Странните талисмани на Артър Пепър

Книгата

Къщата на Франсоа дьо Шофан беше по-голяма, отколкото Артър очакваше. Беше екстравагантна, разкошна, сякаш трябваше да е петзвезден хотел, пред вратата на който стои портиер със сив цилиндър. Бялата и фасада блестеше на слънцето. Изведнъж Артър се почувства неудобно заради своята къща близнак от червени тухли с три спални. Никога не бе мечтал да притежава нещо по-грандиозно. Някога двамата с Мириам бяха говорили да се преместят, за да са по-близо до училището на Дан и Луси, но никога не бе съдил за себе си или за другите по размера на домовете им. „Домът е там, където е сърцето“, казваше някога майка му. Дали е трябвало да се издигне в кариерата, за да си позволи по-голяма къща за семейството си? Дали е трябвало да се стреми да успее повече? Това бяха въпроси, които не си бе задавал, докато не започна това пътуване.

Докато стоеше пред къщата и оглеждаше извитата в полумесец улица, тополите, добре поддържаното площадче, той си представи Дьо Шофан и Мириам да се разхождат, хванати за ръка — тя цялата в бяло, той облечен целият в черно, предизвиквайки възхитените погледи на съседи и минувачи. Във въображението му те крачеха в такт и се смееха, а главите им бяха наведени и се докосваха. След това се целунаха на прага, преди да изчезнат в къщата.

Артър зарови ръце в джобовете си и огледа нелепите сини панталони, здравите си спортни сандали, найлоновата раница с компас. Елегантен със сигурност не беше. Ако Мириам бе останала с френския писател, тя можеше да живее живот, изпълнен с разкош и артистичност, вместо да предпочете домашен уют с един скучен ключар. Децата и можеше да получат образование в частни училища и да не им липсва нищо. Артър често бе отказвал да купи играчки за Дан и Луси, защото са прекалено скъпи.

Но жена му нито веднъж не го бе накарала да се почувства така, сякаш не е достатъчно добър. Той сам си го причиняваше.

Докато се качваше по стълбите, коленете му се разтрепериха. Хвана дръжката на черното желязно чукало на вратата, което беше с формата на лъвска глава. Изправи гръб и застана на прага, очаквайки вратата да се отвори от един застаряващ френски бог на любовта с гарвановочерна коса.

Вече беше решил, че Дьо Шофан все още ще е облечен в черните си панталони и поло. Сигурен беше, че това е неговата отличителна черта. Щеше да е бос и със затъкнат зад ухото молив. Как щеше да отвори вратата — със замах или с въздишка, защото прекъсваха поредния му шедьовър?

Артър почука колкото може по-уверено. Изчака няколко минути, след това почука отново. Почувства, че му се гади, като че ли току-що бе слязъл от влака след дълго пътуване. Разумът му казваше да се обърне, да си тръгне и да забрави тази глупава мисия. Сърцето му казваше да остане, казваше му, че трябва да продължи.

Зад вратата се чу тракането от откачане на вериги. Вратата се отвори няколко сантиметра. Видя част от розови дрехи. Око, притиснато до процепа.

— Да?

Не можеше да каже дали гласът е на мъж или жена. Не беше гласът, който бе дал на съперника си в любовта.

— Идвам да се срещна с г-н Дьо Шофан.

— Кой сте вие?

— Казвам се Артър Пепър. Мисля, че жена ми е била приятелка на г-н Дьо Шофан. — Вратата остана открехната и той добави: — Тя почина преди една година и се опитвам да открия приятелите и.

Вратата се отвори. Показа се млад човек на около двадесет и пет години. Беше много слаб и носеше дънки, които висяха от хълбоците му. На тениската му пишеше Лед Цепелин. Беше достатъчно къса, за да се вижда пъпът му, в който имаше червен лъскав камък. Тъмносини, хлътнали очи примигваха под непокорната му, розова коса.

— Няма да я познае, жена ви.

Акцентът му беше мек, източноевропейски.

— Имам снимка.

Мъжът поклати глава.

— Няма да може да разпознае когото и да било.

— Имам причини да мисля, че с жена ми са били много близки. Било е много отдавна. През шестдесетте…

— Има алцхаймер.

— О.

Не беше очаквал това. Представата на Артър за самоуверен битник, облечен в черно, изчезна, без да се замени с нещо друго.

Младежът сякаш щеше да затвори вратата, но след това каза:

— Искате ли да влезете? Изглеждате сякаш имате нужда да поседнете.

Едва когато той изрече това, Артър осъзна, че глезенът му заплашваше да блокира. Беше вървял, откакто бе срещнал човека с двете приятелки в кафето.

— Много любезно от ваша страна.

— Казвам се Себастиян — изрече през рамо младежът. Краката му издаваха засмукващ шум, докато стъпваше леко по мозайката в коридора, оставяйки отпечатъци, които изчезваха след няколко секунди. — Заповядайте. Чувствайте се като у дома си. — Той махна към вратата. — Искате ли чай? Не обичам да го правя само за себе си. — Очите му бяха широко отворени, пълни с копнеж.

— С удоволствие ще изпия една чаша.

Артър отвори вратата и влезе в стаята. На всяка от стените имаше полици с книги от пода до тавана. До едната стена беше подпряна висока стълба. Мебелите бяха от солидно тъмно дърво със седалки и възглавници от износено кадифе в рубиненочервено, сапфиреносиньо, златно и изумруденозелено. Таванът беше боядисан в мастиленосиньо и беше осеян със сребърни звезди. Еха, помисли си Артър. Застана на едно място и се огледа. Стаята беше като декор за филм. Не искаше да сяда. Искаше да обикаля и да докосва книгите. Пред еркерния прозорец, който гледаше към улицата, имаше голямо дъбово бюро с извит сгъваем капак. Върху него стоеше стара пишеща машина с лист хартия в нея, готова за Дьо Шофан, за да може той да създаде нов шедьовър или да плагиатства. Артър се приближи малко, за да види дали на белия лист има някакви думи. Нямаше. Усети, че за миг го залива вълна на разочарование. Самият той не беше артистичен, затова му беше интересно как хората могат да изкарват прехраната си с рисуване или писане.

Едва след известно време забеляза, че бюфетът е покрит с прах. По паркета бяха оставени чаши. Изпод възглавниците на дивана се подаваха обвивки от шоколади. Всичко не беше така бляскаво, както изглеждаше на пръв поглед. Избра един тапициран с резедаво кадифе стол и седна на него.

Себастиян се върна в стаята. Носеше червен пластмасов поднос на бели точки, на който имаше две пъстри чаши заедно с чайник със същата украса. Той го сложи на една малка масичка, избутвайки купчина списания на пода. Артър се пресегна, вдигна ги и ги сложи на един стол.

Себастиян не реагира по никакъв начин, сякаш беше нормално да създава бъркотия след себе си.

— Готово — каза той. — Аз ли да съм майката и да налея? Така казвате тук, нали?

— Да — усмихна се Артър. Успя да се спре и да не помогне, когато видя, че ръката на младежа трепери.

— И така. — Себастиян подаде на Артър чашата му и чинийка. Той започна да сочи с пръст към пръснатите из стаята столове, след това избра най-големия, от ъгъла на чиято избеляла синьо-зелена тапицерия се подаваше част от пълнежа. Седна, свивайки крака под себе си. — Разкажете ми за жена си. Защо сте тук?

Артър обясни за гривната и как проследяваше историята на талисманите, за да разбере повече за живота на Мириам, преди да се срещнат.

— Научавам повече и за себе си — призна той. — С всеки човек, когото срещам, с всяка история, която чувам, усещам, че се променям и пораствам. А може би и други имат полза от това, че са ме срещнали. Усещането е странно.

— Сигурно е вълнуващо.

— Така е. Но се чувствам и виновен. Аз съм жив, а жена ми не е.

Себастиян кимна леко, сякаш разбираше.

— Някога и аз се чувствах жив. Бях тук, бях там, вълнувах се. А сега съм тук. Хванат в капан.

— Но всъщност не си хванат в капан, нали? Искам да кажа, че можеш да си тръгнеш, когато решиш?

Себастиян махна с ръка, сякаш да отхвърли думите му.

— Нека ти разкажа живота си, Артър. Докато ти откриваш своя, моят си отива. Може и да звучи мелодраматично, но така се чувствам. С Франсоа бяхме заедно няколко години, преди той да забрави кой е. Започна с дребни неща — забравяше да загаси лампите, изгуби очилата си. Случва се на всички, нали? Лесно е да сложиш зърнената закуска в шкафа с чашите за кафе или да забравиш, че обувките ти са под леглото. Качваш се горе и си забравил защо си го направил или купуваш бутилка мляко, въпреки че имаш в хладилника. Обаче Франсоа едва не запали къщата. — Очите му се насълзиха от вълнение. — Качи се горе да подремне следобед — винаги между два и четири. По това време го оставям сам, за да възстанови силите си, преди отново да започне да пише. Влязох в стаята да го събудя, а леглото гореше. Пламъците стигаха почти до тавана. Франсоа просто седеше и гледаше през прозореца. Дори не забелязваше, че е в опасност. Изтичах с бързината на сърна, занесох едно одеяло в банята и пуснах водата, за да го намокря. След това угасих пламъците с него. Матракът беше почернял и димеше. А Франсоа пак не казваше нищо. Хванах го за раменете. „Добре ли си?“ — попитах го. Но той се взираше безизразно в мен. Тогава разбрах, че разумът му си е отишъл. Никога вече нямаше да е гениален.

Артър бе обзет от странно чувство, някакво усещане, че Себастиян не говори за Дьо Шофан, както би говорил един асистент.

— Как се запозна с него?

— Дойдох в Лондон преди четири години и започнах да работя в един нощен клуб, на бара. Ако счупех чаша, работодателите ми се отнасяха зле с мен и ми удържаха от заплатата. Бях твърде млад, за да се защитя. Една вечер Франсоа дойде с приятели и се заговорихме за това-онова. Започна да идва повечето вечери. Говорехме всеки път в продължение на три седмици и той ми предложи работа. Каза, че ще е отчасти помощ в къщата, отчасти административни задачи и отчасти ще му правя компания. Беше очарователен. Почувствах се поласкан, че известен писател проявява интерес към мен. Нанесох се, за да му помагам, и връзката ни се разви.

Артър отпиваше от чая си, разсъждавайки върху думата връзка.

— Надявам се, че нямаш нищо против, че ти разказвам всичко това, Артър — каза Себастиян. — Думите сами излизат от устата ми. Прекалено дълго ги държа вътре в себе си. Толкова много хора го мразят. Приятелите и семейството му вече не ги е грижа. Смени агента си и новият също не го е грижа, иска само да печели пари. Останах само аз. Не мога да си тръгна. Затова съм тук и се грижа за него. Не мога да го напусна. На двадесет и осем съм и съм в капан.

— Ти негов… болногледач ли си?

— Вече да, защото между нас няма нищо друго. Не както преди. Когато се запознахме, той беше великолепен. Беше свободен. Това харесвах у него. Помагах му да печата думите си, помагах с ежедневните задачи, организирах деня му. Казваше, че му приличам на пудел, толкова хубав и ентусиазиран. Аз се смеех на това и той беше доволен, че не се обиждам. Понякога казваше ужасни неща, беше нацупен и неприятен, но ми даде дом. Даде ми самочувствие. Имах пари, които изпращах на семейството си. Смятам, че съм длъжен да остана и да му помагам. Ако си отида, кой ще се грижи за него? Имам всичките тези… притеснения.

Той завъртя ръце отстрани на главата си.

— Сигурно има и други, които могат да помогнат? — попита Артър.

— Не и според мен — поклати глава той.

— Има ли с кого да говориш?

— Имам няколко приятели, но не са ми много близки. Разговорът с теб ми помогна, Артър. Да извадя думите от главата си. Имах нужда да говоря и сега се чувствам малко по-добре. Знам, че един ден трябва да си тръгна… защото иначе ще полудея.

— И аз се чувствам по-добре сега, когато излязох от вкъщи и се срещам с хора — призна Артър. — Не си бях и помислял, че може да стане така.

Себастиян кимна.

— Благодаря ти, че ме изслуша.

Довършиха чая си и Себастиян събра чашите. Сложи ги върху един бюфет при още четири други.

— Мислиш ли, че Франсоа и жена ти са били любовници? — попита той.

Беше директен въпрос, но Артър го обмисляше от момента, когато Кейт Грейсток му бе показала снимката.

— Мисля, че може да е било така — отговори той.

— И това те натъжава, да?

— Не толкова ме натъжава, колкото ме обърква. Не знаех, че е живяла с друг мъж преди мен. Не съм сигурен как мога да се сравнявам с човек с такава невероятна репутация.

— Хм — изрече замислено Себастиян. След това добави: — Разбираш, че Франсоа е хомосексуалист, нали?

Артър поклати глава.

— Не. Как би могъл…

Беше се досетил, че Себастиян е гей, но Дьо Шофан? Кейт го бе описала като склонен към безразборни връзки плейбой.

— Двамата с жена ти може и да са били любовници. През шестдесетте и седемдесетте той, как се казва, не можел да го държи в панталоните си. Но харесвал и мъже. Обаче ако тогава го признаел, това означавало да провали работата си, репутацията си. Обичал да мисли за себе си като за легенда, така че имало много момичета и жени. Прекалено много. Не мисля, че е бил с някоя от тях достатъчно дълго, за да разбие сърцето и. Освен в случай че тази жена е била прекалено неуверена. — Каза го така, сякаш беше въпрос.

— Мириам беше силна жена.

— Тогава се съмнявам, че я е оставил с разбито сърце… ако това изобщо ти помага.

Не му помагаше.

— Мислиш ли, че може да се видя с него?

— Ще му кажа, че си тук. При него не идват много посетители. Може да се зарадва.

Артър искаше със собствените си очи да види този мъж, който бе лъгал жените, бе лъгал Мириам, беше откраднал идеята на лорд Грейсток.

— Да. — Той се изправи. — Искам да го видя.

Последва Себастиян нагоре по стълбите. Когато стигнаха до една врата най-горе в къщата, откри, че стиска юмруци. Но трябваше да се изправи пред тази част от миналото на жена си, пред този мъж, който беше пълна противоположност на всичко, което беше самият той. Дали този необуздан, дързък гений беше откраднал сърцето на Мириам?

Себастиян бутна вратата и тя се отвори. Той влезе пръв.

— Буден е — съобщи той. — Но не стой дълго. Лесно се уморява, а аз ще бъда първият на огневата линия. — Той направи пистолет с пръста си и стреля в слепоочието си.

Артър кимна. За момент се поколеба пред стаята и след това влезе.

Въпреки че знаеше за болестта на Дьо Шофан, не беше подготвен да види мъжа, който седеше прегърбен в един фотьойл в ъгъла на стаята. Беше дребен, с рядка бяла коса и прекалено дълги вежди. Ръцете му бяха като щипци, лицето разкривено. Очите му бяха втренчени и празни — едно бледо подобие на наперения млад мъж на снимката, която му бе дала Кейт Грейсток. Не показа, че е забелязал присъствието на Артър или Себастиян.

Стаята миришеше на урината му и на дезинфектант, зле замаскирани от освежител с аромат на рози. Имаше единично легло със сиви вълнени одеяла, а до него — използвано керамично гърне. Върху масичката до леглото бяха натрупани книги и бебешки монитор. Червената лампичка светеше. Все още може да чете, помисли Артър, изпълнен с облекчение, че на нещастното същество му бе останало поне това удоволствие.

Той пристъпи напред, а Себастиян направи крачка назад и излезе от стаята.

— Ще се върна след пет минути.

Артър кимна и се обърна.

— Г-н Дьо Шофан. Аз съм Артър Пепър. Мисля, че сте познавали жена ми. — Ръката му трепереше, когато показа снимката. — Страхувам се, че е от доста отдавна. Хиляда деветстотин шейсет и трета. Тя е застанала до вас. Виждате ли? Когато видях снимката, почувствах ревност заради обожанието, с което ви гледа.

Тупна леко главата на Мириам на снимката. Изчака да види дали Дьо Шофан ще отговори. Артър огледа съсухреното му лице за най-лекия проблясък на усмивка или разширяване на очите. Не видя нищо.

Извади гривната от джоба си.

— Дойдох да проверя дали сте и дали този талисман на гривната. Книга е. Вътре има посвещение. Пише Ma cherie.

През цялото време, докато говореше, знаеше, че изрича думите напразно. Възрастният човек не показваше с нищо, че разбира, че някой му говори. Артър постоя известно време, а след това въздъхна и се обърна.

Себастиян стоеше на прага със скръстени ръце. Едва сега Артър видя синкаво-сивите белези по ръцете му. Приближи се до него.

— Той ли ти причини това? — прошепна той.

— Няколко от тях, когато трябва да го преместя, а той се обърква. Но снощи бях самотен. Обадих се на един стар… приятел. Той дойде. Нещата излязоха извън контрол. Той ме разтърси.

— Извика ли полиция?

— Аз съм си виновен — поклати глава Себастиян. — Знам какъв е. Но все пак. Имах нужда да прегърна някого. Разбираш ли какво е това да си толкова самотен, Артър?

— Да. Да, разбирам.

Себастиян тръгна надолу по стълбите и Артър го последва.

— Скоро ще трябва да го преместя долу. Нямам достатъчно сили.

— Имаш нужда от помощ. Не трябва да правиш това сам.

— Ще измисля нещо.

В коридора Артър му показа гривната с талисманите. Не можеше да остави пътуването му дотук да завърши с гледката на Дьо Шофан, свит на стола си като изсъхнал лист.

— В тази книга талисман пише Ma cherie. Можеш ли да ми кажеш нещо за това?

Себастиян докосна талисмана и кимна.

— Да — отговори той. — Мисля, че мога.

Във всекидневната се наведе и отвори един шкаф. След това му подаде една книга.

— Познавам идеално всичко, написано от Франсоа. Чел съм всичките му романи и стихове и размишления в почивките между чистенето и преобличането му. Тук има едно стихотворение. Нарича се Ma cherie. Съвпадение, да?

— Да. Може би.

Себастиян прелисти и отвори на страницата.

— Написано е през 1963. Това е годината, когато според теб Франсоа и жена ти са били приятели?

Артър кимна. Не искаше да чете думите, да види дали разкриваха какво се беше случило между жена му и писателя, но знаеше, че трябва да погледне, да разбере.

— Задръж я. Има поне десет екземпляра. Винаги е бил почитател на собствените си творби. На мен не ми харесват. Толкова са… напрегнати. Драматични. Обичам го, защото помня какъв беше, но го мразя, защото ме задържа тук. Като птичка в позлатена клетка съм.

— Трябва да се обадиш на социалните служби.

— Тук съм нелегално. Аз не съществувам. Не мога да дам името си. Нямам номер. Аз съм невидим и трябва да остана така. Аз съм нечовек. Имам само два избора в живота си — да остана или да замина. Ако замина, къде ще отида? — Той вдигна ръце. — Няма къде да отида. Без него не знам кой съм.

Изведнъж Артър почувства огромна отговорност към този младеж с розова коса, чийто живот беше спрял заради един старец, който винаги е бил егоист.

— Трябва да разбереш. Ти си млад. Целият живот е пред теб. Пропускаш приключения, преживявания, любов. Остави бележка, изпрати писмо, обади се анонимно, но трябва да живееш собствения си живот. Ще намериш някого. Не се примирявай с човек, който те наранява. Намери някой, който те обича, който е може би на твоята възраст.

Зачуди се откъде идват думите му. Последния път, когато се бе опитал да съветва Дан за домашното му по природни науки, синът му бе грабнал тетрадката. (Не ми казвай какво да правя. Това е работа на мама. Теб никога те няма.)

Артър се бе втренчил в него, удивен от избухването му. Не беше у дома толкова време, колкото Мириам, но все пак можеше да помага на децата си. След този случай държеше устата си плътно затворена и оставяше домашните на другите членове на семейството. Мириам беше сериозната, тази, която „разбираше“. Той знаеше своето място, което беше да ходи на работа и да осигурява средства.

— Благодаря ти, Артър. — Себастиян се наведе и го целуна по бузата. — Надявам се, че съм ти помогнал.

— Да. Благодаря ти.

Артър никога по-рано не беше получавал целувки от мъж с изключение на целувките от сина му, когато беше малко момченце. Струваше му се странно, всъщност дори не много приятно. Но поне се чувстваше полезен.

Беше дълъг ден. Не бе открил това, което очакваше. Зачуди се дали Мириам се е чувствала като в капан в брака им, така както Себастиян се чувстваше тук. Хвана го леко за ръката под белезите.

— Ако искаш да си отидеш, тръгвай сега — прошепна той. — Аз ще остана тук. Ще се погрижа за г-н Дьо Шофан. Всичко ще бъде наред.

Себастиян замръзна, обмисляйки предложението на Артър. Поклати глава.

— Не мога да искам това от теб. Не мога да го оставя. Поне все още не. Но ще помисля за това, което каза. Ти си добър човек. Жена ти е имала късмет, така мисля.

— Аз бях този, който имаше късмет.

— Надявам се да намериш в книгата това, което търсиш.

— Надявам се при теб всичко да се подреди както трябва.

Когато Артър излезе от къщата, небето беше сапфиреносиньо. Във всяка от подредените в полукръг къщи светеха лампи, позволявайки му да надникне в живота на хората вътре. Докато се отдалечаваше от къщата на Дьо Шофан, Артър видя момиче с черна, късо подстригана коса да взима урок по пиано, двама тийнейджъри стояха на перваза на прозореца, правейки знака „V“ към минувачите, а една жена с руса коса и черни корени се бореше да внесе бебешка носилка в къщата си, а след това още една.

— Близнаци — извика към него тя. — Двойни грижи.

Артър се запита дали съседите знаят какво става на номер петдесет и шест — че един младеж емигрант се грижи за своя болен, остарял бивш партньор, който някога е бил известен писател. Не можеше да каже на никого, не можеше да изложи Себастиян на риск. Не беше негова работа.

Намери пейка срещу един площад, където една двойка и техният бултериер се наслаждаваха на пикник в тъмното. Пиеха просеко6 от бутилката.

Пейката беше добре осветена от улична лампа и когато Артър седна и отвори книгата, страниците засветиха в оранжево. Плъзгайки пръста си надолу по съдържанието, той намери стихотворението Ma cherie.

Артър затвори книгата. Прилоша му. Нямаше съмнение, че стихотворението беше за жена му, независимо от това, че Дьо Шофан предпочиташе мъже. Споменаването на косата ѝ и мястото, където бе живяла по-рано, правеха това очевидно.

Ясно му беше, че това е била голяма любовна история — пълна със страст, накарала Дьо Шофан да напише стихотворение. Той не беше писал писма на жена си, да не говорим за стихове.

Ако не искаш да намериш дървесни въшки, не гледай под дървата. Някога майка му му беше казала това. Споменът нахлу в главата му. Замижа с очи и се опита да си спомни кога и къде, но всички останали подробности му убягваха. Искаше му се отново да е с нея — пак малко момченце, без грижи и отговорности. Но когато отвори очи, видя собствените си набръчкани ръце, стиснали книгата.

И така, вече знаеше за талисмана книга, за слона и тигъра. Оставаха още палитрата с боите, пръстенът, цветето, напръстникът и сърцето.

Артър беше един възрастен човек, седнал на пейка в Лондон. Глезенът го болеше и изпитваше чувство на тъжна празнота от това, че бе оставил Себастиян в неговия пълен с книги затвор, но трябваше да продължи мисията си.

Затвори книгата със стиховете и я остави на пейката. Докато се отдалечаваше, не можеше да не се запита кой ли от малките талисмани ще е следващият, чиято история ще разбере.