Странните талисмани на Артър Пепър

Къща за гости

Закуската, която сервираха на първия етаж в къщата за гости, ухаеше прекрасно. У дома двамата с Мириам винаги ядяха само зърнени закуски. Ако си правеше препечени филийки, трябваше да са с маргарин „Флора“, а не с масло „Анкор“ или „Лурпак“. Мириам казваше, че Артър трябва да внимава за холестерола си, макар че докторът му беше направил изследвания и му каза, че е нисък. Артър бе свикнал, когато се събуди, да му мирише само на наскоро изпрани памучни чаршафи, а не на пълна английска закуска. Това беше истинско удоволствие. Но се чувстваше виновен, че жена му не е тук, за да може също да ѝ се наслади.

Въпреки че предишния ден бе задрямал в колата, докато пътуваха към къщата за гости, той спа непробудно цялата нощ. Сутринта го бяха събудили чайките, които грачеха отгоре и танцуваха по покрива.

След разговора си с Луси предишната вечер той се бе почувствал доста уморен. Почука на вратата на Бернадет и я попита дали ще има нещо против, ако не вечеря с нея и Нейтън. Каза, че му се иска да си легне рано и ще се видят на другата сутрин. Бернадет кимна, но му хвърли поглед, с който показваше, че е истински разочарована от него.

Артър си взе душ, облече се, избръсна се и тръгна към помещението за закуска. То беше доста приветливо, с жълти забърсващи се покривки, копринени нарциси и сложени в рамки картички с морски изгледи на стената. Бернадет и Нейтън вече бяха седнали на една маса за четирима до прозореца.

— Добро утро — поздрави весело той, сядайки при тях.

— ’тро — успя да изрече Нейтън, ровейки цветята с ножа си.

— Добро утро, Артър — отговори Бернадет. Тя се протегна и леко бутна ръката на сина си надолу към масата. — Добре ли спа?

— Всъщност като пън. А ти?

— А аз не. Събудих се около три и в ума ми започнаха да се въртят мисли, които не можах да спра.

Артър щеше да я попита за какво е мислила, но една млада сервитьорка, облечена с елегантна черна пола и жълта блуза, им предложи чай или кафе. Забеляза, че тя има татуировка на котва на едната китка и роза на другата. Това сякаш беше някаква нова тревожна мода сред младите хора. Артър не можеше да разбере защо такова хубаво момиче ще иска да прилича на моряк. След това се скара сам на себе си за това, че е толкова старомоден. Мириам винаги го бе насърчавала да е по-либерален.

— Харесват ми татуировките ви — усмихна се той. — Много са хубави.

Сервитьорката му се усмихна объркано, като че ли знаеше, че татуировките ѝ изглеждат така, сякаш са направени от дете, което се е добрало до игла и мастилница. Артър си поръча чай и поиска английска закуска без доматите на грил.

Двамата с Бернадет станаха едновременно и отидоха до бюфета, където имаше мини кутии със зърнени закуски и стъклена кана с мляко. Артър взе „Райс Криспис“ и ги отнесе на масата. Бернадет взе две кутийки „Фростис“.

— Тези малки кутийки никога не са достатъчни — каза тя.

Тримата закусиха мълчаливо. Нейтън изглеждаше така, сякаш щеше да заспи на масата, главата му беше наведена, а косата почти влизаше в купата му.

След като свършиха, сервитьорката взе купите и им донесе топлата закуска.

— Наденичките изглеждат наистина вкусни — каза Артър на Нейтън, опитвайки се да води разговор.

— Са.

— Искаш да кажеш вкусни са — поправи го Бернадет.

Лицето на Нейтън остана безизразно. Той набоде една цяла наденичка и я изяде от вилицата си. Артър много се изкушаваше да го изрита под масата. Сигурен беше, че Бернадет е научила сина си как трябва да се храни.

— Днес ще разгледаме първия университет. Изглежда обещаващо — каза Бернадет. — Ще дойдеш ли с нас, Артър?

— Ако нямаш нищо против, мисля да отида в „Грейсток“. Ще взема влака до Бристол и там ще се прехвърля за Бат.

— Сигурна съм, че имението е отворено за посещения само в петък и събота, а днес е вторник.

— Няма нужда да е отворено за посещения. Мога да почукам на вратата.

— Мисля, че първо трябва да се обадиш по телефона…

Артър не беше в настроение да му казват какво да прави.

Чувстваше се непоколебим и беше взел решение да не се отказва от задачата си. Разряза бекона си.

— И откъде да те вземем след това?

— Не мога да искам това от вас. От имението ще се прибера у дома сам.

— Не може да го направиш — погледна го с лека тревога Бернадет. — Ще ти отнеме цяла вечност. Тук имаме резервация само за една нощ.

— Вече направихте достатъчно за мен — отговори твърдо Артър. — Ще отида в имението и ще видя какво ще стане след това.

— Не решавай прибързано. Обади ми се и кажи какво става. Ще се радваме да пътуваш с нас на връщане. Но искам да се върна за урока си.

— Урок?

— Мама ходи на ориенталски танци — присмя се Нейтън.

Артър започна да дъвче. В главата му се появи неканен образът на Бернадет, поклащаща бедра, облечена в пурпурен шифон.

— Не знаех. Звучи… ъм, енергично.

— Раздвижвам се малко.

Нейтън отново се изкиска.

— Как е беконът ти, Артър — попита Бернадет, без да му обръща внимание.

— Чудесен е — отговори Артър. Радваше се, че ще прекара деня без тях. Каквото и да откриеше за Мириам, трябваше да си остане нещо лично. Искаше да е сам с мислите си. — Обичам бекона добре изпържен. И изобщо не се притеснявай за мен. Няма да е никакъв проблем да отида сам в имението.