Странните талисмани на Артър Пепър

Кой каквото си намери, си е негово

Преди да влезе в магазина на Джеф в Лондон, Артър спря за известно време и се загледа в златните гривни, огърлици и пръстени на витрината. Какви истории можеха да разкажат те за любов, щастие, и смърт. И ето ги сега тук, чакаха нови хора да ги купят и да започнат нови истории.

Бутна вратата и изчака очите му да свикнат с тъмнината.

— Една секунда — извика дрезгавият глас на Джеф. След това се появи иззад завесата от мъниста. Свали очилата си.

— О, здрасти. Ти беше…

— Артър — подаде той ръка и Джеф я стисна.

— Да, разбира се, че си ти. Беше тук с Майк и носеше една невероятна гривна, онази с талисманите, в която се влюбих. Била е на жена ти, нали?

— Имаш добра памет.

— В работата си виждам много бижута. Разбира се, че е така. Та аз това продавам. Но онази гривна, ами… в нея имаше нещо специално.

Артър преглътна.

— Реших да я продам и помислих, че може да проявиш интерес.

— Разбира се. Може ли пак да я погледна?

Артър мушна ръка в раницата си и му подаде кутийката с форма на сърце. Джеф я отвори.

— Прекрасна е — каза той. — Още по-великолепна, отколкото я помня. — Взе я и започна да я върти в ръцете си, точно както беше направил Артър първия път, когато я бе открил. — Жената, която купи тази гривна, ще е уверена в себе си. Няма да я вземе, за да се хвали с нея, нито като инвестиция. Ще я купи, защото ще се влюби в талисманите и в това, че имат своя история. Сигурен ли си, че искаш да я продадеш?

— Да.

— Познавам една дама в Бейзуотър, която ще я вземе. Филмов продуцент е, от истинските бохеми. Това е точно за нея.

— Иска ми се да отиде на добро място. — Артър усети, че гласът му потреперва.

Джеф върна гривната в кутийката с форма на сърце.

— Сигурен ли си, приятел? Това е важно решение.

— За мен няма сантиментална стойност. Беше скрита и години е стояла забравена.

— Както решиш. Аз съм си тук. Тук съм от четиридесет години, както и баща ми преди мен, така че ще съм тук и следващата седмица или следващия месец, или следващата година, ако искаш да си помислиш.

Артър преглътна. Бутна кутийката с един пръст към Джеф.

— Не. Искам да я продам, но искам да запазя един от талисманите. Ще я искаш ли все още, ако задържа слона?

— Гривната си е твоя. Ако искаш слона, задръж го. Аз просто ще разместя останалите талисмани, за да запълня празнината.

— Той е мъникът, който ме накара да тръгна на това пътешествие.

Артър седна на един стол до щанда, а Джеф отиде в задната част на магазина. Дръпна едно списание към себе си. На гърба му имаше реклама за нов вид гривна с талисмани. Вместо висящите талисмани тя имаше мъниста, които се нанизваха на верижка. Рекламата предлагаше това да се прави по някакъв повод, както с гривната на Мириам. Стана му смешно как някои неща всъщност не се променяха.

Артър бутна списанието настрани и огледа всичкото злато и сребро, което го заобикаляше. Имаше пръстени, които сигурно бяха носени десетки години и са означавали толкова много в живота на хората, а след това са били продадени или подарени. Но бижутата щяха да получат нов живот, щяха да отидат при нови хора, които да ги обичат и да ги използват. Опита се да си представи жената филмов продуцент, която Джеф познаваше. Във въображението му тя носеше червен копринен тюрбан и копринена рокля с пейсли десен. Представи си гривната на Мириам да се полюшва на китката ѝ и му се стори, че изглежда добре.

— Ето го. — Джеф сложи слона в ръката на Артър. Отделен от другите талисмани, той изглеждаше царствен, сякаш е трябвало да върви сам. Артър побутна с пръст изумруда.

Джеф му подаде навити на ролка пари.

— Както говорихме. Струва толкова дори и без слона.

— Сигурен ли си?

Джеф кимна.

— Благодаря ти, че си се сетил за мен. А какви са плановете ти за деня? Ще се обадиш ли на Майк?

— Ще опитам да го намеря. Виждате ли се все още?

— Само през ден — извъртя очи Джеф. — Толкова е мил — наминава да провери дали съм добре. Преди известно време имах проблем със сърцето. Майк е поел ролята на мой ангел хранител, независимо дали ми харесва или не. Всеки ден ме разпитва какво съм ял и дали съм се движил достатъчно.

— Той е много внимателен младеж.

— Така е. Има златно сърце. Скоро ще си стъпи на краката. Само трябва да стои далече от лошо влияние и ще се справи. И какво ще правиш с парите, Артър?

— Синът ми живее в Австралия. Покани ме да отида.

— Е, трябва да ги похарчиш. Прахосай ги за нещо, което да те направи щастлив. От парите можеш да създадеш спомени, но не можеш да създадеш пари от спомените, освен ако не търгуваш с антики. Не забравяй това, Артър, старче.

Артър взе метрото до другия край на Лондон. Почука на вратата на Дьо Шофан, но никой не отговори. Пердетата на втория етаж бяха спуснати. Беше отделил малко пари в джоба си за Себастиян.

На прага на съседната къща се появи жена. Под едната си мишница носеше куфарче, а под другата — чихуахуа.

— Надявам се, че не сте от проклетите журналисти — каза рязко тя, оставяйки и куфарчето, и кучето на земята.

— Не. Съвсем не. Един приятел живее тук.

— Писателят?

— Не. Себастиян.

Жената завъртя глава.

— Младежът с източноевропейски акцент?

— Да. Точно той.

— Премести се преди няколко седмици.

— О.

— Ако ме питате, имаше късмет. Беше под ръка с по-възрастен мъж. Елегантно облечен. Изглеждаха много заедно, ако разбирате какво искам да кажа.

Артър кимна. Беше си представял Себастиян все още като роб. Сигурно беше срещнал някого.

— По-добре, отколкото да се грижи за онзи нарцистичен стар негодник — каза жената.

— Значи сте познавали и двамата?

— Стените са тънки като хартия. Достатъчно често чувах скандалите им. Начинът, по който онзи писател крещеше по момчето, беше отвратителен. Умря тази сутрин. Още не са го съобщили в новините.

— Дьо Шофан? Мъртъв ли е?

Жената кимна.

— Намерил го чистачът. Младо момче. Ужасен шок за него. Почука на вратата ми и повикахме линейка. Веднага щом пристигнаха, той изчезна. Така че сега чакам да се появят журналята и почитателите. Помислих, че сте от тях.

— Не. Аз съм Артър. Просто Артър Пепър.

— Е, Артър Пепър, това само показва, че никога не знаем какво става в живота на другите, а?

— Да. Така е. Може ли да ви помоля за плик и хартия?

Жената сви рамене, върна се в къщата и след това му подаде нещата.

— Има и марка, ако ви трябва.

Артър седна на прага на Дьо Шофан и сложи петдесет паунда в плика. Написа и кратка бележка:

Написа адреса на лорд и лейди Грейсток и пусна плика в една пощенска кутия.

За следващото си посещение Артър тръгна първо към станцията на метрото, където за първи път бе видял Майк. Вече се чувстваше като опитен пътешественик с маратонките си, раница и портфейл, сложен дълбоко в джоба. Заслуша се за живата мелодия на флейтата, но чу само китара. На земята седеше по турски момиче с пиърсинги по цялото лице. Раираният вълнен шал и служеше и за ремък за китарата. Изпълнението ѝ на „Мост над развълнувани води“ беше невероятно красиво. Артър пусна двадесет паунда в кутията ѝ и след това взе автобуса към апартамента на Майк.

Приятелят му не беше там.

Артър застана в коридора като статуя от имение на Националния тръст. Заслуша се внимателно и се огледа, за да се увери, че е сам. Коридорът беше празен. Едва доловимо се чуваше шумът на телевизор в един от апартаментите на горния етаж. Звучеше като телевизионна игра. Сърцето му биеше лудо, докато натискаше звънеца на апартамента до този на Майк. Изчака, но никой не отговори. Чудесно. Точно на това се беше надявал. Натисна отново звънеца за всеки случай. Коленичи и извади от раницата кутията си с инструментите. Порови в нея и извади връзка шперцове. Огледа всичките и избра най-подходящия за случая. Някога беше добър ключар. Раздвижи го в ключалката, ослушвайки се, въртейки, опипвайки. Чу се изщракване, след това още едно, по-силно. Беше се справил.

— Ехо? — извика тихо той, промушвайки главата си през отворената врата. Спомни си колко се беше изплашил вечерта на партито изненада, когато бе помислил, че в къщата са влезли крадци, надявайки се сега никой да не си е у дома. Не беше тук да плаши или да се разправя. Искаше само да направи това, което беше правилно.

Разположението на апартамента беше огледално на това на Майк. Артър първо взе един стол и го пъхна под дръжката на вратата. Ако някой все пак се върнеше у дома, това щеше да му даде време. Апартаментът беше на втория етаж на сградата и с наранения си глезен едва ли можеше да рискува да скача. Трябваше да действа бързо.

Докато се движеше из апартамента, той местеше книги и отваряше чекмеджета. Изправяше се на пръсти, за да погледне отгоре на шкафовете, а след това пъхна ръка под матрака. Намери само списания Nuts. Може би Майк грешеше и съседът му не беше взел златния „Ролекс“. Ако беше тук, Артър щеше да го открие.

Наистина намери подозрително количество бижута, разпилени наоколо. Имаше купчина златни верижки на перваза на прозореца в банята и складирани един върху друг няколко лаптопа на масата в кухнята. В спалнята откри внушителен брой дизайнерски дамски чанти, спретнато подредени върху юргана, сякаш чакаха да бъдат снимани. След това забеляза малка черна кутийка в нощното шкафче. В нея имаше златен „Ролекс“. Извади го и погледна отзад. Имаше гравирани надпис „Джералд“, както го бе описал Майк. Пусна го в джоба си. Във всекидневната взе раницата си, затвори ципа и я преметна през рамо.

И тогава чу шум. Тракане. Звукът на ключове, които се плъзгат в ключалката и след това се опитват да отключат. О,

Господи. Тялото му се вцепени. Само очите му се стрелкаха от едната страна на другата, докато обмисляше какво да прави.

— Проклетата врата е заяла — чу той мъжки глас и още тракане в ключалката.

Огледа се наоколо. Столът все още беше мушнат под дръжката на вратата.

— Не мога да отворя проклетата врата — чу отново той.

Нямаше отговор, затова предположи, че мъжът сигурно говори на себе си. Чу отдалечаващи се стъпки и приглушения шум на звънец, докато мъжът опитваше да намери някой съсед.

Артър премести стола и огледа апартамента. Трябваше да се махне оттук. Но как? Отиде бързо до прозореца. Видя, че височината е поне три метра. Със сигурност щеше да счупи глезените си. Но нямаше друг път навън. Можеше само да скочи, да се скрие или да излезе, откъдето беше дошъл. Гардеробът на мъжа беше малък, викториански. Не можеше да се напъха вътре, а какво щеше да прави, ако счупеше и двата си крака?

Оставаше му само един начин…

Отвори бавно вратата, почти очаквайки да застане лице в лице със съседа на Майк. Щом беше способен да открадне часовник и цялата онази плячка, какво друго можеше да направи? Артър отвори вратата няколко сантиметра и надникна навън. Мъжът стоеше в края на коридора. Носеше мръсен потник върху прекадено големи панталони. Косата му беше сплъстена и боядисана в черно. Ако излезеше сега, мъжът със сигурност щеше да го види. Изруга сам себе си за това, че изобщо му беше хрумнала такава побъркана идея. Трябваше да остави Майк сам да води битките си. И въпреки това се радваше, че ролексът е в джоба му. Излезе бързо в коридора и затвори вратата зад себе си. Изтракването не беше достатъчно силно, за да го чуе мъжът. Сърцето на Артър думкаше в гърдите му. Туп, туп. Струваше му се толкова силно, че се учудваше, че никой друг не го чува.

Тръгна бързо в обратната посока.

— Ей! — извика мъжки глас зад него. — Чакай!

Артър тръгна по-бързо. Вече виждаше външната врата, само още няколко крачки и ще излезе.

— Ей! — Прозвуча отново гласът и той чу как стъпките зад гърба му се забързват. После една ръка го сграбчи за рамото. — Ей, приятел.

Артър се обърна. Мъжът му подаде пластмасовия капак на кутията му от сладолед.

— Мисля, че изпусна това.

— Благодаря. — Все още държеше кутията си с инструментите. Шперцовете бяха най-отгоре. — Не съм видял, че съм го изпуснал.

— Няма проблем. — Мъжът вече щеше да си тръгне. — Това шперцове ли са? — попита той.

Артър погледна надолу и кимна.

— Да. — Зачака удар с юмрук в носа или мъжът да сграбчи ръката му и да го избута в апартамента си.

— Чудесно. Заключен съм навън. Можеш ли да ми помогнеш?

— Мога да опитам — преглътна Артър.

Престори се, че работата е по-трудна, отколкото беше. Завъртя един шперц в ключалката. Започна да пъшка и охка. Най-после отключи вратата.

— Фантастично. Ще ти направя чаша чай — каза мъжът. — За благодарност.

Артър си спомни думите на Майк, че мъжът изглежда наистина чаровен, докато не разбереш, че е крадец.

— Няма нужда — отговори той. — Наистина трябва да тръгвам.

Когато излизаше от апартамента, Артър със сигурност чу мъжът да си мърмори защо столът не е там, където го беше оставил.

Помисли си да остави бележка или малко пари, но знаеше колко горд е Майк. Затова вдигна капака на пощенската кутия и пусна часовника през отвора. Тихото тупване, когато той падна на изтривалката от другата страна, го изпълни с чувство на задоволство, каквото не бе изпитвал досега.