Странните талисмани на Артър Пепър - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Фейдра Патрик (Писмата) #26

Писмата

Когато след пътуването с Дан и Луси до Уитби Артър се върна у дома, той намери купчина писма на изтривалката. Бяха завързани с парче пожълтяла връв. Всички бяха написани на хартия в лавандулов цвят. Всички бяха отворени и от начина, по който изглеждаха, бяха четени много пъти с изключение на последното, което беше почти в идеален вид. Бяха с почерка на жена му.

Най-отгоре, запечатан, имаше кафяв плик. Той го отвори.

Скъпи г-н Пепър,

Изпращам няколко писма, написани до мен от Мириам преди много години. Вероятно ще са по-полезни на Вас, отколкото на мен.

Понякога човек пази неща не защото иска, а защото е трудно да ги изхвърли. Надявам се да отговорят на някои от въпросите за жена Ви.

Ще съм благодарна, ако не се свързвате повече с мен, но съжалявам за Вашата загуба и загубата на семейството Ви.

Сони Ярдли

— Какви са тези писма? — попита Луси, докато двамата с Дан сваляха обувките си в коридора.

— А, няма значение — отговори небрежно Артър. — Просто нещо, което ще прочета по-късно. — Сложи писмата в джоба си. Жена му беше пазила миналото си в тайна, защото бе решила, че така е по-добре. А той беше прекалено любопитен и не остави тайната и неразкрита. Но имаше неща, които трябваше да останат в миналото, и децата му нямаше нужда да знаят за… за Сони и Мартин Ярдли.

— Хайде — каза той. — Да влизаме вкъщи и да се стоплим. Някой иска ли сандвич с наденица и кетчуп и една игра на змии и стълби?

— Да, моля те — изрекоха едновременно Дан и Луси.

* * *

Вечерта Артър облече пижамата си и седна на леглото. Връзката писма беше до него. Взе ги предпазливо. За един съвсем кратък миг помисли да не ги отваря, да ги остави така.

Прехвърли ги набързо, поглеждайки датите на пощенското клеймо. Това най-отгоре беше от най-скоро. Изглеждаше сякаш можеше да е изпратено едва вчера. Ръцете му трепереха, докато отваряше плика, изваждаше писмото и го разгъваше.

Януари 1969

Мила Сони,

Много ми е трудно да напиша това писмо. Наистина ли минаха повече от две години от последния път, когато ти писах? А някога толкова редовно си кореспондирахме.

Нашето приятелство наистина много ми липсва и често мисля за теб. Но трябва да приема, че ти не искаш вече да съм част от живота ти. Въпреки че това ужасно ме натъжава, успокоявам се с мисълта, че ти искаш така.

През целия ти живот вие с Мартин бяхте до мен. Бяхте с мен, докато растях, а след това споделях с вас проблемите и пътуванията си. Толкова ми е трудно да повярвам, че Мартин вече го няма. Наистина много съжалявам за моето участие в смъртта му. Толкова пъти се опитвах да се свържа с теб, за да изкажа съболезнованията си и да ти кажа колко скърбя за него.

Все още мисля за Мартин и за това, което можеше да бъде. Спомените са и сладки, и болезнени. И двамата ми липсвате толкова много.

След като скърбих дълго време, сега се опитвам да продължа живота си. И затова ти пиша още веднъж, приятелко моя. Не бих искала да чуеш новината ми от някой друг.

Срещнах един прекрасен човек. Казва се Артър Пепър. Сгодихме се и ще се оженим в Йорк през май тази година.

Той е мил и скромен. Улегнал е и ме обича. Любовта ни е тиха и спокойна. Сега удоволствие ми носят простичките неща в живота. Дните ми на търсене приключиха. Вече нямам желание да съм където и да било другаде освен у дома. И домът ми ще е с него.

Твоя приятелка Мириам

Артър стоя до два часа през нощта и чете писмата на жена си до Сони.

Най-накрая прочете отново последното, в което Мириам казваше на Сони за любовта си към него.

След това ги взе едно по едно и ги накъса на малки парченца. Събра ги с ръка от завивката и ги зави в една кърпичка, готови за изхвърляне в кофата на следващия ден.

Познаваше добре жена си. Бяха споделяли живота си повече от четиридесет години. Време беше да спре да рови в миналото ѝ.