вътре и предложи една на Артър. Той я взе и зехтинът потече по ръката му. Извади кърпичката от джоба си. А след това ръката му остана плътно до тялото.

Стигнаха до миниатюрно бистро само с осем маси. Chez Rupert. Силви обясни, че е приятелка на собственика.

— Казах им да ни донесат каквото според тях ще ни хареса. Обясних им, че сте англичанин и обичате простички неща — засмя се тя. — Може да опитаме по малко от всичко.

— Нещо като tapas? — каза Артър. Двамата с Мириам бяха ходили на испанска вечер в салона на селото, когато се събираха средства за покрива на църквата. Бяха получили по чаша сангрия, пълна догоре с парчета ябълка и портокал. — Прилича на алкохолна плодова салата — беше казал той, след като я бе опитал.

След това на всяка маса сложиха по шест малки пръстени чинии с различна храна в тях. Двамата с Мириам бяха разгледали всяка една от тях. Имаше неща, които Артър не можеше да разпознае, но изядоха всичко. Беше приятна вечер, макар че по пътя към вкъщи се наложи да се отбият за риба с пържени картофи, защото все още бяха гладни.

— Да. Като tapas — потвърди Силви.

Докато чакаха храната си, двамата с лекота изпиха бутилка приятно мерло и поръчаха още една. Артър усещаше главата си по-лека, сякаш всичките му тревоги си бяха отишли.

Удиви самия себе си, опитвайки миди, сготвени в масло с чесън, и гъста френска супа, наречена bouillabaisse. Яде телешко с гъби и погълна още червено вино. И се опита да не мисли защо не е бил по-отворен за нови неща в миналото.

Когато един уличен музикант влезе в бара и засвири на акордеон, Силви настоя да танцуват. И въпреки че хората наоколо се смееха на жалките опити на англичанина да танцува, Артър се поклони и се смя заедно с тях.

След вечеря Силви отново го хвана под ръка и този път това му се стори по-естествено. Разходиха се край Сена. Залезът беше невероятен, небето изглеждаше така, сякаш гори.

Силви беше приятна компания, но на Артър му се искаше до него да е жена му, с нея да се смее и да се любува на залеза. Изпита нужда да спомене името ѝ.

— На Мириам щеше много да ѝ хареса тук — каза той.

— На нея наистина ѝ харесваше тук — отговори Силви. — Идвахме няколко пъти да се разхождаме, да говорим и да планираме бъдещето си. Бяхме пълни с младежка увереност. Аз щях да съм най-добрият дизайнер на сватбени рокли в света. Всички известни жени и всички филмови звезди щяха да искат да носят рокля на Силви Бурдан. Но минават седмици, месеци и години и човек става по-разумен. Разбира, че мечтите са просто мечти.

— Но вие имате магазина си. Справили сте се невероятно добре. Помагате мечтите да се сбъдват.

— А мечтите на Мириам сбъднаха ли се? Тя казваше, че иска да срещне подходящ мъж, да има много деца и да живее извън града в къща с голяма градина.

— Казала е тези неща? Нищо за тигри и чаровен, богат писател?

— Шегувате се с мен, нали?

— Донякъде. — Спряха и се загледаха в една лодка с гребла, която преминаваше край тях и пореше водата с цвета на живак на угасващата светлина. — Имахме малка къща, две деца и живеехме в покрайнините на града. Страхувам се, че животът ѝ с мен не е бил този от мечтите ѝ.

— Мисля, че от двете ни тя е тази, която постъпи правилно. Аз нямам деца. Винаги бях прекалено заета с работата си. Вместо бебета имам чудесен магазин. Дамите, които идват да ме видят, са като мои дъщери. Имам много, много дъщери — засмя се Силви. — Надявам се някои да ме помнят след големия ден. Понякога ми се иска мечтите ми да бяха по-простички или да съм имала време и за магазина си, и за семейство.

Намериха малък бар, от който ехтеше смях, и седнаха на една черна маса от ковано желязо на тротоара.

— Дори и аз не знаех за това място — възкликна Силви. — Превръщате ме в изследовател, Артър.

Когато се върнаха пред сватбения бутик, минаваше два след полунощ. Артър изпита чувство на вина, осъзнавайки, че не бяха говорили много за Мириам. Бяха си бъбрили за Йорк и за Луси и Дан. Разказа на Силви за Бернадет и Фредерика и още от историите на другите талисмани. На свой ред Силви му разказа за любимите си през годините и как едва не бе напуснала Париж, за да живее във воденица в провинцията с безпаричен художник, но се осъзнала, преди да мине под венчило.

— Имам булчински магазин, но самата аз никога не съм била булка — каза тя.

Когато наближиха бутика, пулсът на Артър се усили. Какъв беше етикетът в такива случаи — целувка по бузата? Двете бузи? Прегръдка? Не беше сигурен. Когато застанаха пред витрината, той се смълча.

— Прекарах чудесно, Артър. Отдавна не се бях смяла толкова.

— Аз също.

Разбра, че не трябва да се престарава със Силви. Между двамата съществуваше естествена непринуденост, която не бе усещал с никого освен с жена си. Силви беше свързана с Мириам и това го караше да иска да е близо до нея. Искаше да докосне линиите около очите и, да погали бузата и. Тя застана малко по-близо до него. Усещаше дъха и на шията си, виждаше как краищата на миглите и се извиват нагоре, виждаше и малката бразда между веждите и.

Искаше да я целуне.

Да я целуне?

Откъде беше дошла тази мисъл? Трябваше да иска да целува само жена си.

Силви му се усмихна, сякаш бе прочела мислите му.

Усети как собствената му ръка се плъзва около талията ѝ. Дали да се отдръпне, преди да е станало прекалено късно?

Докато все още мислеше за това, устните им се срещнаха.

Странно беше да целува друга. Искаше да спре и да помисли за това, преди да продължи, но не можеше да се отдръпне.

Имаше нужда от човешки контакт, от усещането отново да се чувства желан. Устните и бяха меки и топли. Времето сякаш не съществуваше.

Силви се отдръпна първа.

— Вече става студено. — Тя потрепери, загръщайки рамене по-плътно с шала си. — Искаш ли да се качиш за едно кафе?

Артър не бе очаквал такъв въпрос. Но беше естествен завършек на вечерта — да седнат и да поговорят повече. Можеше да ѝ зададе още въпроси, онези, които беше забравил да зададе. Но щеше и да е опасно. Дали беше възможно тя да мисли за нещо повече от кафе?

— Трябва вече да се прибирам в хотела — отговори той. — Луси може да се чуди къде съм.

Това прозвуча глупаво още в момента, в който го каза. Разбира се, че имаха отделни стаи. Нямаше да се видят до закуска.

— Но Луси отиде де се срещне с приятеля си, сервитьора?

— Да. Клод.

— Сигурна съм, че дъщеря ти вече е голямо момиче.

— Да, но аз винаги ще се тревожа за нея.

— Сигурна съм, че Клод ще се погрижи да се прибере у дома без проблеми. А има и мобилен телефон, нали?

— Да. — Артър извади своя телефон от джоба. — О, виж. Оставила е съобщение. — Той го отвори. Луси го беше изпратила преди двадесет и пет минути. Казваше му да не се притеснява, че е на път към хотела и ще го види на закуска в трапезарията в девет часа. — Е, това е добре — усмихна се той.

— Значи ще се качиш за кафе, да?

Артър сложи телефона в джоба си. Остави ръката си вътре известно време.

— Аз… — започна той.

Силви го прекъсна. Вдигна гордо брадичка.

— Знаеш ли, Артър, понякога се чувствам самотна. Струва ми се, че времето минава край мен. Много бих искала да останеш за кафе, а може би и да прекараш нощта с мен. Срещам се с мъже, които са млади и са младоженци, срещам се с бащи на булките, които понякога ми предлагат каквото не би трябвало да предлагат. Аз съм професионалист и казвам „не“. Не срещам много хора, които харесвам, към които изпитвам нещо.

Артър усети болката на желанието в стомаха си. Не беше очаквал отново да изпитва това към някого. Беше сладко, но освен това го караше да чувства вина. Това не беше желание, което се изпитва към филмова звезда или някоя недостижима жена, което можеше да се приеме в един брак. Но Силви беше от плът и кръв. Беше красива и беше тук, и го канеше да се качи в стаята ѝ.

Чувстваше се, сякаш щеше да изневери на жена си.

Тази мисъл го порази. Разбира се, можеше да си каже, че Мириам вече я няма, така че как можеше да ѝ изневерява? Но знаеше, че ще се чувства така, сякаш го е направил. Силви беше приятелка на жена му. Макар и това да е било преди много време, не можеше да предаде Мириам.

Остави ръцете си да паднат край тялото му.

— Съжалявам, Силви. Много бих искал да изпия едно кафе с теб, но… — Той сведе поглед.

Силви стоеше неподвижно. Кимна с глава.

— Мисля, че разбирам.

— Надявам се да е така. Защото мисля, че си прекрасна. Ти си красива и елегантна, и жизнерадостна, и умна. Но.

— Но все още си влюбен в друга?

Артър кимна.

— В жена ми. И мисля, че винаги ще бъда. Ако някога ще има друга, а аз изобщо не мога да си представя това, тогава няма да искам да бързам. А съм тук само още една вечер и за мен това не е достатъчно. Ако срещна някого, иска ми се да мисля, че Мириам би разбрала.

— Според мен тя би искала да си щастлив.

Силви извади ключовете от чантата си.

— Не съм сигурен дали след това ще съм щастлив. А ми се иска да е така. Искам да е прекрасно, искам да имам чувството, че е било правилното решение.

Тя докосна огърлицата си.

— Може и да не повярваш, но някога имаше време, когато изобщо не се налагаше аз да правя предложения. Мъжете ме причакваха, следваха ме.

— Напълно вярвам в това. Ти си tres magnifique. — Двамата се засмяха на опита му да говори френски. — Но… — той бръкна в джоба си и извади гривната — … докато не узная всички истории, не мога да продължа. Не съм готов за друга жена освен съпругата ми.

— Ти си почтен човек. — Силви сви устни. — Въпреки че, ако продължиш търсенето си, може да откриеш неща, които не искаш да чуеш.

— Вече открих такива.

— Може да има още.

Артър усети, че тонът и е станал по-хладен. Взе ръката и.

— Има ли нещо, което знаеш, Силви?

Видя проблясък в очите и, докато отричаше.

— Non. Беше просто предположение.

— Ако знаеш нещо, моля те, кажи ми.

— Както казах, Мириам ми писа няколко пъти.

— Какво има?

Силви задържа дъха си. След това каза:

— Ако искаш да разбереш повече, трябва да намериш приятелката и Сони.

— Сони? — попита Артър.

— Ако си спомням правилно, правеше бижута.

Артър си помисли за гривната.

— Знаеш ли фамилията и.

— Хм. Мисля, че започваше с Я. Да, Ярдли. Помня го, защото моя братовчедка се ожени за мъж със същото име. Имам добра памет, нали?

— Да, отлична. Сони Ярдли. Върху талисмана палитра има инициали С. Я. Струва ми се, че може да има връзка. Знаеш ли къде мога да я намеря?

— Не.

— Можеш ли да си спомниш още нещо, свързано с нея?

— Струва ми се, че брат и може да е бил художник, но нищо друго — намръщи се Силви.

— Ще се опитам да я намеря.

— Ако я откриеш, тя може би ще ти каже онова, което искаш или не искаш да знаеш.

— Какво значи това?

— Ще разбереш сам — сви рамене Силви.

Артър виждаше, че Силви иска да се прибере. Беше наранил гордостта и. Целият разговор се бе върнал към жена му. Той я целуна по бузата, благодари и за любезността и тръгна към хотела си. Усещаше как съжалението тежи в стомаха му, но знаеше, че е постъпил правилно.

Нощното небе вече беше нашарено с бледосиньо, подготвяйки се за новия ден, а звездите избледняваха. Той обви пръсти около гривната и я стискаше здраво чак докато стигна до хотела. Преди да използва въртящата се врата, той спря да оправи яката си. През това време улови движение с крайчеца на окото си. Обърна се и видя Луси и Клод да стоят заедно на улицата. Луси го целуна по бузата и се отдръпна.

Артър се забави, така че стигнаха до вратата на хотела заедно.

— О, здрасти, тате — каза тя прекалено небрежно.

— Здравей. Добре ли прекара?

— Да, много. А ти?

Артър погледна към изгряващото слънце.

— Да — отговори той. — Да, прекарах добре. Въпреки че не мисля, че отново ще видя Силви. Аз… ами, аз… ъм, майка ти…

Луси кимна и отвори вратата.

— Разбирам, тате. И Клод беше само за една вечер. Понякога в това няма нищо лошо.