Странните талисмани на Артър Пепър

Цветето

Артър се качи на автобуса и стигна до Кингс Крос, следвайки указанията на Майк. Качи се на влака и спа по целия път към дома. Събуди го костелива ръка, сграбчила рамото му.

— Пристигнахме в Йорк — каза един възрастен човек с вежди като бели пера. — Тук ли трябва да слезете?

Артър кимна в знак на благодарност. На гарата си купи бутилка вода от автомата. Сипа в дланите си и наплиска лицето си. Въпреки че все още беше уморен, усещаше някакъв копнеж в стомаха си.

Излезе от гарата и застана на площада, наблюдавайки такситата и хората, тичащи за влаковете, както и онези, които посрещаха любими, роднини и приятели. Радваше се, че отново е на собствена територия и разпознава наречията около себе си.

Част от него искаше да си отиде вкъщи, да види Фредерика и да си направи чаша чай. Но имаше и част, която не беше готова да се върне у дома. Все още не. Искаше да научи повече за майката на Мириам.

Тръгна пеша и направи малко отклонение през центъра на Торнапъл. Имаше и по-пряк път до вкъщи, но му трябваше време да помисли. Събитията от предишните дни се блъскаха из главата му и Артър искаше да поразсъждава над тях.

Беше разбрал къде е живяла Мириам по време на приключенията си, кого е познавала. Но не знаеше защо е заминала. За момиче от Торнапъл беше необичайно да направи нещо друго, освен да се омъжи, да има деца и да остане в селото.

Дали се е вълнувала, че живее в имение с тигри, или това е било просто едно неудобство за нея, докато намери нещо по-подходящо? Дали е знаела, че Франсоа дьо Шофан е гей, или е бил любовта на живота и? Студената и майка усмихнала ли се е, когато и е подавала малкото цвете медальон? Дали майка и дъщеря са споделили момент на нежност? Предполагаше, че никога няма да разбере.

Онова, което бе открил, се отнасяше за самия него. Не беше очаквал да реагира така смело, когато го напада тигър. Беше се справил с лекота. А мислеше, че щеше да крещи и да загуби ума и дума. Беше преживял и нощта в непознато имение, без собствената си пижама и четка за зъби. А ден преди това мисълта, че установеният от него ред може да се обърка, беше достатъчна, за да предизвика капки пот по челото му.

Беше дал съвети за любовния живот на непознат в едно кафе и когато говореше, не беше прозвучал като глупавия старец, за когото се смяташе. Изправи се пред съперник в любовта от миналото, при положение че можеше да си тръгне, и се бе опитал да помогне на Себастиян. Разбирането, с което прие един младеж с проблем с наркотиците и кучето му, го беше учудило. Това бяха качества, които не знаеше че притежава. Беше по-силен и по-мъдър, отколкото предполагаше, и тези нови открития, които бе направил за себе си, му харесваха.

Тези хора и събития бяха събудили в него желание. Не в смисъла на страст или копнеж, а като реакция към другите. Когато се бяха оказали в нужда, той бе изпитал желание да помогне. Когато тигърът го нападна, той бе изпитал желание да живее. Докато оранжевият звяр стоеше над него, той мислеше за бъдещето, а не за миналото.

Това беше в противоречие с всичко, което бе изпитвал през месеците след смъртта на Мириам, когато искаше да си легне вечерта и да не се събуди. Когато планираше да изпрати писмото до Тери отсреща да дойде и да го намери мъртъв в леглото му.

Никога не се беше замислял как живеят живота си другите хора. Що се отнасяше до него, цялата нация може би живееше в къщи точно като неговата, със същото разположение. Всички ставаха по същото време сутринта и се занимаваха с ежедневните си задължения точно като него. Непрекъснато четеше във вестника за риалити програми по телевизията, които следваха хората в ежедневието им. Колко скучно — мислеше си той, без да разбира, че животът на хората се различава драстично от неговия.

И сега бе открил разликата и разнообразието. Хората имаха свои собствени позлатени клетки, като Себастиян, който прислужваше на човек, когото бе обичал само няколко месеца и който след това се бе превърнал в непознат. Помисли си за лорд и лейди Грейсток, които се викаха един друг със звънче. Те правеха собствения му живот да изглежда толкова сив, колкото пуловерите в гардероба на Мириам.

Един ден бе погледнал назад и бе видял всичко в цвят — небето, пясъка, дрехите на жена си. С всяко откритие цветът на спомените му избледняваше до едно неясно смесване на цветове. Искаше да спре, да върне часовника назад, да сложи кафявите ботуши на Мириам в торбата за благотворителния магазин, без да пъха ръката си вътре. Тогава нямаше да знае. Можеше да е вдовец, който не се тормози, и да гледа на живота с жена си през розови очила. Да мисли, че всичко е било идеално.

Но не беше идеално. Той всъщност го знаеше. Имаше две деца, които се бяха отчуждили от него. Когато говореше с Луси, той чуваше безпокойството и обичта в гласа и, но тя се държеше на разстояние. Все още не можеше да ѝ каже за гривната с талисманите. Усещаше, че и тя крие неща от него. В редките случаи, когато се обаждаше на Дан, винаги чуваше шума и суматохата от живота на неговото семейство. А те не бяха успели да намерят начин да са семейство без Мириам.

Трябваше да си възвърне някакъв контрол. Точно както бе поел ситуацията с гривната в ръцете си и не позволяваше загадките и да останат неразкрити, трябваше да направи същото и със семейството си. Трябваше да открие корените на причината, поради която вече не бяха близки, и да ги сплоти отново.

Чувстваше се сякаш е семе, хвърлено в полето върху неразорана земя. Но противно на очакванията, се появяваше коренче, което се забиваше в твърдата пръст. Надничаше и зелен филиз. Искаше да продължи да расте. Листата на Фредерика някога бяха повехнали и нашарени с кафяво. Беше се грижил за нея с вода и внимание и сега правеше същото и за себе си.

Чувстваше се безстрашен.

Реши, че трябва да благодари на Майк за грижите, и откри, че наближава пощата. Щеше да рискува и да премине зад противниковата линия, за да купи картичка за благодарност.

Когато стигна до малката поща, на вратата имаше табела „Обедна почивка“. Щеше да е отворено в един и половина. Знаеше, че Вира заставаше до вратата и изпитваше голяма наслада, когато точно в 12:25 обръщаше табелката „Затворено“. Дошлите по-късно можеше да тракат с дръжката, но нямаше да ги пусне да влязат.

Оставаха петнадесет минути и Артър закрачи напред-назад по неравния тротоар отвън. Доста пенсионери се бяха просвали на плочките.

Погледна надолу по улицата с еднаквите миниатюрни каменни къщички. Някога Мириам живееше в онази с червената врата. Сега там живееха две млади жени с децата си. Според слуховете (както беше чул от Вира) те бяха напуснали съпрузите си, за да са заедно.

Мириам беше единствено дете. Майка и много бдеше над нея. Артър се бе постарал да спечели г-жа Кемпстер, като винаги внимаваше обувките му да са лъснати много добре, носеше сладкиши и слушаше с часове историята как заклещила пръста си в машината във фабриката за преработка на памук. Двамата с Мириам си разменяха многозначителни усмивки винаги когато тя питаше весело: „Разказвала ли съм ти за инцидента си?“.

На сватбените им снимки се виждаха усмихнатите младоженци, притиснали лица един до друг, ухилени към това, което ги очакваше в бъдещето. А г-жа Кемпстер изглеждаше така сякаш е от друга снимка. Тя притискаше огромната си кафява чанта към гърдите си и беше стиснала устни, като че ли беше яла кисело сорбе.

Когато изпразваха къщата и, вещите и се бяха събрали в един малък ван. Беше изключително пестелива. Артър се чудеше дали Мириам е получила талисмана по това време, макар че не си спомняше да му е казвала такова нещо.

Повървя още малко и се озова пред номер четиридесет и осем в момента, в който вратата се отвори. Излезе една от жените.

— Добре ли сте? — попита приятелски тя.

Носеше пурпурен шал, завързан около косата, и зелен потник без сутиен. Косата и се виеше на черни спирали, а кожата и беше с цвят на кафе. Тя изцеди една кърпа за чинии и след това я изтръска.

— Да. Здрасти — вдигна ръка Артър.

— Търсите ли някого?

— Не. Всъщност донякъде. Жена ми живееше в тази къща, когато беше млада. Винаги се спирам и се замислям, когато минавам покрай нея.

— Разбирам. Кога е напуснала?

— Оженихме се през 1969. Но майка и почина през 1970 или 1971.

— Влезте и погледнете, ако искате — изви глава жената.

— О, не. Няма нужда. Съжалявам, че ви притесних.

— Няма проблем. Може да разгледате. Но да знаете, че ще трябва да прескачате играчките на децата.

Артър тъкмо щеше отново да откаже, но размисли. Защо не, по дяволите? Можеше да събуди някакъв спомен.

— Благодаря — отговори той. — Много сте мила.

Къщата беше неузнаваема. Беше цветна и светла и препълнена с вещи. Излъчваше щастие. Видя себе си и Мириам, седнали чинно на столовете от двете страни на камината. Г-жа Кемпстер седеше по средата и потракваше с иглите си за плетене, показвайки гордо обезобразения си пръст. Стените бяха кафяви, мокетът разръфан. Все още усещаше миризмата на горящите въглища и кучето, което седеше толкова близо до огъня, че козината му пушеше.

— Изглежда ли ви познато? — попита жената.

— Всъщност не. Искам да кажа, че разположението на стаите е същото, но всичко е различно. Сега изглежда по-щастливо. Модерно.

— Е, опитваме се да направим каквото можем с не много пари. Гледката не е лоша, макар жената в пощата да не ни одобрява. Живея с партньорката си, нали разбирате. И още по-лошо, поне в нейните очи, е това, че сме от различна раса.

— Вира няма много интереси. Обича да клюкарства.

— Не думай. Онова, което тази жена не знае, не си струва да се знае.

Артър влезе в кухнята. Имаше лъскави бели уреди и жълта маса. Кухнята на г-жа Кемпстер беше мрачна и негостоприемна, със скърцащ под и арктически вятър, който свиреше през задната врата. Нищо не му изглеждаше познато.

След това се качи горе. Застанал на площадката, той надникна към стаята, която някога беше на жена му. Стените бяха боядисани в яркочервено. Имаше двуетажни легла, много мечета и карта в ярки цветове на стената. Той се загледа в нея за момент, а след това очите му се разшириха. Един спомен започна да си проправя път.

Г-жа Кемпстер му беше позволила да се качи горе само веднъж, за да поправи крака на леглото и. Тя обичаше двамата с Мириам да са пред очите и, да е сигурна, че няма да направят нищо неблагоприлично. Когато на Артър му трябваше тоалетна, трябваше да използва тази в задния двор.

Той беше взел отвертка, винтове и кутийка с масло за поправката. Най-горе на стълбите не бе устоял на изкушението и бе надникнал в стаята на Мириам. Леглото и беше покрито с юрган, ушит от различни парчета плат. На дървен стол седеше кукла. На стената и имаше карта на света, почти на същото място като тази сега. Беше по-малка, избеляла и краищата и се бяха навили.

В онзи момент Артър си бе помислил, че присъствието на картата е странно. Мириам никога не бе говорила за пътуване или че иска да пътешества. Спомни си, че върху картата имаше забити три карфици с червени топчета отгоре. Цветът им изпъкваше на бледозеления фон на континентите. Когато протегна ръка да ги докосне, той бе предположил, че жена му се интересува от география или че картата не е нейна. Имаше карфица в Англия, една в Индия и една във Франция.

Той завинти здраво крака на леглото и седна, за да пробва дали няма да се срути под тежестта на г-жа Кемпстер. Остана доволен, събра инструментите си и слезе долу.

Никога не спомена пред жена си за картата, за да не изглежда, че е любопитствал. Беше нещо незначително, което бе заровил дълбоко в паметта си. До този момент.

Артър вече знаеше, че Мириам е била в Лондон и е живяла в Индия. А сега започна да се чуди дали не е била и във Франция.

Докато хвърляше бърз поглед на голямата спалня, той си помисли, че в главата му може да прозвучи глас, който да му каже, че майката на Мириам със сигурност се е казвала Пърл. Но това не се случи. Когато Мириам беше преглеждала нещата и, сред тях нямаше акт за раждане, а семейните снимки бяха съвсем малко.

Имаше само един човек, който можеше да му помогне с името. Човек, който знаеше всичко за всички в Торнапъл — Вира от пощата.

Артър слезе долу, благодари на жената и се върна в пощата. Не беше стъпвал там, откакто се бе сопнал на Вира, защото го питаше за Бернадет.

Вървейки из помещението, той събираше смелост. Взе едно малко тиксо, след това ролка ментови бонбони „Поло“, пакетче етикети за багаж и картичка с куче с парти шапка, за да благодари на Майк, както и една с котка за семейство Грейсток. Усещаше очите на Вира да го пронизват отзад. Скоро ръцете му бяха пълни и не можеше да носи нищо повече. Изсипа всичко на щанда. Вира вдигна стъклената преграда. Започна да взима нещата едно по едно, търсеше цената и почукваше на калкулатора си.

— Днес е, ъм, чудесен ден — изрече Артър, за да започне разговор.

Вира изсумтя. Примигна бавно, за да покаже, че не е впечатлена.

Той преглътна.

— Минах през старата къща на Мириам. Номер четиридесет и осем. Жената там ми каза колко много знаеш за местните хора.

Вира продължи да почуква.

— Да. Не можах да позная къщата. Минаха години, откакто Мириам беше младо момиче и живееше там.

Виждаше как устните на Вира потрепват, сякаш искат да се включат в разговора. Обаче тя отиде да провери цената на тиксото на рафта. Донесе един оранжев етикет и го залепи на бюрото си.

— Сигурно си виждала какво ли не през годините. Предполагам, че е хубаво да си собственик на пощата и да си важна част от общността. Страхувам се, че бях малко груб последния път, когато идвах. Все още съм напълно объркан и не мога да се съвзема, след като Мириам, нали знаеш…

Погледна надолу. Безполезно беше. Вира не искаше да говори с него. Беше провалил всичко.

— Беше прекрасна жена, жена ти.

Артър вдигна глава. Устните на Вира все още бяха застинали в права линия.

— Да, така е.

— Също и майка и преди това.

— Значи си я познавала?

— Беше приятелка на майка ми.

— Тогава сигурно можеш да ми помогнеш. Опитвам се да си спомня малкото име на г-жа Кемпстер. Пърл ли беше?

— Да. Помня, че когато бях момиче, майка ми ме накара да седна и ми каза, че са станали две важни неща. Едното, че са намерили Мерилин Монро мъртва, и, второто, че Пърл Кемпстер довела любовника си вкъщи, преди да получи окончателен развод.

— Мерилин Монро е умряла през 1962, нали?

— Да, точно така.

— Имаш добра памет.

— Благодаря, Артър. Опитвам се да карам сивите клетки да работят. Обаче новият на Пърл Кемпстер беше лош човек, но тя не го виждаше. Нищо чудно, че горката Мириам замина така.

— Знаеш и за това?

— Ами да. Младо момиче вижда как родителите и се разделят, а след това майка и си намира грубиян за приятел. Предполагам, че затова Мириам последва оня доктор, за когото работеше, когато той замина за Индия. Защо иначе ще отива на едно толкова чуждестранно място?

Артър примигна. Изведнъж разбра. Нищо чудно, че г-жа Кемпстер беше толкова кисела с него. Беше минала през развод, дъщеря и беше избягала в чужбина, а имаше и неподходящ любим. Беше от хората, които се борят и оцеляват.

— Благодаря, Вира, много ми помогна.

— Няма нищо. Няма защо. — Тя бутна очилата по-нагоре на носа си. — Предполагам си мислиш, че стоя тук по цял ден и клюкарствам.

— Аз, ъм…

— Е, не е вярно. Говоря с хората за това, което знаят, което им е познато. Пощата е средище на общността. Важна е за живота на селото.

— Разбирам. Благодаря ти още веднъж.

Чувстваше се малко неудобно заради това, че му бе помогнала така.

Когато се обърна да излезе, Артър видя около себе си малък полукръг от пенсионери. Те бяха наклонили глави под различни ъгли и слушаха разговора. За момент си спомни филма за зомбитата, който беше гледал късно една вечер по телевизията, където немъртвите се скупчваха около жертвите си, готови да изядат мозъците им. Но ги съдеше прекадено сурово. Вероятно просто бяха самотни като него.

— Здравейте — вдигна ръка той. — Радвам се да ви видя всичките. Тъкмо си приказвах хубавичко с Вира. Може ли да мина? Благодаря ви. Благодаря.

Когато излезе навън, слънцето се беше показало. Беше разрешил загадката на още един талисман. При този нямаше нищо неприятно. Може би и с останалите щеше да е така — нямаше да се появяват още любими или въпроси, или притеснения. Да, вече се чувстваше по-добре.

— А, здравей, Артър. — Бернадет го забеляза от другата страна на улицата и му махна. — Само да те види човек сега! Отиваш в Грейсток и после не спираш да пътуваш. Изведнъж стана като Майкъл Пейлин14.

Артър се усмихна.

— Днес се отбих да ти донеса един пай. Онзи мил човек с косачката срещу теб ми каза, че си излязъл. Дадох пая на г-жа Мортън.

— Съжалявам. Трябваше да ти кажа.

— Няма нужда да ми обясняваш, Артър. Аз не съм ти пазач. Хубаво е да те види човек да излизаш, това е всичко.

— Как върви търсенето на университет? — обърна се Артър към Нейтън.

— Добре — отговори младежът.

— Университетът в Манчестър изглежда интересен — каза Бернадет. — Много модерен.

— Добре.

— Имаш раница — отбеляза тя.

— Да. И сандали.

— Приличаш на истински пътешественик.

— Ходих до Лондон.

Нейтън вдигна поглед с изпълнено с очакване лице. Артър не обясни нищо повече. Не искаше да говори за Дьо Шофан.

— За утре имаш ли някакви планове? — попита Бернадет. — Ще правя няколко пудинга в платно. Приготвям ги в бели памучни кърпи.

Устата на Артър започна да се пълни със слюнка, но вече имаше план.

— Решил съм да отида при дъщеря си — отговори той. — Не сме се виждали много отдавна.

Не искаше да рискува Луси да изчезне от живота му, както Мириам си бе отишла от Пърл.

— Чудесно. Е, радвам се, че се видяхме. Може би някой друг път?

— Да, със сигурност. Довиждане засега.

Артър извади мобилния си и позвъни на дъщеря си. Тя не отговори и той затвори. Но след това набра отново и остави съобщение. „Луси. Татко е. Бях в Лондон. Обаждам се само да видя дали можем да започнем отначало. Аз… ъм, липсваш ми и мисля, че трябва отново да сме истинско семейство. Искам да говоря с теб за нещо, свързано с майка ти. Ще мина през теб около десет и половина утре сутринта. Надявам се да се видим.“

След това наблъска покупките си от пощата в раницата и тръгна към къщи. Сега знаеше защо Мириам е тръгнала да пътува. Но защо не му беше казала нищо за това?