Странните талисмани на Артър Пепър

Зелени филизи

Когато на следващата сутрин Артър се събуди, нещо се беше променило. Първо, беше се успал. Будилникът му беше спрял, цифрите замръзнали на три сутринта. Знаеше, че не е толкова рано, защото небето навън беше бяло като хартия и се чуваше косачката на Тери. Ръчният му часовник показваше девет часа. Обикновено това би го накарало да изпадне в паника. Вече беше закъснял за закуска с един час. Но сега се облегна на възглавницата си, като не мислеше за нищо друго, освен че отива при Луси.

Когато стана, не подреди дрехите си на леглото. Слезе долу по пижама. Реши, че ще изяде зърнената си закуска пред телевизора, сложил купата на коленете си, вместо да седи на прекадено голямата маса в кухнята. Това нарушаване на установения ред му хареса.

Излезе от вкъщи в девет и четиридесет и пет, давайки си достатъчно време, за да отиде пеша. Когато мина покрай Тери, той му кимна.

— Артър. Върнал си се. Дъщеря ти те търсеше преди няколко дни.

— Предполагам.

— Ъхъ. Мисля, че беше притеснена. Искам да кажа, защото не излизаш много.

— Да, сигурно е така. — Артър застана неподвижно с един крак пред другия, готов да продължи. Но размисли и пресече улицата да поговори със съседа си. — Ходих в имението „Грейсток“ в Бат, а след това и до Лондон. Да поразгледам малко, такива работи.

— Според мен е страхотно. — Тери се облегна на косачката си. — Наистина. Когато мама почина, баща ми се съсипа. Някак се затвори в себе си и се отказа от всичко. Хубаво е, че ти излизаш… правиш каквото можеш в случая.

— Благодаря.

— Винаги си добре дошъл при мен да поискаш чаша захар или да си поговорим. Сам съм, така че ще се радвам на малко компания. Не е много хубаво да си сам, нали така?

— Не. Не е.

— Ще се радвам и да те видя отново в „Мъже в пещери“.

— Боби все още ли командва така?

— О, да. И дърводелските ми способности са все така плачевни. Продължавам да правя костенурки, които изглеждат като коли.

— Като стана дума за това.

Артър се повдигна на пръсти и присви очи, забелязвайки движение в декоративните треви на Тери.

Тери въздъхна преувеличено.

— Пак ли. — Той отиде до избягалата костенурка и се наведе да я вземе за пореден път. — Какво има в градината ми, което толкова привлича влечугите?

— Може би харесва теб?

— Може би. А може просто да има приключенски дух. Не обича да стои на едно място.

Докато вървеше към къщата на Луси, Артър попиваше картините и звуците, които обикновено не забелязваше, като от време на време спираше, за да се полюбува на прекрасното място, където живееше. Полята в далечината бяха като покривка от парчета в различно зелено. Забеляза експлозия от маргаритки, появили се в пукнатините между паважа. Ясно усещаше всяка крачка, която правеше — от пулсирането на глезена до вълнуващото чувство, че е все по-близо до дъщеря си.

Върхът на катедралата в Йорк блестеше като злато на слънцето и Артър не можа да си спомни последния път, когато беше ходил дотам и беше влизал вътре. Никога не бе имал списък с неща, които да направи, приемайки всеки ден такъв, какъвто е, правейки това, което искаха Мириам и децата, но си помисли, че сега може да състави такъв списък.

Стигна до Луси, осъзнавайки, че не е идвал от месеци. Винаги Луси идваше при тях — за Коледа, за рождени дни, за обичайното и седмично посещение, — преди срещите им да станат по-редки след смъртта на Мириам. Дори не беше сигурен дали е чула съобщението му.

Вратата беше наскоро боядисана в аленочервено, а рамките на прозорците бяха бели и лъскави. Когато Луси отвори вратата, го обзе желание да се втурне и да я прегърне, както бе направил с Майк, но се въздържа, защото не беше сигурен как ще реагира. Вече не беше сигурен в чувствата и към него.

— Влез — каза тя и отвори вратата. Носеше бяла престилка и зелени градинарски ръкавици. Имаше следа от пръст от окото до брадичката. Тя се обърна и за миг изглеждаше точно като майка си. Артър спря като закован. Приликата беше невероятна. И двете имаха същия вирнат нос и очи с цвета на аквамарин и излъчваха едно и също усещане за спокойствие.

— Тате? — обади се Луси. — Добре ли си?

— О, да. Аз… ами… заприлича ми на майка ти. Само за момент.

Луси бързо отмести поглед.

— Влез — повтори тя. — Може да излезем в градината. Прекалено хубаво е, за да стоим вътре.

Артър си спомни, че в трапезарията по-рано имаше бежов мокет, а сега имаше изциклени дъски. До вратата стояха чифт мъжки гумени ботуши. Дали бяха старите ботуши на Антъни, или принадлежаха на нов мъж? Дори не знаеше дали Луси е срещнала някой друг, или все още страда за брака си.

Сякаш прочитайки мислите му, Луси проследи погледа му.

— Прекадено големи са, но ги нося, когато работя в градината. Няма да ги върна на Антъни, но са прекалено хубави, за да ги даря. Няколко чифта дебели чорапи и ми стават идеално.

— Добре. Изглеждат здрави и хубави. Аз трябва да си купя нови ботуши. Моите имат дупка.

— Тези са 41-ви номер.

— О. Някога носех 41-ви номер. Сега съм 39-ти.

— Вземи ги.

— Не. Не мога. Ти ги носиш…

— Прекалено са ми големи. — Тя ги взе и ги бутна в ръцете му. — Моля те, вземи ги.

Артър щеше да възрази, но видя решителността в очите и. Болката. Затова отстъпи.

— Благодаря. Точно такива ми трябваха. Може би майка ти има някои, които ще станат на теб.

— Тя носеше 35-ти номер, а аз съм 37-ми.

— О.

Побъбриха си и се съгласиха, че годината е била добра за морковите, но не толкова за картофите. Изброиха различните ястия, които можеше да се приготвят с ревен, и предимствата при използването на дървени пръчки за близалки при отбелязване на редовете със зеленчуците. Съгласиха се, че тази година имаше много слънце и не беше валяло достатъчно. Луси попита какви солени печива прави в момента Бернадет и Артър отговори, че особено му харесват кифличките и с наденица, обаче му се иска да не му носеше сладкиш с марципан, защото наистина не го харесва, но и не иска да я обиди, като не го яде. Луси се съгласи, че марципанът е определено най-неприятната храна, която може да си представи, и не беше ли странно, че се прави от бадеми, които тя обича. И двамата мислеха, че коледните торти ще са много по-хубави само с един пласт глазура.

Денят беше горещ. Артър носеше своите панталони и риза с твърда яка. Запита се как изобщо се е чувствал удобно с такива дрехи всеки ден. Реши, че всъщност никога не ги беше харесвал. Мириам ги беше приготвяла за него всеки ден и му бяха станали като униформа.

По шията му започна да се стича пот, събирайки се в малко езерце зад яката. Когато се наведе, откри, че коланът на панталоните се врязва в талията му.

— Дължа ти обяснение за пътуванията си — изрече той.

Луси заби градинската лопатка, загреба и след това захвърли плевелите, без да гледа къде падат.

— Ами, да, дължиш ми. Изведнъж отиваш в имението „Грейсток“ и след това ми оставяш някакво неясно съобщение, че те е нападнал тигър.

— Ходих и в Лондон.

Беше решил, че трябва да ѝ каже истината. Искаше тя да знае за гривната и историите, които криеше.

Луси стисна зъби и на бузите и се появиха трапчинки. Тя се съсредоточаваше внимателно върху всеки един плевел, втренчваше се в него, а след това забиваше лопатката.

— Наистина се притеснявам за теб.

— Нямаш причина.

— Разбира се, че имам. Държиш се много странно. Защо, за бога, пътуваш из страната?

Артър погледна обувките си. Върховете им бяха напръскани с пръст от копаенето на Луси.

— Трябва да ти кажа нещо. То ще обясни това, което правя. Става въпрос за майка ти…

Луси не вдигна очи.

— Продължавай, де.

На Артър му се искаше да срещне погледа му, но Луси беше решена да атакува моравата, която изглеждаше така, сякаш е имало нападение на къртици. Но той все пак заговори:

— Виж, разчиствах гардероба на майка ти, мина една година от… нали знаеш. Бях много изненадан, когато намерих златна гривна с талисмани, скрита в един от ботушите и. Никога по-рано не я бях виждал. На нея имаше всякакви талисмани — слон, сърце, цвете. Знаеш ли нещо за нея?

— Не. Мама не носеше такива неща. Гривна с талисмани? Сигурен ли си, че е нейна?

— Ами, беше в ботуша ѝ. А и г-н Мехра в Индия каза, че ѝ е дал слона.

— Слон?

— Ами, един от талисманите. Очевидно майка ти е била бавачка на г-н Мехра в Гоа, когато бил малък.

— Тате. — Луси седна назад върху петите си. Бузите и се зачервиха. — Не разбирам за какво говориш. Мама никога не е била в Индия.

— И аз така мислех. Но е била, Луси. Живяла е там. Г-н Мехра ми каза и аз му вярвам. Знам, че звучи много странно. Опитвам се да разбера къде още е била, какво е правила, преди да се оженим. Затова отидох и в „Грейсток“, и в Лондон.

— Не разбирам какво става. За какво говориш?

Артър започна да обяснява по-бавно:

— Открих цифри, гравирани на един от талисманите на гривната. Беше телефонен номер. Говорих с един прекрасен човек в Индия, който каза, че някога Мириам се грижила за него. Откривам неща за майка ти, които изобщо не съм знаел.

— Мама никога не е ходила в Индия — настояваше Луси.

— Знам, трудно е да се повярва.

— Сигурно има някаква грешка.

— Г-н Мехра е лекар. Описа идеално смеха на майка ти и торбата и с топчета. Мисля, че казва истината.

Луси отново започна да нанася удари в пръстта. Спря за малко, за да вземе един червей с върха на лопатката си и да го сложи в една саксия, а след това започна отново да я използва като кама. През цялото време си мърмореше под носа.

Артър не знаеше как да се справя с чувствата на други хора. Когато Луси бе станала на тринадесет и тийнейджърските и хормони показаха грозното си лице, той бе открил, че най-добрият начин да се справи с това беше да изучава вестника и да остави всичко на Мириам. Тя се бе справяла със сълзите заради момчета, краткотрайното увлечение по сини кичури в косата, тряскането на врати и редките хвърляния на чаши за кафе. Тя напомняше на Дан да е по-тих, когато ставаше особено шумен и редовно му казваше: „Не говори така на баща си“.

Артър смяташе, че ако не обръща внимание на настроенията, те ще изчезнат. Но сега виждаше, че нещо измъчва дъщеря му. Сякаш беше погълнала рояк пчели, които се бореха да излязат навън. Не можеше да издържа повече.

— Луси, добре ли си? — сложи ръка на рамото и той. — Съжалявам, че не ти разказах по-рано.

Тя примижа на слънцето, сбърчвайки чело.

— Да, добре съм.

Артър замълча за момент, чудейки се дали да остави нещата, както беше правил толкова много пъти през годините. Но не помръдна ръката си.

— Не, виждам, че не си.

Луси се изправи. Пусна лопатката на земята.

— Не мисля, че мога да се справя с всичко това.

— Кое всичко?

— Ти и побърканите ти пътешествия, и странните истории, които ми разказваш за мама. Опитите ми да продължа без Антъни. Това, че изгубих… — тя прокара ръка през косата си, а след това поклати глава. — О, виж, няма значение.

— Напротив, има. Разбира се, че има. Не исках да те тревожа. Седни да поговорим. Обещавам, че ще се опитам да слушам. Кажи ми какво не е наред.

Няколко секунди тя остана втренчена в далечината. Устната и се изви наляво, докато тя сякаш обмисляше предложението му.

— Добре — изрече накрая.

Измъкна два шезлонга от бараката и ги сложи на тревата един до друг, избърсвайки прахта и пръстта с градинарската си ръкавица. Двамата с баща и седнаха, обърнали лица към слънцето с присвити очи, така че каквото и да кажеха, щяха да го направят, без да се гледат в очите. Това придаваше някаква анонимност на думите, които щяха да изрекат.

— Какво има? — попита Артър.

Луси пое дълбоко въздух.

— Искам да ти кажа защо не дойдох на погребението на мама. Трябва да го знаеш.

— Това е вече минало. Каза, че не си добре. Сбогува се с нея по свой начин. — Изричаше думите и вече и прощаваше, макар да го болеше, че не бе дошла. Всяка клетка на тялото му жадуваше да разбере как дъщеря му е могла да направи такова нещо.

— Бях болна, но имаше нещо друго. Толкова съжалявам…

В този момент тя изхлипа. Очите на Артър се разшириха.

Но дъщеря му вече не беше малко момиченце. Дали да я вземе в прегръдките си? Той последва инстинктите си и стана от шезлонга. Застана изправен, тялото му — един силует срещу слънцето, а след това се отпусна на колене. Обхвана я с ръце и я прегърна силно, както трябваше да направи толкова много пъти, когато тя растеше. За момент Луси се възпротиви и тялото и остана вцепенено и студено. Но след това рухна в ръцете му, сякаш беше кукла и някой е пуснал конците и. Сложи глава под брадичката му и двамата останаха така известно време, вкопчени един в друг.

— Какво има?

Тя сподави едно ридание, но след това се отказа и започна да издава звуци, каквито Артър никога по-рано не бе чувал и които идваха някъде дълбоко от гърдите и. Беше приглушен вой. Луси преглътна и избърса слюнката, потекла по брадичката и.

— Направих спонтанен аборт, тате. Бях в петнадесетата седмица. Бях на скенер и всичко беше наред. Щях да ви кажа на двамата с мама очи в очи. Струваше ми се, че е нещо прекалено вълнуващо, за да го съобщя по телефона. Беше моята голяма новина. Бяхме се уговорили да дойда на чай, помниш ли? Щях да ви кажа, че съм бременна. — Тя въздъхна, изпълнена със съжаление. — В деня след скенера имах силни стомашни спазми. Свих се на топка на пода в банята и бебето тръгна прекалено рано. Антъни извика линейка. Пристигнаха след минути, но не можаха да направят нищо. — Тя поклати глава. — Съжалявам, не искам да мисля за това.

Бяхме започнали да се отчуждаваме, преди да разбера, че съм бременна. След това мама почина. Опитах се да се изправя на крака. Успях да се накарам да стана от леглото и да се измия и да се облека, но в деня на погребението се сринах. Не можех да понеса да седя в църквата с ковчега и молитвите и плача. С Антъни се оженихме там. Наистина съжалявам, тате.

Артър мълчеше, осъзнавайки какво му беше разказала. Това обясняваше всичко, дистанцирането и от него. Опита се да пропъди мисълта за Луси, свита сама на пода в банята.

— Ти си смело момиче. Майка ти щеше да разбере. Но ми се иска да знаех…

— Трябваше да уреждаш погребението. Скърбеше.

— Трябваше да сме заедно като семейство. Имаше толкова много работа — да се подписват актове, да се говори с лекари и да се организира всичко, да се вземат цветя. Това, че съм зает, ми помагаше. Когато говорех с теб, не забелязвах, че нещо не е наред.

Луси кимна.

— Започнахме да се отдалечаваме, нали? Когато бях погълната от опитите си да спася брака си… а и Дан замина.

Артър протегна ръка и изтри една сълза от бузата и.

— Сега сме тук.

Луси се усмихна леко и огледа моравата.

— Направих градината на нищо.

— Няма значение, това е просто трева.

Тя се отпусна обратно на стола и подпря главата си с ръка.

— Често ли мислиш за мама?

— През цялото време.

— И аз. Взимам телефона, за да ѝ се обадя да си поговорим. И тогава си спомням, че вече я няма. Но се преструвам, че е тук. Представям си, че двамата сте си у дома, заедно, и че тя се суети наоколо, бърше прах или пише писма. Ако не мислех така, щеше да е непоносимо.

Артър кимна. Откъсна една маргаритка и я завъртя между пръстите си.

— Радвам се, че дойдох.

— И аз. Но трябва да се обадя на Дан и да му кажа, че всичко е наред.

— Наред?

— Когато замина с Бернадет, а после остави онова объркано съобщение за тигъра, аз се обадих на Дан. Помислих си, че може би…

— Какво?

— Че може да развиваш деменция или нещо такова.

— О, Луси, съжалявам. Мисля, че съм напълно здрав. Просто гривната отключи нещо в мен, имах нужда да науча повече за майка ти. Не съм искал да те тревожа.

Луси се вгледа в лицето на баща си. Имаше същите добри очи, същия червен нос както винаги. Реши, че всичко е наред.

— Радвам се, че си добре — въздъхна с облекчение тя. — А това с гривната и сигурен ли си, че е вярно? За талисманите и Индия?

— Да. — Той извади гривната от джоба си и ѝ я подаде.

Луси разгледа всеки един от талисманите. Поклати глава.

— Не прилича на нещо, което е на мама.

— Било е нейно. Знам, че е така.

— Тогава искам да разбера повече за нея. Разкажи ми за приключенията си.

Артър кимна. Обясни как е намерил гривната. Разказа на Луси за тигъра, запретвайки ръкава си до рамото, за да покаже раната. Изрази загрижеността си за Себастиян, който се справяше сам с остарелия Дьо Шофан. Каза и, че кучето на Майк се казва Луси. Също и за посещението си при Вира в пощата.

— Не мога да повярвам, че си направил всичко това — завъртя изумруда в слона Луси.

— Трябваше да ти кажа, но всичко изглеждаше толкова неправдоподобно.

— Но вече знам. — Тя му подаде гривната. — И сега накъде?

— Не съм сигурен — сви рамене Артър. — На палитрата има инициали С. Я. Собственикът на бижутерския магазин не знаеше какво значат.

— Трябва да продължиш.

— А ако разбера още неща, които е трябвало да си останат скрити? Колкото повече откривам, толкова повече въпроси се появяват.

— Не е ли по-добре да знаеш? Помниш ли, че преди да умре, мама ми даде кутията си на розови и бели райета? В нея има много снимки. Досега не можех да понеса да ги разгледам. Може да я донеса сега… — Тя остави изречението да увисне във въздуха.

Артър беше забравил кутията с райета като на захарна пръчка, която Мириам пазеше в шкафа над леглото. Беше попитала Артър дали има нещо против да я даде на Луси и той бе отговорил, че няма. Той пазеше хора, неща и събития в главата си и не беше сантиментален по отношение на снимки, не пазеше билети от влака, нито картички, нито сувенири от пътувания. Артър се втренчи в небето, а после в посипаната с пръст трева.

— Както искаш — отговори той.

Луси отиде да вземе кутията и двамата седнаха на кухненската маса. Когато тя отвори капака, Артър усети мириса на стара хартия, мастило и лавандулов парфюм.

Гледаше как Луси взима шепа снимки и ги разглежда една по една. Обръщаше ги насам-натам, след това се усмихваше. Тя вдигна една и Артър видя, че е от сватбата му. Кестенявата му коса се къдреше и падаше върху дясната му вежда. Ръкавите на костюма му бяха прекалено дълги, почти покриваха кокалчетата на пръстите му. Мириам носеше сватбената рокля на майка си. Тя се предаваше в семейството. Баба и също я беше носила. Беше и малко широка в талията.

— Сигурен ли си, че не искаш да ги разгледаш? — попита Луси.

Артър поклати глава. Не искаше да гледа снимки от миналото си.

Когато Луси свърши, тя се взря вътре в кутията.

— В ъгъла има нещо заклещено — каза тя и го подръпна с палеца и показалеца си.

— Дай аз да опитам — обади се Артър. Той успя да издърпа парче смачкана хартия. Подаде го на Луси и тя го приглади. Беше сиво, с избелели букви.

— Мисля, че е бележка от фирма или стара квитанция. — Тя се вгледа по-отблизо. — Името е Le De a Coudre d’or.

Спогледаха се неразбиращо.

— Не ми говори нищо — сви рамене Артър.

— Мисля, че d’or значи злато на френски — каза Луси. — Ще проверя на телефона си.

Артър взе хартийката.

— Мисля, че цифрите са 1969. Това е годината, когато с майка ти се оженихме.

Луси натисна няколко бутона, търсейки превод. Намръщи се и опита отново.

— Мисля, че открих нещо — изрече тя. — Le De a Coudre d’or. Означава Златният напръстник. В Париж има сватбен бутик с това име.

— Париж? — попита Артър. Спомни си карфиците на картата в стаята на Мириам. Великобритания, Индия… и Франция. Не знаеше дали карфицата беше забита в Париж.

Луси обърна екрана да му покаже. На снимката се виждаше очарователен магазин с една изискана права, бяла рокля на витрината.

На Артър му се стори, че за секунда сърцето му спира да бие. Е, можеше да е съвпадение. Златен напръстник на гривната с талисманите на Мириам и листче хартия от годината, когато се бяха оженили, с името на магазин, който се наричаше „Златният напръстник“. Трябваше да има връзка. Но беше ли готов да узнае още за жена си? Дали то щеше само да доведе до объркване и болка, особено след като талисманът напръстник може би щеше да го заведе в Париж?

— Мислиш ли, че трябва да отидем? — попита тихо Луси.

Артър се чудеше същото.

— Изглежда добра следа…

— Веднъж, когато си взе пенсията, мама ми даде малко пари. Каза ми да ги похарча за нещо лекомислено, но не го направих. „Похарчи ги за себе си. Избери нещо специално. Забранявам ти да купуваш с тях кухненски уреди или да плащаш сметки.“ Помня точно думите и — каза Луси. — Мислех да купя нещо хубаво, когато се роди бебето, но не стана така. Още пазя парите в гардероба, в един буркан от сладко.

— Трябва да ги похарчиш за себе си. Както е казала майка ти, вземи си нещо хубаво.

— Е, вече реших, че ще зарадвам и двама ни. Какво мислиш за едно пътуване до Франция? Може да минем през сватбения бутик.

Артър се замисли само за момент. Дори и да не откриеше нищо повече за гривната, щеше да прекара чудесно с дъщеря си.

— Звучи прекрасно. Съгласен съм — отговори той.