Странните талисмани на Артър Пепър

Бернадет

Когато Бернадет позвъни на вратата му, не му се стори толкова силно, колкото друг път. Беше едно приглушено зъъъън. Артър правеше чай в кухнята. Той автоматично протегна ръка в шкафа и взе още една чаша. Все още не бе успял да говори с нея за желанието на Нейтън да се занимава с печива и за записаните в болницата часове.

Преди да тръгне към входната врата, той хвърли поглед към календара „Страхотният Скарбъро“. Утре беше рожденият му ден. От седмици гледаше заградената с кръгче дата, но не и беше обърнал внимание истински. Щеше да стане на седемдесет. Не беше повод за празнуване, още една година по-близо до смъртта.

След посещението си в колежа се чувстваше глупаво. Имаше нужда от тишина и спокойствие. Всички мисли се блъскаха в главата му като буйни деца и той искаше да спрат и да го оставят на мира. Беше забравил какво е да не мислиш за нищо друго освен за чистенето и поливането на Фредерика и онези дни започваха да му липсват.

Не можеше да си представи как Мириам може да е била толкова близка с някого, че да позира гола за него, а след това никога да не го спомене пред Артър. Блъскаше си главата да си спомни дали някога се беше срещал с жена на име Сони. Дали Мириам и беше писала писма? Но стигна до заключението, че не познава тази дама.

Звънецът иззвъня още веднъж.

— Добре, добре — извика той.

Беше чудесен слънчев ден, коридорът бе огрян от жълта светлина и прашинките светеха във въздуха като блясък. Помисли си, че Мириам много обичаше слънцето, а след това прогони тази мисъл от ума си. Дали го е обичала? Как можеше вече да е сигурен кое е вярно и кое не, какво знаеше и какво не?

Сони Ярдли щеше да се обади в колежа тази седмица, за да говорят за връщането и на работа, и Адам бе обещал да ѝ напомни да се свърже с Артър. Можеше дори да намери някаква нишка, водеща към последните талисмани — пръстена и сърцето. Искаше само това търсене да приключи и да забрави за него.

— Здравей, Артър — каза Бернадет, застанала на прага.

— Здравей.

Почти очакваше да влезе вътре и да провери антрето му за прах, но тя стоеше съвсем неподвижно. Артър си помисли за думите на Нейтън за часовете в раковото отделение. Инстинктивно избегна погледа и, за да не усети тя, че знае нещо.

— Заповядай, влез — покани я той.

Тя поклати глава.

— Сигурно си зает. Направих ти това. — Подаде му един пай в хартиен плик, който беше сложила върху дланта си. — С кранбери15 е.

Откри, че се заслушва в тона на гласа и. Дали звучеше тъжна и разстроена? Реши днес да се постарае специално.

— О, кранбери. Колко хубаво. Един от любимите ми.

— Добре. Е, надявам се да ти хареса. — Тя понечи да си тръгне.

Артър се втренчи след нея. Ако Бернадет си отидеше, той щеше да остане сам и не можеше да е сигурен, че няма да извади кърпите и да избърше плотовете. Освен това искаше да разбере дали тя е добре.

— Изобщо не съм зает — каза той. — Искаш ли да пиеш чай с мен?

Бернадет остана неподвижна, но след това го последва вътре.

Артър я погледна крадешком. Под очите и имаше тъмни кръгове. Косата и беше в по-тъмночервен цвят, почти махагон. Не можеше да спомене запазените часове, защото щеше да загуби доверието на Нейтън. Опита се да не мисли за това, че бе загубил Мириам и как щеше да се чувства, ако загубеше още някого в живота си. Предполагаше, че вече е на възраст, когато приятелите и роднините започваха да остаряват и да стават по-немощни. Изпита същото чувство на страх както в момента, в който тигърът на „Грейсток“ беше застанал над него, едно ужасно разбъркване в стомаха.

Но си каза, че прекалено драматизира. Можеше да е само фалшива тревога, рутинен преглед. Опита се да измисли нещо ободряващо.

— Нейтън каза, че и той обича да се занимава с печива — изрече небрежно той, докато поглеждаше в плика с пая.

— Да, така е — отговори разсеяно Бернадет.

Артър сложи пая върху подложка за печене и включи фурната, избирайки доста ниска температура, за да не полети.

— Вече няма нужда да ми носиш нищо. Сега съм добре. Няма да се самоубия или да потъна в депресия. Вече не съм изгубена кауза. Справям се добре. — Той се обърна и се усмихна широко, очаквайки и тя да направи същото, да го поздрави.

— Изгубена кауза? Така ли гледаш на себе си? — попита сърдито Бернадет.

— Ами, не. — Артър усети, че страните му порозовяват малко. — Не мисля така. Чух го в пощата. Вира каза, че обичаш да се грижиш за хора, които са изпаднали в беда. Нарича ги твоите изгубени каузи.

Бернадет вдигна брадичка.

— Е, онази глупава жена няма какво друго да прави, освен да клюкарства за другите — сопна се тя. — Предпочитам да прекарвам времето си, като съм полезна и помагам на хората, вместо да си стоя и да не съм от никаква полза за никого.

Виждаше, че я е обидил. Тя рядко се засягаше от нещо.

— Съжалявам — изрече той, губейки доброто си настроение. — Не трябваше да казвам нищо. Беше глупаво от моя страна.

— Радвам се, че го каза. И никога не съм гледала на теб като на изгубена кауза. За мен беше един прекрасен човек, който е изгубил жена си и който имаше нужда от малко грижи. Това престъпление ли е? Престъпление ли е да помагам на други хора с малко внимание? Повече няма да използвам пощата. Онази Вира понякога може да е жестока.

Артър никога не беше виждал Бернадет така ядосана. Усмивката, която винаги бе на лицето и, сега бе изчезнала. Имаше повече молив около очите си от обикновено. Дебелите черни линии се бяха напукали и обелили. Не искаше да мисли за това като за лош знак.

— Паят мирише чудесно — каза неубедително той. — Може да седнем навън. Времето е много хубаво.

— Скоро ще се развали — подсмръкна Бернадет. — Прогнозата е за бури следващите няколко дни. Черни облаци и дъжд.

Тя стана и се приближи до печката. Погледна на каква температура е копчето и го сложи на по-висока. Взе подложката за печене и отвори вратата на фурната. Паят започна да се плъзга. Продължи, докато увисна опасно наполовина върху подложката, наполовина отвън. И двамата го гледаха как се поклаща на ръба. Едната половина започна бавно да се отчупва. Прегъна се под прав ъгъл и падна на пода. Кората се разби, разпръсвайки трохи навсякъде по линолеума. Пурпурна плънка потече от половината, която бе останала на подложката. Ръката на Бернадет трепереше. Артър стана бързо и взе подноса от нея.

— Опала — каза той. — Ти седни, а аз ще почистя тази бъркотия. Ще взема четката и лопатката. — Взе ги и кръстът му изпука, когато се наведе. И тогава забеляза, че очите на Бернадет са пълни със сълзи. — Не се притеснявай — каза той. — Останало е повече от половината. Всъщност изобщо не знам какво са кранбери.

Видя как Бернадет прехапва бузата си.

— Наричат се също и боровинки. — Гласът и трепереше. — Когато бях младо момиче, ги берях. Майка ми винаги знаеше какво съм правила, когато се прибирах у дома с лилав език и лилави пръсти. Бяха толкова вкусни, откъснати направо от храста. Слагахме ги в солена вода и всички червейчета излизаха. Когато ядях пая, винаги се чудех дали някои са останали вътре.

— Ако са останали, са били във фурната — каза тихо Артър.

— Предполагам, че са изгорели, вместо да се удавят. И в двата случая не особено приятна смърт.

— Не мисля, че която и да било смърт е приятна.

Този разговор не беше подходящ.

— Не — втренчи се през прозореца тя.

Артър също погледна навън. Фредерика още стоеше доволно в алпинеума. Оградата все така беше прекалено висока. Помисли си, че Бернадет може да спомене градината или времето, но тя не го направи. Той отчаяно се опитваше да измисли какво да каже, особено защото тя изглеждаше много разстроена за един счупен пай. Единственото общо нещо, което имаха, беше храната.

— Когато бях в Лондон — започна той, — ядох сандвич с наденица, седнал на тревата. Беше мазен, беше покрит с кетчуп и имаше от онези жилави, кафяви кръгчета лук. Беше най-хубавото нещо, което съм опитвал от цяла вечност. С изключение на пайовете ти, разбира се. Мириам смяташе яденето на топла храна на обществено място за върха на лошите маниери, особено да се върви и да се яде. Усещах вина, но и някакво чувство за свобода.

Бернадет се обърна от прозореца.

— Карл настояваше за говеждо печено всяка неделя. Така правели, когато бил малък. Веднъж сготвих пуйка и той беше много разстроен. За него това беше обида към традициите на семейството му. Говеждото в неделя носеше успокоение. Когато сготвих пуйката, поставях под въпрос цялото му възпитание. Когато почина, продължих да правя говеждо печено в негова памет, но изобщо не го харесвах. И един ден вече не можех да го понасям. Вместо него си направих сандвич със сирене и маринован лук. Едва преглъщах, защото имах чувството, че предавам паметта му. Но следващата седмица отново го направих. И това беше най-хубавият сандвич, който бях опитвала. Сега ям каквото искам, когато си искам. Но никога не бих променила онези обеди с говеждо печено, защото, макар и храната да не беше това, което исках, Карл беше мъжът, с когото исках да я ям.

И двамата помълчаха известно време, мислейки за съпруга и съпругата си.

— Имам хубаво сирене от селото — каза Артър. — И винаги го ям с маринован лук. Мога да направя по един сандвич, а след това да си хапнем от твоя пай с кранбери.

Бернадет се втренчи в него. Не можеше да разгадае изражението и.

— Знаеш ли, че за първи път ме каниш да обядвам с теб?

— Така ли?

— Да. Много мило от твоя страна, Артър, но не искам да отнемам от времето ти.

— Не отнемаш от времето ми. Помислих си, че ще е приятно да обядваме заедно.

— Това, че ме каниш, е голям напредък. Че мислиш за общуване.

— Не е научен експеримент. Помислих си, че може да си гладна.

— Тогава ще приема предложението.

Днес в нея имаше нещо различно. Обикновено се движеше бързо и целенасочено. Днес изглеждаше по-бавна и замислена, сякаш разсъждаваше прекалено много върху всичко. Артър бе очаквал битка за контрол в кухнята, като тя настоява да наднича през вратата на фурната на всеки две минути, докато той седи и чете вестника. Но когато извади сиренето от хладилника, Бернадет каза, че ще погледне градината. Тя се разхождаше из нея, докато той разряза наполовина две кръгли хлебчета и ги намаза дебело с масло.

За първи път след смъртта на Мириам се хранеше с някого в къщата и всъщност беше приятно да има компания. Бернадет обикновено стоеше на пост, за да се увери, че той яде кифличките с наденица и пайовете, които му носеше. Но не се хранеше с него.

Артър отново си спомни с чувство на вина многобройните случаи, когато се бе крил от нея и бе ругал, докато произведенията и падаха на изтривалката му, а той се правеше на статуя от имение на Националния тръст. Тя беше светица. Не знаеше как го е понасяла и не се е отказала от него.

— Обядът е готов — извика той през задната врата, когато вече бе срязал хлебчетата на четири и ги беше сложил в чиния, добавяйки малко обикновен чипс. Но Бернадет не помръдна. Тя се беше втренчила към поляните с прикован в кулата на катедралата поглед.

Той обу чехлите си и излезе на чакълената пътека.

— Бернадет? Обядът е готов.

— Обяд? — Тя се намръщи за момент, мислите и бяха някъде далече. — А, да.

Седнаха на масата. След смъртта на Мириам той обикновено не се интересуваше как изглежда храната, просто я изсипваше в чинията и я изяждаше, но беше доволен от това как се бяха получили сандвичите. Беше ги нарязал на равни части и бе оставил малко място между четвъртинките. Бернадет седна на стола, който беше на Мириам. Тя заемаше повече място от жена му. Освен това беше в ярки цветове, напомняйки му на папагал с червената си коса и пурпурна блуза. Днес ноктите и бяха зелени с цвета на изумруда в седлото на слона талисман.

— Значи си ходил в Париж?

Артър кимна. Разказа и за Силви и сватбения бутик и как Луси се бе запознала с един приятен сервитьор. Беше завил торбичката с лавандула за Бернадет в розова хартия и сега и я подаде, преди да са свършили.

— Какво е това? — тя изглеждаше истински учудена.

— Просто малко подаръче в знак на благодарност.

— За какво?

— Винаги си ми помагала — сви рамене Артър.

Бернадет отвори пакетчето, повъртя торбичката в ръцете си и я вдигна към носа си.

— Прекрасен подарък — каза тя.

Беше очаквал да му се усмихне широко и да стисне ръката му. Нещо в него угасна, когато тя не го направи. Подаръкът беше малък, но това, че и го даваше, беше голям жест за него. Искаше да ѝ покаже, че и е благодарен, че цени приятелството и. Беше вложил много от чувствата си в тази малка торбичка. Но как можеше тя да го знае? Искаше му се да беше добавил подходяща бележка, особено след като тя може би преживяваше труден период. Устата му пресъхна, когато се опита вместо това да намери подходящите думи.

— Ти си много добър човек — успя да изрече той.

— Благодаря ти, Артър.

Свършиха обяда си. Но той не можеше да се успокои. Усещаше вътрешностите си разбъркани и не беше сигурен дали сандвичът и паят ще останат в стомаха му задълго. Установи, че освен че се тревожеше за Бернадет, той също така нямаше търпение Сони да му се обади и да отговори на всичките му въпроси.

— Някога чудила ли си се какъв е бил животът на Карл, преди да се срещнете? — попита той колкото можеше по-небрежно, докато прибираше чиниите.

Бернадет вдигна веждата си, но въпреки това отговори:

— Той беше на тридесет и пет, когато се срещнахме, така че естествено е имало други жени. Освен това вече имаше един брак. Не съм го разпитвала, защото не исках да знам, ако това имаш предвид. Предполагам, че нямаше значение дали преди мен е бил с две жени или с двадесет. Този, когото съжалявам, е Нейтън. Беше прекалено малък, когато загуби баща си.

Артър знаеше, че може да се довери на тази изпълнена с достойнство жена, неговата приятелка, макар и днес да беше малко дистанцирана. Все още не му се струваше подходящо да спомене часовете и в болницата.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — подкани го тя.

Артър затвори очи и се видя седнал гол на стола, тялото му бяло и набръчкано. Видя Мириам да се усмихва прелъстително към художника на портрета си.

— Аз… започна той, след това спря, неспособен да намери думите, несигурен дали иска да ги изрече. — Просто се чудех защо Мириам е останала с мен. Искам да кажа, виж ме. Не съм нищо особено на външен вид. Нямах амбиция, предприемчивост. Не рисувам, не пиша, не творя. Бях ключар, по дяволите. Сигурно е била отегчена до смърт.

Бернадет се намръщи, удивена от това излияние.

— Защо да е била отегчена? Как изобщо ти хрумна такова нещо?

— О, не знам — въздъхна Артър. Всичко това вече му беше омръзнало, омръзнали му бяха тези тайни. — Животът и преди мен е бил толкова вълнуващ. И не ми е разказала за това. Скрила го е от мен. Питам се дали през цялото време, когато сме били заедно, се е връщала към живота си в Индия, тигрите, художниците и писателите, а е била със скучен човек като мен. Забременя и трябваше да се примири с живота, който аз и дадох, а всъщност е искала да прави нещо друго.

Смути се, защото установи, че сълзи парят очите му.

Бернадет не помръдваше, гласът и беше спокоен.

— Никога не си бил скучен, Артър. Да имаш деца и да ги отгледаш, и да си възрастен е приключение само по себе си. Веднъж ви видях заедно на един църковен базар. Видях как се гледате един друг. В теб тя виждаше своя защитник. Помня, че си помислих колко си подхождате.

— Кога беше това? — не повярва той.

— Преди няколко години.

— Сигурно си сгрешила.

— Не — отговори твърдо тя. — Знам какво видях.

Артър завъртя глава. Знаеше, че каквото и да каже Бернадет, то няма да го накара да се почувства по-добре. Най-хубаво щеше да е да запази мислите си за себе си и да държи устата си затворена, вместо да заразява и нея със сълзливото си настроение.

— Никога не знаеш какво те очаква зад ъгъла.

Бернадет стана и занесе чиниите в кухнята. Започна да ги мие на чешмата, въпреки че не беше свършила обяда си.

— Остави ги — извика Артър след нея. — Аз ще ги измия.

— Няма проблем. — Гласът и потрепери.

Артър замръзна. Звучеше сякаш плаче. Не трябваше да споменава Карл, нито да спори с нея за църковния базар. Сега какво трябваше да направи? Седеше напълно неподвижен, със сковани рамене. Бернадет подсмръкна. Той гледаше втренчено право напред, преструвайки се, че това не се случва. Не беше добър, когато ставаше въпрос за чувства.

— Добре ли си? — попита тихо той.

— Аз ли? Да, разбира се.

Тя затвори кранчето на чешмата. Но когато отиваше да вземе кърпата, Артър видя, че очите и са влажни.

Спомни си един разговор с Мириам. Беше я попитал какво иска за рождения си ден, а тя му каза да не си прави труда да купува каквото и да било, защото няма нещо, което да иска. И той бе взел само картичка и малко букетче фрезии. Вечерта тя едва говореше с него и когато я попита защо е толкова рязка, тя отговори, че очаквала подарък.

— Но ти ми каза да не ти купувам нищо — бе възразил той.

— Да, но само така се казва. Както когато попиташ една жена дали нещо не е наред и тя отговори „Не“. Не иска да каже това. Иска да каже, че нещо не е наред и че иска да я попиташ отново какво има, и да продължаваш да я питаш, докато получиш отговор. Ти трябваше да искаш да ми купиш подарък, макар и да ти казах, че не искам нищо. Беше възможност да проявиш внимание.

Затова Артър знаеше, че понякога, когато жените казват нещо, то можеше да значи обратното.

— Не мисля, че си добре — настоя той. Стана и отиде при нея. Протегна ръка и я докосна по рамото.

Тялото на Бернадет се вцепени.

— Може да съм добре. Може и да не съм.

Тя взе една чиния, избърса я с кърпата и след това я сложи на сушилника за съдове.

Артър се пресегна и взе кърпата от нея. Изстиска я и я остави на плота.

— Какво има? Какво не е наред?

Тя сведе поглед, обмисляйки дали да каже нещо.

— Миналия месец отидох за часа си по ориенталски танци и докато се преобличах, напипах бучка в… гърдата си. Отидох на лекар и той ме изпрати в болницата да проверят за рак на гърдата. Утре ще получа резултатите.

— Разбирам… аз, ъм… — не знаеше какво да каже. Нейтън беше прав.

— Докторът казва, че е рутинен преглед и е добре да се проверят нещата. Но майка ми почина от това и сестра ми също го имаше. По всяка вероятност аз също го имам. — Тя започна да говори по-бързо. — Не съм сигурна как ще се справя сега, когато Нейтън заминава да учи в университета, а и Карл вече го няма. Не съм казала на Нейтън. Не искам да го тревожа.

— Мога да те закарам за часа ти.

— Не си карал от година.

— Карах заради работата си. Сигурен съм, че ще се справя.

— Много си мил, но не е нужно — усмихна се Бернадет.

— Ти ми помогна много.

— Не е нужно да ми се отплащаш.

— Не се опитвам да ти се отплащам. Предлагам да те закарам. И приятелството си.

Тя сякаш не го чу.

— Нейтън е само на осемнадесет. Представи си, ако нещо не е наред. Първо Карл, а сега и аз.

— Опитай се да не се тревожиш. Не можеш да си сигурна, докато не получиш резултатите. Всичко ще се изясни утре.

Тя пое дълбоко въздух и го задържа в гърдите си, преди да издиша.

— Прав си. Благодаря, Артър.

— Мога да те взема с такси. Не е нужно да преживееш това сама.

— Много си мил. Но не искам никой да знае. Ще отида в болницата сама.

— Нейтън сигурно много се тревожи.

— Не съм му казала. Той не знае нищо.

Артър не знаеше дали да ѝ каже за посещението на Нейтън и че е много притеснен. Докато се чудеше какво да направи, телефонът иззвъня.

— Обади се — каза Бернадет. — Аз така или иначе си тръгвам.

— Сигурна ли си? Могат да се обадят по-късно.

Тя поклати глава.

— Няма нужда да ме изпращаш. Благодаря за обяда. Беше много хубав.

— Кога е часът ти в болницата?

— По някое време следобед. Телефонът ти звъни. В кухнята.

— Кажи ми как е минало.

— Телефонът ти… трябва да го вдигнеш.

Артър отвори неохотно входната врата. Бернадет излезе. Той я проследи с поглед, докато вървеше по градинската пътека, и вдигна разсеяно телефона.

Гласът на жената беше ясен и овладян. Тонът и беше толкова студен, че го накара да потрепери.

— Артър Пепър?

— Да.

— Струва ми се, че ме търсите. Казвам се Сони Ярдли.