Странните талисмани на Артър Пепър

Спомени

Коридорът на Артър беше тъмен и студен. Той се втренчи в съобщението на Бернадет. Кратко и ясно. О, Господи, не, беше първата му мисъл. Надяваше се тя да е добре. Първо ще свали мокрите дрехи и след това ще и се обади.

Както беше предрекъл, на изтривалката не го чакаха шарени картички. Луси сигурно е в училището и проверява тетрадки. Бернадет може още да е в болницата. Беше сам.

Остави ключовете на рафта до листото с потпурите и се спря. Стори му се, че чува шумолене. Странно. За момент застана неподвижен и се заслуша. Реши, че му се причуват несъществуващи неща, защото остарява, и започна бавно да отваря вратата на всекидневната. Но изведнъж нещо накара сърцето му почти да спре.

На светлината на прозореца видя един силует. Беше мъж — едър. Не помръдваше.

Крадец.

Артър отвори уста да извика, да изкрещи — което от двете успееше да направи, но не можа да издаде никакъв звук. Беше затворил входната вратата след себе си и не искаше да се обръща и да рови за ключовете си. Защо мен? — помисли си той. — Нямам нищо. Аз съм просто един глупав старец.

Но тогава силите му се върнаха. Беше преживял прекадено много, за да позволи някакъв непознат в къщата му да развали всичко още повече. Радваше се, че Мириам не е тук. Тя щеше да се изплаши. Пристъпи напред и изрече високо в тъмнината:

— Нямам нищо ценно. Ако си тръгнеш сега, няма да викам полицията.

Чу се тупване откъм кухнята. Съучастник. Устата на Артър пресъхна. Вече със сигурност беше победен. Двама неканени гости нямаше да го слушат, нямаше да може да ги убеди. Опипа наоколо за нещо тежко, с което да се въоръжи. Намери само един чадър и сграбчи острия край, готов да цапардоса непознатите с дръжката. Наведе се напред, за да надникне през процепа на вратата, и се стегна в очакване на удар по главата.

Зад него лампата в кухнята светна. Той примигна, чувствайки, че губи равновесие.

— Изненада! — пропя хор от гласове. В трапезарията му имаше група хора. Той залитна и се опита да се съсредоточи върху лицата им, да види кои са тези неканени гости. И тогава видя Бернадет с бяла престилка. Тук беше и Тери, без костенурката. Тук бяха и двете червенокоси хлапета, които не носеха обувки.

— Честит рожден ден, тате. — Луси се появи и го взе в прегръдките си.

— Мислех, че си забравила — свали оръжието си Артър.

— Чакаме в тъмното цяла вечност. Изпратих ти съобщение — каза Бернадет.

— Тъкмо щях да ти се обадя. Всичко наред ли е?

— Да говорим после — отговори тя. — Сега е рожденият ти ден.

— Мокър си до кости — ахна Луси. — Тери каза, че те видял да излизаш през деня. Мислехме, че досега ще си се прибрал.

— Трябваше да изляза. Аз… О, Луси — прегърна я отново той. — Майка ти ми липсва.

— Знам, тате. На мен също.

На килима около краката на Артър се бяха образували кръгове от вода. Сините му панталони бяха залепнали за краката му. Палтото му бе натежало от вода.

— Излязох да се поразходя. Времето ме изненада.

— Хайде, преоблечи се и ела при нас — каза Луси. — Но не отивай във всекидневната.

— Там има някакъв мъж — каза Артър. — Помислих, че е крадец.

— Това щеше да е изненадата за рождения ти ден — отговори Луси. Погледна над рамото на баща си. — Но предполагам, че може да я получиш и сега.

— Здравей, тате.

Артър не повярва на ушите си. Обърна се механично и видя сина си, застанал с протегнати ръце.

— Дан… — заекна той. — Наистина ли си ти?

Дан кимна.

— Луси ми се обади. Не можех да не дойда.

Времето сякаш се върна назад. Артър просто искаше отново да прегърне сина си, да е близо до него. Когато Дан заминаваше за Австралия, двамата мъже бяха успели само да се потупат приятелски по рамото. Сега се прегърнаха силно, застанали в коридора. Артър усещаше с удоволствие бодливата брадичка на Дан отгоре на главата си, силните му ръце. Гостите се бяха смълчали, позволявайки на баща и син да се насладят на момента.

Дан се отдръпна и задържа Артър на една ръка разстояние.

— Какво, по дяволите, си облякъл, тате?

Артър погледна надолу към сините си панталони и се засмя.

— Дълга история — отговори той.

— Тук съм за една седмица. Иска ми се да беше за по-дълго.

— Това може и почти да стигне, за да ти разкажа какво съм правил.

Когато се качи горе да се преоблече, Артър чуваше разговорите и смеха долу. Празненствата и семейните сбирки не бяха нещо, което истински харесваше, чувствайки притеснение, защото не може да каже нищо интересно или забавно. Обикновено стоеше в кухнята и доливаше чашите на хората или нападаше закуските, докато Мириам общуваше с гостите. Но сега шумът на други хора в къщата му беше приятен. Беше весел, непринуден. Точно за това бе жадувал.

Автоматично извади от гардероба си обичайните си панталони и риза. Сложи ги на леглото и свали мокрите си одежди. Но след това се втренчи в оставените на леглото дрехи. Тези старчески панталони драскаха глезените и се врязваха в талията му, когато седнеше. Начинът, по който се обличаше, беше още един негов навик, униформата на вдовец. Дрехите, които беше купил в Париж с Луси, бяха малко по-официални, затова той започна да рови в дъното на гардероба. Там откри стари дънки на Дан от времето, преди краката му да станат като на Попай, и суитшърт, на който пишеше Superdry. Това му се стори забавно, защото всъщност все още беше супер мокър. Подсуши се с кърпата, избърса косата си, навлече дрехите и слезе долу.

Голямата маса в трапезарията беше подредена със закуски — кифлички с наденица, чипс, грозде, сандвичи и салата. На стената беше закрепен лъскав плакат за седемдесетгодишнина. На стола му имаше малка купчинка картички и подаръци.

— Честит рожден ден, Артър — целуна го по бузата Бернадет. — Ще отвориш ли подаръците си?

— Ще го направя по-късно. — Винаги се бе чувствал неудобно да отваря подаръци пред другите, защото трябваше да се преструва на възхитен или изненадан. — Ти ли направи всичко това?

— Някои неща — усмихна се тя. — Дан и Луси също направиха много. Съседът ти Тери предложи да наглежда червенокосите деца, докато родителите им са на кино, така че и те се включиха.

— Но… — Артър се поколеба. — Часът ти в болницата… оставила си ми съобщение. Какво стана?

— Тц. Да говорим за това по-късно. Сега е твоят ден.

— Това е важно. Най-много от всичко искам да чуя, че си добре.

— Добре съм, Артър — потупа го по ръката Бернадет. — Резултатите бяха наред. Бучката е доброкачествена. Толкова се тревожех, затова се радвам, че бях заета да помагам с планирането на изненадата ти. Луси ми се обади. Обади се на всички ни.

Артър се ухили.

— Нейтън ми каза, че е говорил с теб — каза Бернадет. — Беше видял, че имам час в болницата, и се радвам, че ти се е доверил. Както и да е. Да, добре съм.

— О, Господи. — Артър почувства огромно облекчение. От него коленете му се разтрепериха, а гърлото му се сви. Протегна ръце, обви ги около нея и я притисна силно. — Толкова се радвам, че си добре.

Тя беше мека и топла и миришеше на виолетки.

— Аз също. — Гласът и потрепна леко. — Аз също.

Звънецът на входната врата иззвъня и Луси извика:

— Аз ще отворя.

След няколко секунди вратата на кухнята се отвори.

— Ей, Човече тигър, остави майка ми.

Артър отпусна бързо ръце надолу, но видя, че Нейтън се смее.

Косата му беше подстригана късо и така светлосините му очи изпъкваха. В протегнатите си ръце държеше нещо, покрито с алуминиево фолио.

— За теб.

— За мен?

Артър го взе от него. Свали фолиото. Под него се показа шоколадова торта, толкова красива, сякаш идваше от скъп магазин. Беше покрита с лъскава глазура и също с глазура беше написано „Честит 65-и рожден ден, Артър“.

— Аз я направих — каза Нейтън. — С мама се разбрахме. Говорихме. Тя няма нищо против това, че искам да се занимавам с печива. Каза ли ти, че резултатите и са добри?

— Да. Много се радвам и за двама ви. Само погледни тази торта. — Не искаше да каже на момчето, че става на седемдесет, а не на шестдесет и пет. — Невероятна е. Изглежда много вкусна.

Двете червенокоси деца от отсрещната страна на улицата едва не събориха Артър на земята. Едното се заби в лакътя му.

— Ей, вие двамата — каза Нейтън, оставяйки тортата. — Внимавайте какво правите и си обуйте чорапите и обувките. — Двете хлапета спряха и веднага направиха каквото им казваха. — Искат просто някой да им обръща внимание — обясни Нейтън. — Тери е истински светец, че се е съгласил да се грижи за тях.

— Тате? — появи се Луси. — Искаме да ти покажем нещо. Подаръкът ти.

— Тук имам цяла купчина подаръци. Все още не съм ги отворил.

— Този е големият ти подарък от нас с Дан. Във всекидневната е — отвори вратата тя.

— Не трябваше да си правите труда — поклати глава Артър, но я последва.

Посрещна го експлозия от цветове и хора. Всички стени бяха покрити със снимки. Бяха подредени спретнато в редове и колони като мостра за избор на цветове. Но когато се приближи повече, разпозна лицата. Своето лице, това на Мириам и тези на Дан и Луси.

— Какво е това? — попита той.

— Животът ти, тате — отговори Луси. — Ти отказа да погледнеш в кутията на розови и бели райета, затова донесох снимките при теб. Искам да се вгледаш в тях. Искам да ги видиш добре и да си спомниш какъв прекрасен живот си имал с мама.

— Но има неща, които не знаете. Неща, които разбрах…

— Каквито и да са тези неща, те не променят онова, което беше между вас. Имахте много години щастие. Ти си се вманиачил в миналото, тате. Решен си да разбереш неща за времето, когато не си бил в живота на мама. И с ума, и със сърцето си си решил, че това време е по-важно, по-щастливо и по-прекрасно от живота ви заедно.

Артър се завъртя на място. Имаше стотици образи на двамата с Мириам заедно.

— Погледни живота си, виж как се усмихва мама, как се усмихваш ти. Вие бяхте създадени един за друг. Бяхте щастливи. И може да е нямало тигри или ужасни стихове, или пазаруване в Париж. Може да не сте пътували до екзотични страни, но имахте цял един живот заедно. Погледни го и го оцени.

Снимките приличаха на миниатюрни прозорчета в дълъг блок, като всеки му помагаше да погледне в миналото. Луси и Дан ги бяха поставили в хронологичен ред и тези най-близо до вратата отляво бяха черно-бели — от времето, когато двамата с Мириам се бяха срещнали. Помнеше, когато я видя за първи път — влизаше в месарския магазин, а на свитата и в лакътя ръка се люлееше огромна кошница. Спомняше си дори какво имаше в нея — няколко свински наденички в хартия бяха сложени върху парче масло. Спомняше си, че плетената кошница беше разнищена и счупена. Обиколи бавно стаята, изучавайки снимките, гледайки живота си, който се разгръщаше пред очите му.

Бернадет, Нейтън и Тери тактично се оттеглиха в кухнята, взимайки червенокосите деца със себе си.

Артър протегна ръка да докосне една от снимките. Беше от сватбения им ден. Той изглеждаше толкова горд, а Мириам го гледаше с обожание. Имаше снимка на Мириам, която буташе количка. В нея гукаше Луси. И тогава видя нещо лъскаво да виси на китката на жена му.

— Къде отиваш, тате? — извика Луси, докато той се измъкваше от стаята и бързаше нагоре.

— Връщам се след минутка.

Появи се отново след няколко секунди с кутията с инструментите и извади монокъла си. Посочи към снимката и след това го намести на окото си. На китката на Мириам висеше златната гривна с талисманите.

— Значи не я е пазила в тайна. Носила я е — каза Луси, взирайки се по-отблизо. — Аз не я помня.

— Нито пък аз.

— Не ѝ отива, нали?

— Не, не ѝ отива.

— Обаче виждаш ли, че сте били щастливи? Една глупава златна гривна не значи нищо.

Артър стоеше с отпуснати до тялото си ръце. Чувстваше се замаян от любов и гордост. На децата му им бяха нужни няколко часа и много самозалепваща гума, за да му го докажат. Бил е сляп. Последните дванадесет месеца, когато бе живял сам и бе изграждал строгия си ред, бяха причината цветът в живота му да избледнее. Трябваше му нещо, с което да запълни празнината, и той го бе направил с манията си по една стара златна гривна с талисмани. Беше му много мъчно за Сони Ярдли, която бе загубила брат си. Но това е било ужасен нещастен случай. Мириам бе разбрала, че трябва да продължи живота си, и го бе направила. Радваше се, че е избрала да го направи с него.

Обиколи стаята два пъти, спомняйки си, смеейки се. Спомни си първия път, когато бе взел Луси в ръцете си, и колко горд беше, когато возеше децата в количките им. Видя колко красива е била Мириам на четиридесетия му рожден ден, как очите ѝ греят от любов към него.

— Готови ли сме вече? — извика Дан.

— Дан! — извика Луси. — Толкова си нетърпелив. Тате все още гледа.

— Просто помислих, че… — сви рамене Дан.

Луси поклати глава.

— Е, добре де, давай — смили се тя.

— Какво? — попита Артър. — Какво става?

Светлините угаснаха. Бернадет запали свещичките на тортата.

Сърцето на Артър започна да бие в гърдите му. Всички запяха „Честит рожден ден“ и на него му харесаха различните думи, които пееха, когато стигнаха до името му. Луси и Дан изпяха „тате“, а червенокосите деца изпяха „съседе“. Бернадет изпя „Артър“, а Нейтън само го измърмори. Артър не бе очаквал, че някога отново може да се почувства толкова щастлив.

Седна на стола си с коктейл в ръка. Бернадет настоя да му направи Секс на плажа. Беше приятен на вкус, сладък и загряващ. Артър не обичаше да ходи от гост на гост, но това не беше проблем, защото гостите му един по един идваха при него. Дан приклекна и прошепна колко много му липсва Англия. Липсваха му печеният боб на „Хайнц“ и природата. Тери каза, че се надява Артър да няма нищо против, че е поканил Луси на кино следващата седмица и тя е приела. Давали филм, който и двамата искали да гледат. Артър отговори, че това е чудесно. Наблюдаваше ги, докато говореха, и двамата, изглежда, се чувстваха добре заедно. Луси се смееше и Артър осъзна, че никога не я беше виждал да се смее с Антъни.

— Говорих с Луси и тя ми разказа за гривната на мама — каза Дан.

Гривната беше в джоба на прогизналите панталони на Артър на пода в спалнята. Не искаше да мисли за проклетото нещо. Може би трябваше да я изхвърли в морето. Тя принадлежеше на миналото и той искаше да си остане там.

— Не ми се говори за това тази вечер.

Дан отвори уста да каже нещо, но в този момент се появи Бернадет. Тя бутна чиния с дебело парче шоколадова торта в ръката на Артър.

— Нейтън каза ли ти, че той я е направил? Какво мислиш?

Артър заби вилицата си и опита тортата.

— Много е вкусна. Синът ти има талант. Прилича на теб.

Бернадет се усмихна широко и настоя да донесе парче и за Дан, въпреки че той отказваше.

Луси се промъкна към Дан.

— Каза ли му вече?

— Какво да ми е казал? — Двете му деца стояха пред него, и двамата със свити устни, сякаш имаха лоша новина. — Какво има? — попита Артър.

— Ето, готово. Чудесна торта за всички — появи се отново Бернадет, натоварена с чинии. — Достатъчно за всички.

— Дан? — попита Артър, докато, принуден от Бернадет, синът му взимаше една от чиниите.

— Ще говорим утре.

— Може ли тази вечер да спим тук? — попита Луси.

Артър усети как гърдите му се изпълват с щастие.

— Разбира се.

— Но утре сутринта трябва да се събере семейният съвет — продължи Луси. — Дан има да ти казва нещо.