Странните талисмани на Артър Пепър

Пръстенът

— Никак не ми харесва това, че сте се появили без предупреждение на работното ми място — каза Сони. — Изключително непрофесионално е. Можеше да съм по средата на урок. В случая бях болна, така че всъщност това натрапване ми е излишно. Когато се върнах, Адам ме информира, че сте се появили лично да ме търсите.

— Съжалявам. Първо се обадих и оставих съобщения.

— И аз ги получих. Това не ви дава право да ме преследвате. Артър се олюля заради злобата в гласа на жената. Не беше помислил, че действията му ще станат причина за такава обида. — Наистина нямах лоши намерения, г-жо Ярдли.

— Както и да е. Стореното — сторено. Открихте ли онова, което търсехте чрез Адам? — Все още говореше рязко.

— Имам едно бижу, гривна с талисмани. Мисля, че сте създали един от талисманите на нея във формата на палитра.

— Да.

— Ами, както казах в съобщенията си, мисля, че сте познавали жена ми, Мириам Кемпстер. Може би сте и дали талисмана.

Сони не каза нищо. Това го накара да се почувства неловко. Занесе телефона на кухненската маса и се опита да запълни мълчанието.

— Силви Бурдан ми даде името ви.

— Не познавам никаква Силви Бурдан.

— Тя също е била приятелка на жена ми. Мириам е живяла при нея в Париж. Тя предложи да се свържа с вас.

— Сериозно — изрече унищожително Сони.

Артър започна да се ядосва на нелюбезността и.

— Г-жо Ярдли, жена ми почина. Преди дванадесет месеца. Не съм сигурен дали знаете. Опитвам се да разбера някои неща за миналото и.

Донякъде очакваше тя да се извини, да каже, че съжалява за държанието си, но тя отново не каза нищо. Артър си помисли, че сигурно е много ядосана или отказва да говори като демонстрация на някаква власт. Може би все още се чувстваше зле след боледуването си. Затова започна отново да бърбори. Думите се изливаха от устата му. Разказа и за гривната с талисманите и как проследяването на талисманите го отвело в Париж, Лондон и Бат. Оставаха само още два талисмана, чиито истории да разбере — пръстенът и сърцето.

Разбираше, че тя все още е на телефона по шума, който чуваше от време на време — като потракване на обица върху телефонната слушалка. Когато свърши, той добави:

— И така, това е историята.

— Не знам защо не ви затварям, г-н Пепър — изрече ледено тя.

— Защо, за бога, да правите такова нещо?

— Жена ви някога споменавала ли ви е за мен?

— Не. Не мисля. Но паметта ми малко ми изневерява…

— Чудя се още колко скелети е крила в гардероба си. Вие знаете ли?

— Аз, ъм, не. — Двамата сякаш говореха на различни езици, а той беше уморен от това да играе игри, да следва нишки и да не знае къде ще го отведат.

— Не. Не ми изглежда да знаете — каза Сони. — Затова ще се смиля над вас.

— Отидох в колежа да ви намеря. Там видях картина, нарисувана от брат ви. Беше портрет на Мириам. Бил е прекрасен художник.

— Да, беше.

— Не рисува ли вече?

— Вече не е между нас. Вие наистина не знаете нищо, нали?

Артър не беше сигурен какво иска да каже.

— Съжалявам за това. Картината му, изложена там, е прекрасен начин хората да си спомнят за него.

— Мразя този картина. Прекалено е ексцентрична за моя вкус. Ако зависеше от мен и ако художникът не беше брат ми, щеше да бъде свалена. Или дори изгорена.

— О, аз си помислих, че е прекрасна.

— Не се опитвайте да ми се харесате. Наистина нямам време за този разговор, г-н Пепър.

Артър не отстъпваше.

— Просто се опитвам да науча повече за жена си. Струва ми се, че има неща, които не знам, истории, които не съм чувал.

— Може би е най-добре да не ги узнавате. Можем да приключим този разговор. Може да изхвърлите талисмана палитра. Аз предпочитам да забравя.

На Артър му се зави свят. Ръката, с която държеше телефона, се разтрепери. Беше истинско изкушение да направи това, което Сони му казваше. И той беше мислил същото — да се отърве от гривната и да се опита да се върне към нормалния си живот. Но вече беше стигнал дотук.

— С жена ми бяхте ли много близки приятелки някога? — попита тихо той.

Сони се поколеба.

— Да. Да, бяхме. Преди много време.

— Също и Мартин, щом я е рисувал?

— Беше много отдавна…

— Трябва да знам какво се е случило.

— Не, не трябва. Забравете това.

— Не мога, г-жо Ярдли. Мислех, че двамата с Мириам знаем всичко един за друг, но сега чувствам, че не знам нищо. Има огромна празнина и трябва да разбера как да я запълня, дори и да чуя неща, които не ми харесват.

— Наистина не мисля, че ще ви харесат.

— Но трябва да знам.

— Много добре, г-н Пепър. Вие поискахте да чуете истината. Е, ето я. Вашата съпруга беше убийца. Как ви харесва това?

Артър се почувства така, сякаш пропада в огромна дупка. Стомахът му се преобърна. Струваше му се, че размахва неконтролируемо ръце и крака.

— Простете, не разбирам — изрече той, задъхвайки се.

— Тя уби брат ми Мартин.

— Не е възможно.

— Вярно е.

— Разкажете ми какво се случи.

— Двете с Мириам бяхме приятелки от дълго време. — Сони преглътна. — Играехме заедно и пишехме домашните си заедно. Когато имаше проблеми у дома, тя споделяше с мен. Аз съм тази, която я изслушваше и ѝ даваше съвети. Аз я насърчих да последва семейство Мехра в Индия. Преди да замине, аз и купих гривната като подарък за късмет. Аз я подкрепях, когато живееше в Париж. Името на тази Силви Бурдан ми звучи донякъде познато. С Мириам си пишехме през цялото време, докато пътуваше. Бяхме толкова близки, колкото може да са две приятелки.

— И след като беше ходила в Париж и Индия, и Лондон, когато и омръзна непрекъснато да се мести, тя се върна у дома. Но вместо да съсредоточи вниманието си върху мен, да продължи приятелството ни, тя се спря на Мартин. Примигваше с дългите си мигли насреща му. Започнаха да излизат без мен. След няколко месеца се сгодиха. Знаехте ли това?

— Не — прошепна Артър.

— Мартин искаше да ѝ купи пръстен с диамант, да направи всичко както трябва. Затова започна да спестява всяко пени, което успяваше. Междувременно и купи талисман с формата на пръстен, за да го сложи на гривната си.

— Той е при мен. — Когато проговори, думите не звучаха като изречени от него. — А вие направихте талисмана палитра?

— Да. Беше подарък за рождения и ден.

— И казвате, че Мартин и Мириам са били сгодени? — Беше мислил, че той е първата и любов.

— За кратко. Докато той не умря. Колата, която караше, се забила челно в едно дърво.

— Толкова съжалявам. Но вие казахте, че жена ми е убийца…

— Бяха в колата на баща ми. Мартин все още не бе изкарал изпита, но толкова искаше да впечатли Мириам, че една вечер, когато родителите ми бяха навън, взе ключовете, без да попита. Мириам го предизвика. Чух я да му казва, че иска още едно приключение. Мириам с очертаните си с черен молив очи и лъскав кок, луксозните си дрехи и перлите. Младо момче като Мартин нямаше шанс, щом тя насочи вниманието си към него. Той рисуваше, но всъщност искаше да стане писател, журналист. Когато разбра, че е приятелка на онзи френски автор Дьо Шофан, той хлътна до уши. Искаше да я впечатли.

Беше слънчева привечер. Помня, че когато излизаха, хванати под ръка, чух птичките да пеят. Казах на Мириам, че той не трябва да взима колата, но и двамата ми се изсмяха. Мириам ми каза да не мърморя, но видях как Мартин се поколеба само за миг. Но тя го издърпа навън и аз останах да ги гледам как потеглят.

Един очевидец каза, че Мартин взел завоя прекалено плътно. Загубил контрол и се забил в едно дърво. Закарали и двамата в болница. Мириам се отърва с малка рана на челото. Брат ми беше в кома три седмици. Нямаше никакъв шанс. Само защото искаше да се изфука пред Мириам, да докаже, че е достатъчно добър за нея. Ако не беше насочила вниманието си към него, сега той щеше да е тук. Щеше да е женен за някоя друга. Можеше да има деца. Родителите ми можеше да имат внуци. Аз не можах да им ги дам, но той може би щеше да го направи.

— Но брат ви е шофирал… казахте, че Мириам…

— Все едно че го е убила.

Артър си спомни миниатюрния белег на слепоочието на жена си. Беше му казала, че паднала като дете.

— Значи никога не ви е разказвала за Мартин? Никога дори не е споменавала името му? — попита Сони.

— Не, не знаех за друг годеж преди нашия.

— Е, сега знаете, че жена ви е била лъжкиня.

— Не е излъгала. Просто не ми е казала. Мириам е затворила страницата с миналото си. Не говореше за живота си, преди да се срещнем. Мислех, че е така, защото в него няма нищо интересно, че няма какво да ми разказва. Но ми се струва, че е било точно обратното. Дали сега щеше да е омъжена за Мартин, ако не беше станала онази ужасна катастрофа? Дали е била с мен, но е мислила за него? Дори и да е било така, пак я обичам толкова много. Понякога ми се струва, че не мога да живея без нея.

Сони прочисти гърлото си.

— Бих казала, че съжалявам за начина, по който говорих за нея, но не е така. Тя провали моя живот и живота на семейството ми.

— Тогава аз ще кажа, че съжалявам. За онова, което се е случило, ако думите ми имат някакво значение.

— Тя ходеше на посещения при Мартин всеки ден. Седеше до леглото му. Не можех да я понасям. Побиваха ме тръпки от нея. Двете винаги го бяхме смятали за моя досаден брат и изведнъж тя го харесва, казва ми, че той може би е мъжът, когото търси. Искаше да се ожени. Аз исках той да срещне някоя друга, някоя, която не е толкова лекомислена. Стана така, сякаш тя ме отхвърля заради него.

Артър усети как тялото му започва да трепери. Каквито и истории да беше разкрил за жена си, нямаше да слуша как бившата и приятелка я очерня.

— Каквото и да мислите за Мириам, г-жо Ярдли, тя беше най-милата и кротка жена, която съм срещал. Бяхме женени повече от четиридесет години. Много съжалявам за случилото се с брат ви, но говорите за нещо отпреди много, много години. Жената, която описвате, няма нищо общо със съпругата ми. Хората се променят. Струва ми се, че сте завиждали на щастието на собствения си брат.

— Е, да, завиждах. Признавам си. — Сони заговори по-бързо. — Аз бях нейна приятелка, не Мартин. Споделяхме всичко. След това тя дойде у дома и го взе. Отхвърли ме. Искаше да се вижда с Мартин повече, отколкото с мен…

Артър остави думите и да увиснат във въздуха. Използва мълчанието точно както бе направила Сони.

— Там ли сте още, г-н Пепър?

— Да, тук съм.

— Тя го уби. Не ме интересува кой е карал проклетата кола. За мен Мириам го уби. Тя лиши семейството ми от техния син, а мен от моя брат. Дойде на погребението и никога повече не я видях. Не исках да я виждам и се погрижих тя да го разбере. Чух, че се омъжила. Писа ми, за да ми каже, още едно от проклетите и писма. Тя продължи живота си, но семейство Ярдли не успя да го направи. Надявам се това да отговаря на всичките ви въпроси, г-н Пепър. Сега знаете истината.

Артър отдръпна слушалката от ухото си. Не можеше да слуша повече думите на Сони.

— Обичах я независимо от всичко — каза той. — Наистина я обичах.

Затвори телефона и изхлипа.