Странните талисмани на Артър Пепър

Снимката

На следващата сутрин някой почука на вратата на стаята му. Артър се беше събудил, но все още подремваше и се чудеше дали предишните двадесет и четири часа са били някакъв странен сън. Заобикалящите го картини с тигри, оранжевите му чаршафи, пулсиращият му глезен и одраната ръка само правеха всичко още по странно. Той издърпа одеялото до шията си и извика:

— Ехо?

Кейт влезе. Подаде му чаша чай.

— Как е пациентът ми?

Артър притисна ръката си. Болеше го, но болката беше притъпена, а не остра. Когато завъртя глезена си, усети го по-скоро схванат, отколкото наранен. Лечителските умения на Кейт бяха подействали.

— Доста добре — отговори той.

Забеляза един черен лакиран часовник с месингов тигър отгоре и видя, че вече минава десет. Това го накара да се почувства доста дезориентиран и ядосан. Установеният от него ред отново бе излетял през прозореца. Нямаше никакъв шанс да навакса. Обичаше да планира и преди да е започнал, да знае какво предстои през деня по часове. Беше закъснял за закуска. Липсваше му поливането на Фредерика.

Освен това осъзна, че е оставил мобилния си телефон в куфара. Ако някой му се обадеше, един храст сред нивите щеше да свири „Зелени ръкави“. Той вдигна ръка и потрепери, когато усети острите косми, поникнали по брадичката му. Усещаше зъбите си лепкави от алкохола.

— Изпрах повечето от петната от трева по ризата ти и нося чисти панталони. Не можах да поправя твоите. На Грейсток тези вече не му стават. Когато си готов, слез на закуска. До стаята ти има баня, така че ако искаш, си вземи вана.

Артър предпочиташе душ, но след като се бе излежавал половин час в горещата вода, усети, че глезенът му се оправя още повече. Надникна под бинтовете на ръката си и видя, че раните бяха хванали коричка.

След като се облече, той се загледа в голямото огледало в банята. От кръста нагоре изглеждаше като приличен пенсионер, но от кръста надолу… олеле! Електриковосините шалвари на Грейсток бяха невероятно удобни — много меки и широки, — но в тях приличаше на скандинавски турист.

Кейт беше сервирала закуската на масата в кухнята — прясно изпечен хляб с масло и кана портокалов сок. И тук стените на голямото помещение бяха украсени със снимки и картини на тигрите им. В камината припламваше огън, но стаята беше толкова голяма, че топлината едва стигаше до тях. Виждаше се, че навън слънцето все още не бе стоплило въздуха. Кейт бе наметнала карирано одеяло на раменете си, а под него носеше бяла нощница.

— Вече купуваме много малко месо, като изключим това за тигрите. Грейсток предпочита да нахрани тях, а не нас — засмя се тя, докато сядаше на пейката до него.

— Как изобщо си се озовала сред… ъм… момичетата?

— Баща ми беше артист. Пътуваше с циркове из Италия, Франция, Америка. Из целия свят. И ме взимаше със себе си. Обличах се като малък клоун. Задачата ми беше да изтичам на сцената с кофа вода и да залея големите клоуни. В кофата всъщност имаше блясък, но публиката винаги се смееше. Баща ми пиеше. Когато се напиваше, ставаше зъл. Биеше ме. Един ден обучаваше ново тигърче на номерата. То беше прекалено малко, за да се учи, за да разбере какво иска от него. Баща ми взе камшика и щеше да удари горкото създание. Аз изтичах и грабнах тигърчето. Баща ми ме предупреди, че ще набие и мен, ако не го пусна. Или да се махам и повече да не се мяркам пред очите му.

— Артър, притиснах тигърчето до гърдите си и избягах. Бях чувала за „Грейсток“ от приятели и се появих на прага му. Бях само на осемнадесет. И „Грейсток“, и тигрите имаха нужда някой да се грижи за тях, да ги пази. Тигърчето, което спасих, беше като наше първо дете. След това имахме още много.

— Значи нямате свои деца?

— Никога не почувствах нуждата да продължа рода си — поклати глава Кейт. — Имах много приятели с бебета и обичах да ги гушкам и да ги люлея, докато заспят, но ние с Грейсток нямаме деца. Никога не съжалих за това. Тигрите са моите деца, въпреки че сега имаме само три възрастни. Елси, с която ти имаше удоволствието да се срещнеш. Също така Тимеос и Тереза. Освен това… ела, Артър.

Той стана и я последва към един ъгъл в кухнята до огромна желязна печка. Там имаше голяма, плоска плетена кошница, пълна със смачкани одеяла. В средата спеше малко тигърче. Красотата му остави Артър без дъх. Не изглеждаше истинско, беше като плюшена играчка, оставена от някое дете. Но се виждаше как белите му гърдички се издигат и спадат, а ъгълчето на устата му потрепваше сякаш дърпано от връвчица.

— Не е ли прекрасен?

Артър кимна.

— Не е много добре, а и Елси е доста кисела в момента, така че снощи го оставих тук. Наглеждах го, докато ровех из снимките.

Артър никога не бе обичал котки. За него те бяха неблагодарни и неприятни същества, които се криеха в засада, а след това изскачаха и разравяха алпинеума му. Но този мъник беше невероятен.

— Може ли да го пипна?

— Съвсем лекичко — кимна Кейт. — Не искам да се буди.

Артър протегна нерешително ръка и докосна тигърчето по гърдите.

— Еха — изрече той. — Толкова е мекичък.

— На три месеца е. Казва се Елайджа.

Артър приклекна до тигърчето. Сега разбираше защо Мириам е била привлечена от това място.

Кейт сложи приятелски ръка на рамото му.

— Искаш ли да видим какво може да открием за жена ти? — Тя посочи няколко кутии за обувки върху масата. — Събудих се рано и започнах да преглеждам някои стари документи, снимки и писма — каза тя. — Забравила съм, че имаме толкова много. Мъжът ми е толкова разпилян, но, за щастие, аз обичам да надписвам нещата. Всичките ми снимки имат дати на гърба си.

— Благодаря ти. — Артър погледна купчината и се зачуди откъде да започне. — Лорд Грейсток станал ли е вече?

Кейт поклати глава.

— Той става късно. Няма да го видя до следобед, особено след всичкия алкохол, който изпи снощи. Вече е отвикнал от него.

— За мен вечерта беше много приятна.

— И за мен. След като закусим и след като прегледаме снимките, ще те закарам, докъдето отиваш. — Тя му подаде шепа снимки. — Всички тези са от 1963. Включила съм и 1962 и 1964, за да сме сигурни. Разгледай ги и виж какво ще откриеш.

Артър взе снимките. На тях имаше много момичета с широки рокли или гладки кокове и широко отворени, оградени с черен молив очи, които се смееха, празнуваха, позираха. Част от него не искаше да научи, че жена му е била от харема на Грейсток, поредната бройка, момиче, подарило му нещо, което ѝ е спечелило тигъра талисман.

— Защо тук са идвали толкова много хора? — зачуди се той на глас.

— Аз бях Кейт Мос на онова време — отговори Кейт. — Грейсток беше невероятно красив, макар и ексцентричен. Къщата ни беше отворена за художници, артисти, мечтатели, пътешественици. Някои бяха привлечени от блясъка ни, други имаха нужда от убежище. Някои обичаха тигрите. Всичко това продължи много години, докато Грейсток не започна да взима прекадено много наркотици. Стана параноичен и агресивен. Хората бавно започнаха да изчезват от живота ни. Единствено аз останах до него. Обичах го, а и тигрите също го обичаха. Подхождаме си по някакъв начин. Получава се.

Артър за малко да прескочи снимката на привлекателния мъж с черно поло и тесен черен панталон. Косата му беше пригладена назад, а той стоеше самоуверено, с една ръка на хълбока, втренчен в камерата с толкова притаена енергия, че отначало Артър не забеляза дребничката жена до него. След това видя, че е Мириам. Жена му стоеше с този наперен паун и го гледаше с изпълнени с възхищение очи.

Заля го вълна на отвращение при вида на Мириам с друг мъж. Отпи голяма глътка портокалов сок, за да го отмие. Нямаше представа, че е способен на такава ревност, но при мисълта за този мъж и Мириам, прегърнати в леглото, му се искаше да стисне ръце в юмруци и да удари нещо много силно. Обърна снимката да я покаже на Кейт.

— Знаеш ли кой е това?

Кейт се изсмя късо и остро, което не ѝ подхождаше.

— Това е Франсоа дьо Шофан, или най-арогантният човек на света. През шестдесетте двамата с Грейсток бяха приятели. Идвал е тук много пъти с най-различни жени. Една вечер с Грейсток останаха в гостната, пиха прекалено много бренди и Грейсток разказа на Дьо Шофан семейна история, която се предавала от поколение на поколение. Година след това Дьо Шофан публикува новата си книга — и това беше историята на Грейсток. Беше я нарекъл „Историите, които разказваме“. Трябваше да се нарича „Лъжите, които разказвам“. Имаше нахалството да твърди, че е история на собственото му семейство. Пфу. След това двамата не си проговориха. Според мен това не беше голяма загуба.

— Писател ли е бил? — Артър извади гривната с талисманите от джоба си.

— Ха. Той така казваше. Беше крадец на идеи. Един надут французин, който разби сърцето на Грейсток.

Артър се бе чувствал неловко вчера, когато се питаше как Мириам е получила талисмана от Грейсток. Оттогава се опитваше да се убеди, че е бил един от многото, които Грейсток е раздавал безразборно. Но сега този талисман го водеше към разкриването на още една глава от живота на Мириам, към една евентуална любовна връзка с този Дьо Шофан.

Артър се замисли за своите снимки от онова време. Не беше сресвал косата си назад, нито бе носил тесни панталони. Никога не обличаше черно. Беше прекалено бунтарско или тъмно. Дори съдейки само от тази снимка, Франсоа дьо Шофан символизираше опасността и противопоставянето на установения ред. Изглеждаше вълнуващ и необуздан. Как след този мъж Мириам бе отишла при човек като Артър? Дали Дьо Шофан и жена му са били любовници? Това беше въпрос, който Артър не искаше да зададе.

Когато срещна Мириам, тя изглеждаше толкова чиста. Не бяха правили любов до първата си брачна нощ и той никога не си бе представял, че е имало някой друг. Но сега трябваше да преосмисли това. Опита се да си спомни срещите им, но нищо не му беше давало основание да мисли, че Мириам има опит, че е имала страстна любовна връзка с френски писател. Почувства се така сякаш някой бе завързал червата му на възел.

Опита се да проумее откъде бе дошло това чувство. Никога не бе изпитвал необходимост да ревнува. Жена му не флиртуваше с други мъже. Ако някога забележеше някой мъж да я гледа с интерес, както често се случваше, той се чувстваше доста горд.

Кейт сложи ръка на рамото му.

— Това е Мириам. Сигурен съм — каза Артър.

— Била е много хубава. Но не я помня.

Погледнаха едновременно към гривната. Кейт докосна талисмана книга.

— Книга. Дьо Шофан беше писател. Може би…

Артър мислеше същото. Той хвана талисмана между палеца и показалеца си.

— Отварял ли си книгата? — попита Кейт.

— Да съм я отварял? — намръщи се Артър.

— От едната и страна има миниатюрна закопчалка.

Колкото повече се взираше в книгата, толкова по-замъглено я виждаше. Искаше му се да беше взел монокъла си. Не беше забелязал миниатюрната закопчалка. Кейт се наведе и започна да рови в един шкаф, изваждайки голяма лупа.

— Това трябва да свърши работа.

Двамата се втренчиха заедно през нея и Кейт откопча книгата. Тя се отвори и пред тях се разкри една-единствена страница — от злато, не от хартия. На нея бе гравирано „Ma cherie“.

— Означава любима моя — каза Кейт.

Артър си бе помислил нещо такова. Той отново се взря в снимката на жена си, загледана влюбено в онзи мъж.

— Вземи снимката — настоя Кейт. — Грейсток ще се ядоса, че вкъщи имаме снимка на този неприятен човек.

Артър кимна.

— Имаш ли плик?

Не искаше снимката да се докосва до тялото му. Искаше малко дистанция от нея.

— Ще се опиташ ли да го откриеш?

Артър преглътна. Можеше просто да се прибере у дома. Можеше да седи и да гледа телевизия, вдигнал крака върху някоя табуретка, за да си почива глезенът му, да не се преуморява, да маже ръката си със „Савлон“. Бернадет щеше да идва всеки ден с пайове и солени печива и да го наглежда. От другата страна на улицата Тери щеше да коси ливадата си, а червенокосите деца щяха да притичват пред вратата му. Животът можеше да се върне към нормалното. Можеше дори да отиде в „Мъже в пещери“ и да измайстори нещо за къщата, може би дървена подложка за чашата си с чай.

Но нищо вече нямаше да е нормално, защото това търсене беше разбудило нещо вътре в него. Вече не ставаше въпрос само за Мириам. Ставаше въпрос и за самия него.

Изпитваше чувства, за чието съществуване не бе подозирал. Беше започнал да открива хора и животни, които го вълнуваха. Не беше готов да изгние във фотьойла, като скърби за жена си и чака децата му да се обадят, запълвайки времето си с поливане на растения и телевизия.

Така че макар и чувствата, които изпитваше към този Дьо Шофан да бяха безпокойство и ревност, те го караха да усеща, че живее. Имаше нужда от разтърсване. Нещо, което да го извади от удобния затвор, който бе създал за себе си. В една къща, където спомените за Мириам все още бяха пресни, той имаше нужда от нещо друго. Щеше да се прибере, за да се увери, че Фредерика е добре, щеше да я полее и да си вземе още дрехи. След това щеше да продължи пътуването си.

— Да — отговори той. — Ще го открия.

В колата на Артър не му се говореше. Кейт каза, че няма представа дали Дьо Шофан изобщо е жив, а дори и да е така, не я беше грижа. Не ѝ мигна окото, когато Артър поиска да го остави до един храст на второстепенния път.

— Мога да те закарам до гарата — каза тя.

Той поклати глава.

— Тук е добре.

Нямаше никаква представа как ще стигне до гарата. Можеше да куцука само на късо разстояние, а и ръката наистина го болеше. Но беше сигурен, че все някак ще се прибере у дома.

Застана отстрани на пътя и благодари на Кейт. Ръкува се с нея и я увери още веднъж, че няма да ги съди. Спирайки за момент, той се зачуди дали да я целуне или да ѝ каже как се чувства, но вместо това изрече: „Довиждане тогава“, и ѝ помаха с ръка.

Ако внимаваше да върви с пръсти, насочени навън като на пингвин, вместо да ги остави да се обръщат навътре, както обикновено ставаше, това помагаше на глезена му. Намери дупката в храста. През сините му панталони свиреше вятър, който вчера липсваше, давайки му усещането за проветривост около краката. Дръпна куфара си и видя, че сега в ъгъла имаше голяма дупка. Пластмасата беше скъсана и разръфана. Кой изобщо би повредил куфара на един възрастен човек? Погледна към полето от другата страна на храста. Чантичката с тоалетните му принадлежности беше покрита с роса и лежеше на тревата, а тубичката с паста за зъби беше затъпкана в калта. Стадо кози в далечината се бе втренчило в него. Една от тях сякаш преживяше плат с цвета на горчица. Проклетият му пуловер.

В този момент прогърмя електронен вариант на „Зелени ръкави“. Артър мушна ръка в дупката и извади мобилния си. Имаше дванадесет пропуснати обаждания. С изключение на едно от Луси, за всички останали на екрана беше изписано името на Бернадет. При други обстоятелства той можеше да се престори, че не е чул обаждането ѝ, но сърцето му подскочи, докато натискаше зеления бутон.

— Ало, Артър Пепър на телефона. С какво мога да ви помогна?

— Артър. Слава Богу, че си ти. Къде си? Не отговаряш.

Загрижеността ѝ беше трогателна, както и това, че някой мисли за него.

— Добре съм — отговори Артър. — Загубих куфара с телефона в него. Сега си го взимам.

Бернадет обясни, че двамата с Нейтън са останали още една вечер в къщата за гости. Тъкмо щяха да тръгват обратно, така че дали Артър иска да го вземат?

От дълго време не бе имало нещо, което Артър да бе искал повече.

— Да, ако обичаш — отговори той. — Аз съм на второстепенния път, който води към имението „Грейсток“. Гледай за електриковосините ми панталони.