Странните талисмани на Артър Пепър

Палитрата

Същата вечер Артър се обади на Бернадет, но никой не отговори. Помисли да отиде у тях, но това можеше да я накара да се усъмни, а Нейтън го беше накарал да се закълне, че няма да споменава записаните часове за болницата.

Сигурно е на ориенталските си танци, каза си той. Помисли си, че всъщност може би ще изглежда доста добре, облечена в ярки цветове и малки месингови звънчета, отърсваща се от тревогите си. Написа си бележка да ѝ се обади на другия ден.

Докато гледаше „Военни престъпления“, който доста му харесваше, макар и да беше по-зловещ, отколкото е необходимо, Артър намери номера на колежа в Скарбъро в телефонния указател. Нямаше номер за катедра за изработване на бижута, но имаше за „Изкуство и дизайн“.

Остана да седи с телефона в ръка петнадесет минути, преди да събере смелост да се обади.

Когато се бе обадил на г-н Мехра в Индия, това бе сложило началото на едно дълго пътуване към открития за живота на жена му. В главата му звучаха думите на Силви, че може да не хареса това, което ще научи. Ако Мириам и Сони са били приятелки, защо да не хареса това, което ще чуе?

Докато набираше номера, сърцето му биеше лудо. Не се тревожи, по това време вечерта няма да има никой, каза си той.

Издиша шумно, когато записано съобщение го осведоми, че колежът е отворен между девет и пет и че ако иска, може да остави съобщение, посочвайки катедрата и човека, с когото иска да се свърже.

Той помоли Сони Ярдли да се обади на Артър Пепър колкото може по-скоро. Остави домашния и мобилния си номер.

Когато в десет и половина на следващия ден все още не беше получил обаждане, той остави още едно съобщение, а след това и още едно малко след четири. Между тези обаждания той звънеше и на Бернадет, но нея отново я нямаше.

На следващия ден реши да се отбие лично при Бернадет. Когато излезе от вкъщи, Тери косеше моравата си.

— Как е дъщеря ти, Артър?

— Добре, благодаря. Бяхме в Париж за един дълъг уикенд.

— А, да. Каза ми, че сте били. Звучи страхотно.

— Казала ти е за пътуването ни? — намръщи се Артър. Не беше разбрал, че Луси и Тери се познават. — Кога?

— Видяхме се случайно в училището. Бях с племенницата си и се заприказвахме. — Той се взря в далечината за момент, а след това се съсредоточи върху Артър. — Ще идва ли на вечеря скоро?

— Може би.

— А далече ли живее?

— О. Не. Не е далече.

— Това е добре. Хубаво е семействата да живеят близо едно до друго.

Артър кимна към моравата и попита:

— Защо непрекъснато я косиш? Няма нужда да е толкова често.

— Не. Но така си намирам работа. Обичам нещата да са спретнати и подредени. Когато бяхме заедно, жена ми ме караше да го правя толкова често.

— Не знаех, че си бил женен.

— Преместихме се тук от Мидлъндс и нещата не потръгнаха. Разведен съм вече повече от година. Прекалено дълго съм сам. Хубаво би било да срещна някого, с когото да споделям всичко. Луси, ъм, дали е с някого в момента?

— Раздели се със съпруга си преди известно време.

— Това е трудно — поклати глава Тери.

— Трудно беше. Тя е прекрасно момиче.

— Изглежда много внимателна, Артър. Семействата трябва да са такива, нали? Да се грижат един за друг. Ние се преместихме, за да се грижим за майка ми, когато тя падна. Исках да го направим. Не можех да я оставя да се мъчи сама или да ѝ помага някой непознат. Бившата ми жена помърмори малко заради преместването, но в крайна сметка тук и хареса. — Той се усмихна кисело. — Срещна друг и ме напусна заради него.

— О. Съжалявам.

— Много се стараех да се получи, но не стана — сви рамене Тери.

— А майка ти…? — попита предпазливо Артър.

— О, нищо и няма — засмя се Тери. — Виждаме се почти всеки ден. Дори си има приятел. Прекрасен човек, живее през две къщи от нея. В неделя ходим заедно на обяд. Както и да е, най-добре да се залавям за работа — да кося тревата, да търся костенурки. Ще кажеш ли на Луси, че съм питал за нея?

— Да. Ще и кажа. Довиждане. — Докато се отдалечаваше, Артър се замисли дали поздравите на Тери за Луси са нещо повече от просто приятелски и реши, че ако не бяха, той няма нищо против.

Когато стигна до къщата на Бернадет, той почука на вратата. Прозорците на всекидневната бяха отворени, затова реши, че вътре има някой. Представи си я в коридора, притиснала гръб до стената, да се крие от него. Как може да е бил толкова жесток и абсурден? Долови металически звук от рок музика, затова се изправи и извика:

— Нейтън?

Но не получи отговор.

Чувствайки, че е прекалено нахално да мине зад къщата, той се прибра у дома. Червената лампичка на телефонния секретар не мигаше. Сони Ярдли все още не му се беше обадила.

Щеше да се наложи да вземе нещата в свои ръце.

Колежът гъмжеше от студенти. Движеха се вкупом през района на рецепцията и по тръгващите от нея коридори като купчина термити. Младостта и енергията, които го заобикаляха, накараха Артър да се почувства много, много стар. Тези младежи сигурно мислеха, че целият им живот е пред тях, без да знаят, че той ще мине само докато примигнат.

Лесно беше да си представи Мириам сред тях. Някои тенденции в модата бяха същите — тъмни сенки, дълги, целуващи миглите бретони, къси, кокетни поли. Тя беше започнала да носи дрехи за по-възрастни, когато започнаха да излизат заедно, сякаш бе затворила някъде част от себе си, когато се бяха срещнали. Имаше и някои тенденции, които го учудиха — дупки във веждите, татуировки навсякъде.

На рецепцията попита за г-жа Ярдли от катедрата по изкуства или бижута. Жената зад бюрото имаше телефон, долепен до едното ухо, и мобилен до другото. Говореше ту по единия, ту по другия. Пред нея имаше и отворена папка, която тя в същото време разглеждаше. Когато затвори и двата телефона, Артър каза:

— Имате нужда от още една ръка.

— Ъ? — Тя го погледна гневно, сякаш готова да се занимава с поредния студент, загубил айфона си.

— Като октопод, за да може да свършите всичко, което трябва да свършите.

— Не думай. — Жената пъхна една дъвка в устата си. Имаше кръгло лице, а платинената и коса беше свита на стегнат кок. — Вие за клуба на среброкосите сърфъри ли сте?

— Сърфинг? Преподават ли го тук?

— Да се шегувате ли се опитвате?

— Не. — Нямаше представа за какво говори тя. — Търся катедрата по бижутерство. Надявам се да открия Сони Ярдли.

— Днес няма да можете. Болна е. Не е на работа от няколко седмици.

Надеждите на Артър угаснаха.

— Но работи тук, нали?

— Да, но само на хонорар. Това е последният и семестър и ще се пенсионира. Може да потърсите Адам. Той взима часовете и. Стая 304.

Рецепционистката го упъти към стаята, която беше в старата част на колежа. Фоайето, в което бе влязъл, бе модерно, цялото в стъкло. Дълъг коридор свързваше тази постройка с друга, викторианска сграда, от червени тухли. Прозорците бяха високи, с многобройни малки стъклени панели, а стените бяха облицовани с лъскави тъмнозелени и кремави плочи. Накара го да се почувства сякаш отново е в училище. Всеки момент старата му учителка г-жа Кланчард щеше да се появи от класната стая, пошляпвайки заплашително с дървена линия по ръката си. Той потрепери и продължи, четейки табелите на вратите. Студио по керамика, скулптура, работа с хартия, стъкло. Най-после откри стая 304.

В стаята имаше подредени в кръг студенти. Някои стояха пред триножници, други седяха на дървени пейки. Пред всички имаше празни бели листове. В средата на стаята стоеше един мъж. Беше по-възрастен от останалите и беше облечен с червена карирана риза и дънки, през които се подаваха коленете му. Зарови ръка в косата си.

— Адам? — тупна го по рамото Артър.

— Да! — извика мъжът, сякаш футболният му отбор бе вкарал гол. — О, слава богу, че сте тук. Чакаме ви.

Жената на рецепцията сигурно се беше обадила предварително.

— Аз съм Артър Пепър. Аз…

— Артър. Да. Чудесно. — Адам потрепна. — Вижте, трябва да се обадя. Жена ми отново заплашва да ме напусне. Ако не се обадя, ще ми отреже топките. Елате в онази стая. Ще се забавя само пет минути.

Той тръгна бързо и Артър го последва.

Помисли си, че пет минути са доста кратко време, за да спечели човек жена си, особено ако тя държи нож, но направи каквото му казаха.

— Чакайте тук за малко — каза Адам.

Стаята беше облицована с дървена ламперия. Артър беше гледал един от филмите за Хари Потър по телевизията и тя му напомняше за „Хогуортс“. Имаше старо дъбово бюро, със зелена кожа отгоре, а стените бяха покрити с картини. След като разгледа третата (рисунка с въглен, много експресивна), той осъзна, че всички модели са голи. И мъже, и жени. Те седяха, протягаха се или стояха, позирайки за портретите си. С окото на аматьор той определи някои като много добри, с ясни мазки на четката, добре използвани цветове и добре уловени лица и изражения. Други изобщо не разбираше. Те изглеждаха просто като сбор от гневни замахвания с четката, драсканици и пръски боя. Всяка една имаше дата и бяха подредени по години. Изглежда, всяка година в стаята се добавяше по една картина.

Вървеше в обратен ред, така че разгледа първо последните работи, преди да стигне до седемдесетте и шестдесетте. В края на редицата имаше една картина, която привлече погледа му. За разлика от останалите тази жена се усмихваше, сякаш познаваше художника и позираше специално за него, а не защото това беше работата и. Гърдите и бяха вирнати гордо напред. Устните и бяха разтворени. Приличаше доста на Мириам. Усмихна се на приликата.

След това усмивката му угасна.

Разгледа отново портрета, пристъпвайки по-близо до рамката. Видя аквамарина в очите на модела, след това белега по рождение на лявото и бедро. Винаги бе мразила този белег. Приличаше на балон с горещ въздух с големия кръг и малкия квадрат под него.

Артър осъзна, че се е втренчил в голия портрет на жена си.

— Така. — Адам влетя отново в стаята. Прокара ръка през косата си. — Не иска да ме чуе, по дяволите. Всъщност ми затвори. Ще трябва пак да ѝ се обадя. Обикновено не отговаря, докато не и позвъня поне петнадесет пъти. Преценява колко искам да се върне по броя на обажданията ми. Това е игра, но ако искам да я задържа, трябва да я играя. Господи, само това ми липсва. Както и да е, студентите започват да скучаят. Елате с мен.

Артър го последва в първата стая. Студентите още стояха наоколо, говореха си и изглеждаха отегчени.

Портретът на Мириам не излизаше от ума му. Кога е позирала? За кого е позирала? Защо е гола? Чувстваше се замаян и не можеше да се съсредоточи върху това къде е и какво е дошъл да попита. Поставяше единия крак пред другия, но се чувстваше по-скоро сякаш не върви, а се носи. Беше очаквал разговор, едно просто „да“ или „не“ на това дали някой може да му разкаже за талисмана палитра, а беше попаднал на това. Коя всъщност е била Мириам Пепър?

— Идете зад паравана. След това можем да започваме — плесна с ръце Адам.

Артър се втренчи неразбиращо, мозъкът му отказваше да работи. Къде? А, там. Да, добре тогава. Краката му отново се раздвижиха. Нямаше усещане за нищо друго освен за себе си и тревогата си.

Не беше всъщност стая, а по-скоро дървен параван, но имаше пластмасов стол и чаша вода върху ниска масичка. Имаше и хавлиен халат. Той седна и зачака Адам. Спомни си как на плажа с децата Мириам притискаше около себе си хавлия, докато със серия от движения като Худини сваляше банския и отново нахлузваше бельото си. През първата им брачна нощ бе настояла да загасят лампите. И все пак тук беше гола. Изображението на голото и тяло беше висяло в тази стая, където всички можеха да му се любуват. Не знаеше какво да чувства. Дали да се втурне там и да го свали от стената? Или може би Мириам е била горда с картината, защото изобщо не ставаше въпрос за нея, а за човека, който я беше нарисувал?

Кой я беше нарисувал?

Усети как вече познатите чувства на ревност и объркване отново го завладяват. След всеки талисман той се надяваше, че следващото нещо, което открие за жена си, ще е нормално, ще е разбираемо. Ще му каже, че всичко между тях е било както трябва. И всеки път се чувстваше още по-объркан. Някога нещата бяха толкова прости, но любопитството му беше развалило всичко.

Бърборенето замря. Минаха няколко минути. Адам провря глава зад паравана.

— Готов ли сте вече?

— Да — отговори Артър. — Готов съм, когато вие кажете.

Отпи глътка вода. Протегна ръка и опипа халата. Беше бяла хавлия, която се беше втвърдила от прекалено много пране. Минаха още няколко минути.

Този път се появи едно момиче. Имаше черна коса с цикламен бретон и носеше карирана шотландска пола и ботуши с катарами.

— Адам трябваше да се обади още веднъж — каза тя. — Чудехме се дали сте готов.

— Да. Казах на Адам. Чакам го тук.

— Но все още сте облечен.

Беше най-странният и очевиден коментар.

— Ами да.

— Ъм, Адам не ви ли каза? Изучаваме човешките форми.

Артър се намръщи, не разбирайки връзката.

— Рисуваме човешки форми, защото ще правим украшения за тяло.

— Това е хубаво.

— Остава ни само час и четвърт, така че ако сте готов… отоплението е включено и е доста топло.

Трябваше му малко време, за да осъзнае какво предлага момичето. Той преглътна.

— Ми-мислите, че съм модел…? — заекна Артър.

— Ами, да.

— Ами, не. — Той заклати бързо глава. — Определено не. Тук съм да говоря с г-жа Ярдли. Тя е болна и на рецепцията ми казаха да говоря с Адам. Исках да говоря с него за едно бижу. Той ме помоли да чакам в стаята с картините, а след това тук.

— Значи не сте нашият модел?

— Със сигурност не съм.

— Значи не е дошъл? — Момичето отвори широко очи. Артър видя, че са се замъглили, сякаш всеки момент ще заплаче. — Трябва да направите това. Ако не рисуваме днес, значи не може да вземем последния изпит.

— Съжалявам, но наистина не мисля, че мога да ви помогна…

Момичето поклати глава, но след това размисли и изпъна гръб.

— Аз го направих веднъж. Бих го направила и сега, но трябва да рисувам. Трябва само да седите. Просто е. Вие седите, а ние рисуваме.

— Но искате някой, който е гол?

— Ами, да.

— Аз не съм модел.

— Няма значение.

— А Адам? Не може ли той…?

Момичето извъртя очи.

— Ще сме късметлии, ако изобщо го видим отново. Понякога изчезва за целите часове. Жена му е истинска крава. Между другото, аз съм Идит — протегна ръка тя. Когато Артър я пое, момичето каза: — Моля ви, помогнете ни.

— Аз съм Артър. Артър Пепър.

Картината с Мириам отново премина през ума му. Как се е чувствала, когато е позирала за портрета? Дали се е чувствала свободна? Дали го е направила, за да помогне на някого? За пари? Той можеше да се притесни, че са я принудили да направи нещо, което не е искала, но тя се усмихваше. Изглежда, че и е било приятно. Ако поставеше себе си в същото положение, можеше по-лесно да разбере как се е чувствала.

Мириам имаше красиво и младо тяло. Неговото беше отпуснато, сякаш кожата му се смъкваше от мускулите и костите, сякаш не искаше да остане върху тях.

Но всъщност от какво имаше да се крие? Вероятно в живота му вече нямаше да има жени, с които да прави любов, нямаше да ходи на плажа да плува. Следващите, които ще видят голото му тяло, може да са медицинските сестри в болницата, които го мият в леглото, преди да умре. От какво точно имаше да се страхува?

Споменът го връхлетя, сладък и изпълнен с болка. Двамата с Мириам бяха отишли на пикник в едно от именията на Националния тръст. Децата бяха на училище, а той неочаквано се бе оказал свободен, когато се отмени една среща. Мириам направи сандвичи и двамата влязоха в гората и намериха полянка, покрита с макове. Когато седнаха, тревата стигаше над главите им. Свършиха обяда си и Мириам се оплака, че роклята и залепва за нея в горещината.

— Свали я тогава — пошегува се той, бъркайки в кошницата за един портокал. Заби ноктите си в него и го обели. Когато вдигна очи, тя седеше гола, само по памучни бикини.

— Добра идея — засмя се тя. Но след това усмивката и изчезна.

Бяха се втурнали един към друг, без да могат да се съпротивляват на привличането. Той беше изпъшкал, докосвайки кожата и, топла и блестяща от слънцето. Правиха любов бързо, Артър все още облечен върху нея. За кратко след това тя бе останала да лежи по гръб в тревата, съвсем гола и естествена. Беше най-красивото нещо, което някога бе виждал.

— Мириам, ние… — Обичайната му резервираност се върна. — Някой може да дойде.

— Знам. — Тя се протегна за роклята, нахлузи я през главата си и го целуна по върха на носа. — Сети ле се да донесеш сладкиш?

Бяха яли торта „Батенберг“, докато хвърляха свенливи, но многозначителни погледи един на друг и казваха „Здравейте“ на един човек, който разхождаше кучето си.

Въпреки че такива неща не се случваха често, Артър знаеше, че тя може да е спонтанна и страстна.

Но беше мислил, че само с него.

— Е, ще го направите ли? — попита Идит. Тя почеса носа си, оставяйки следа от въглен на върха му. Имаше гъсти черни мигли като Мириам и започна да кърши ръце. — Мооооля те, Артър.

Той установи, че трепери. Ако Идит не беше там, щеше да обхване глава с ръцете си и да заплаче — за онези изпълнени с нежност дни с жена му, за непрекъснатото чувство на загуба.

— Ако го направя, може ли да остана по бельо? — попита разсеяно той.

— Страхувам се, че не — поклати глава тя. — Бен планира част от броня, базирана на мъжките гениталии. Трябват му подробности. Нали ходиш да плуваш? Хората са те виждали гол и преди.

— Да, но… не съм позирал.

— Съвсем естествено е.

— За мен не е.

— Не че ще изпитаме похотливо желание към тялото ти.

Права беше. По-вероятно беше голото му тяло да предизвика потрепване или привеждане на рамене.

— Никога вече няма да видиш когото и да било от нас — усмихна му се тя.

— Не мога да кажа, че това помага.

Вдигна единия от крачолите на панталона си няколко сантиметра, за да покаже глезена си. Краката му винаги имаха тен, дори и през зимата. Затвори очи и отново си представи жена си в деня на пикника. Свали я, изрече наум той, повтаряйки думите си към нея. Спомни си как се беше съблякла за секунди, как изобщо не се бе притеснявала. Свали я. Той можеше да направи това.

— Добре — изрече Артър.

— Чудесно.

Идит се скри зад паравана, преди да е успял да промени решението си.

Артър се поколеба, чудейки се какво бе направил току-що, но след това разкопча ризата си. Гърдите му бяха добри, дори мускулести. Беше загорял, с няколко посивели косъмчета. Мириам казваше, че има хубаво тяло. По онова време той не мислеше, че е имала с какво да го сравнява. Свали панталоните, а след това и чорапите и гащетата. Най-накрая остана гол. Сложи хавлията пред слабините си и пристъпи странично иззад паравана, озовавайки се в стаята. Дали жена му беше позирала за един човек или в пълна с хора стая? Няколко от студентите вдигнаха очи. Израженията им най-добре можеше да се опишат като раздразнени. Той се приближи до стола, седна и кръстоса крака, скривайки мъжкото си достойнство. Идит кимна и той с нежелание пусна хавлията да се плъзне на пода.

Внезапно се чу приятният звук на драскащи моливи и въглени, както и на гуми, триещи върху хартията. Той гледаше право напред, вперил очи в една лампа. Беше прашна и в крушката се извиваше гъсеница. Идит беше права. Чувстваше се съвсем свободен, сякаш е неандерталец, излязъл от пещерата си и дошъл в арт студио, което според него донякъде и се бе случило.

По някое време му се стори, че вижда Адам да наднича през вратата, но не искаше да мърда и да разваля позата си. Беше му топло от малката електрическа печка, която хвърляше оранжева светлина върху пищялите му и остави мислите му да го отнесат в деня на пикника. Преживя отново всяка секунда от онзи прекрасен ден и се радваше, че краката му са кръстосани.

След десет минути някой извика:

— Може ли нова поза?

Без да се притеснява от това, че е гол, той се изправи и отпусна ръце край тялото си. Втренчи се право напред.

— Ъм, може ли да застанете в някаква поза или нещо такова? Изглеждате малко тъжен.

— Кажете ми какво да направя.

Един младеж се приближи. Взе ръцете на Артър и ги премести така, че едната беше протегната, а другата свита.

— Представете си, че стреляте с лък. Ще правя бижу, базирано на военна тематика.

— Ти си Бен, нали?

— Да.

— Кажи ми точно какво искаш, Бен.

Тези деца щяха да създадат блестящи бижута или картини с негова помощ. Когато си отидеше, споменът за него може би щеше да живее като протектор за слабини или лента за ръка точно както споменът за Мириам в стаята с ламперията.

В този момент го осени една мисъл и тя беше доста странна. Осъзна, че иска портретът и да виси в онази стая, въпреки че беше гола. Въпреки че, когато е позирала, може и да не е знаела, че картината ще бъде изложена на показ толкова години. Беше прекрасна картина. Не беше част от неговия живот, но беше част от нейния. Хората трябваше да имат възможност да я видят.

— Добре се справи, човече — каза Бен след края на часа. — Искаш ли да видиш?

Артър се облече и тръгна след Бен и Идит из стаята. Беше странно да види себе си, изобразен в около двадесет произведения на изкуството. Видя тялото си, нарисувано с въглен, пастели, с бои. Младите художници не го бяха видели като стар човек. Бяха го гледали като модел, воин, стрелец с лък, като нещо красиво и полезно. Запита се какво ще стане с творбите им сега. Несъмнено щяха да влязат в портфолиа или гордо да бъдат изложени на стените. След двадесет години, когато него сигурно вече няма да го има, може би все още ще се възхищават на образа му. Сълзи опариха очите му. В някои се разпозна, в други — не. Лицето му изглеждаше спокойно, различно от набръчкания, уморен образ, който го посрещаше в огледалото всяка сутрин.

— Доволен ли си? — попита Идит.

— Наистина са прекрасни.

— Жена ми каза, че ще ми даде още един шанс — върна се в стаята Адам, влачейки крака. Лицето му беше посивяло, а раменете приведени. — О, часът свърши ли? — Огледа стаята, а след това хвърли поглед към часовника си. — Някои работи са много добри, младежи — извика той.

Бен и Идит го изгледаха с пренебрежение и излязоха от стаята.

— Какво им има на тези двамата? — изрече невярващо Адам. — Какво става?

— Моделът не се появи.

— Но работите им. Те са… — Думите му заглъхнаха, когато видя предмета на рисунките им. — О.

Артър оправи яката си.

— Казвам се Артър Пепър. Сега може би ще успеем да поговорим за онова, за което дойдох. Искам да ви попитам за един златен талисман във формата на палитра. На него има гравирани инициали С. Я. Мисля, че може да означават Сони Ярдли.

Адам обясни, че колежът не пази пълни записи за работите на студентите. Но пазят скици и снимки на работите на някои от най-обещаващите студенти по години. Артър каза, че се интересува от бижу, създадено в средата на шестдесетте, и Адам свали няколко дебели книги от полиците, отвори ги и ги остави пред него.

— Трябваше да кажете, че сте тук, за да намерите определено бижу — изрече Адам. — Толкова съжалявам, че е трябвало да се събличате. Това се случва за втори път. Ако някой разбере, ще ме уволнят. Тогава жена ми никога няма да се върне при мен. Няма да кажете на никого, нали?

Артър отговори, че няма да го злепостави никъде.

— Тя защо непрекъснато заплашва, че ще си отиде?

— Ами погледнете ме. Аз съм просто преподавател в колеж, по дяволите. Тя е адвокат и е класи над мен. Може да ме върти на пръста си. През повечето време е заета с работата си. Но обича да ме държи нащрек, заплашвайки, че ще си тръгне. Не мога да продължавам така.

— Звучи уморително.

— Така е. Но и двамата го обожаваме. Сексът след това, след като се сдобрим, е невероятен.

— О. — Артър запрелиства страниците и се зае да изучава скиците още по-внимателно.

— В онази година сигурно са правили талисмани. Тази година са части от доспехи или украшения за тялото.

— Бен ми каза. Пенисът ми може да стане протектор за нос или нещо такова.

Каза го, без да се замисля, и след това избухна в смях, защото е казал думата „пенис“ и защото беше стоял повече от час гол пред студентите. Беше абсурдно. Адам се втренчи объркано в него, което накара Артър да се разсмее още повече. По бузата му се търкулна сълза и той я избърса. Мускулите на стомаха го заболяха, докато мислеше за Бен, който моделира парче месинг във формата на висящите му части. Избърса се под очите с пръсти. Полудяваше. Животът с жена му беше лъжа.

— Открихте ли вече нещо? — попита Адам. — На коя дата сте?

— Ъм. 1964. Съжалявам, за момент просто изпаднах в истерия.

И тогава го намери. Следващата страница, която отвори, показваше сложна рисунка. Беше на палитра с шест топчета боя и малка четка.

— Ето това е.

Извади гривната от джоба си и я сложи върху листа.

Адам се втренчи в рисунката.

— А, да, направила я е самата Сони Ярдли. Тя е прекрасен художник. Много вдъхновяваща. Колко хубаво, че имате талисмана.

— Разбрах, че Сони е болна, но искам да разбера историята на този талисман и как е попаднал у съпругата ми.

— Ами, когато се върне, ще я помоля да ви се обади.

Артър отиде до портрета на жена си. Усмихнаха се един на друг.

Адам дойде при него.

— И на мен ми е любимата. Има нещо в очите ѝ, нали?

Артър кимна.

— Рисувал я е Мартин Ярдли, братът на Сони. Рисувал е за съвсем кратко време. Не съм сигурен защо. — Адам понижи глас. — Не съм казвал на никого, но този портрет ме вдъхнови да стана преподавател. Когато бях ученик, не знаех какво искам да правя. Обичах изкуството, но не мислех за него като за кариера. И тогава дойдохме на посещение в колежа. Помня Сони. Носеше едни огромни оранжеви панталони и шал в косата си. Може да си представите хихиканията на петнадесетгодишните хлапаци, които бяхме, докато гледахме тези картини на голи жени. Опитах се да се преструвам на зрял, но обикалянето на стая, пълна с нарисувани гърди, беше най-вълнуващото нещо, което ми се беше случвало. Помислих си колко невероятно ще е да си изкарвам прехраната, рисувайки голи жени. Идвах в тази галерия и изучавах рисунъка, особено на този портрет.

— Тя е съпругата ми — изрече бързо Артър, мислейки колко странно беше да стои до този млад човек, който се възхищава на портрета.

— Наистина? Това е невероятно. Трябва да я доведете да види картината. Кажете и, че нейният портрет ми е помогнал да рисувам, а също и да срещна много прекрасни момичета. Значи познава Сони?

Артър се втренчи в него. Канеше се да каже, че съжалява, но Мириам е починала, обаче след това размисли. Не искаше да чуе още някой да изразява съболезнования към него заради жена му. Вече не я познаваше. Сега му се струваше чужда.

— Мисля, че някога са били приятелки — отговори той.

Сбогува се с Адам и излезе от колежа, скривайки очите си от ярката светлина на следобеда, без да е сигурен в коя посока да тръгне.