Странните талисмани на Артър Пепър

Луси Втора

Артър нямаше план. Не беше мислил отвъд това да намери Дьо Шофан. В раницата си имаше няколко тоалетни принадлежности, но не си беше запазил стая в хотел, донякъде очаквайки да пътува обратно за дома същата вечер. Вече беше късно, минаваше десет. Беше нахвърлял разписанието на влаковете за връщане в Йорк, но не му се искаше да се качва на нощен автобус, който да го откара до гарата Кингс Крос или да се качва на метрото за първи път.

Вървя по улиците, докато загуби представа къде се намира и дори кой е. През главата му преминаваха образи и части от разговори. Окото на Себастиян, надничащо иззад вратата, беше редом до спомена как гледа Мириам, заспала в леглото на медения им месец. Видя се как изтрива сълза, когато оставя Дан на училище за първи път, а след това видя мъжа от „Перлената кралица“, който се опитва да реши за коя от двете си любими да се ожени.

Някога той беше Артър Пепър, любим съпруг на Мириам и предан баща на Дан и Луси. Беше толкова просто. Но сега, когато казваше това на себе си, то му звучеше като най-обикновен некролог. Кой беше сега? Вдовецът на Мириам? Не. Не можеше да не е нещо повече от това. Не можеше да се описва със смъртта на жена си. Къде да отиде сега? Коя беше следващата му следа?

Беше прекалено уморен, за да мисли, дразнеше се заради нещата, които се въртяха в главата му. Моля ви, спрете, мислеше той, докато завиваше зад поредния ъгъл. Пред едно заведение за бързо хранене се мотаеха група деца, дъвчеха жилава пица от картонена кутия и се бутаха едно друго на пътя. Едно черно такси наби спирачките си и изсвири с клаксона. Децата се разсмяха подигравателно. По улиците все още имаше маси с туристически стоки. Шалове пашмина7 по два за десет паунда, зарядни за телефон, тениски, туристически справочници.

Звуците и картините изпълниха още повече главата на Артър. Искаше да полегне на някое тихо място и да позволи на мозъка си да прехвърли събитията от деня, да помисли какво да прави по-нататък.

По-надолу на улицата имаше малка табела на стената. Хостел. Влезе, без да се замисли.

Младата австралийка на рецепцията беше облечена с бял потник, на чийто фон изпъкваше синя племенна татуировка, покриваща дясното ѝ рамо. Тя го информира, че стая за една нощ е тридесет и пет паунда и че е останало само едно легло. Даде му навито сиво одеяло и тънка възглавница и го упъти по коридора към стаята в дъното.

Артър бе очаквал да дели двойна стая, но когато влезе, видя три двойки легла едно над друго и пет момичета, германки, седнали на пода. Всичките бяха облечени с къси дънкови панталони и прекалено тесни карирани блузи върху цветни сутиени. Споделяха прясно изпечен хляб, голямо парче сирене „Едам“ и кенчета сайдер.

Скривайки изненадата си, Артър им каза весело „здравейте“ и след това откри леглото, което не беше затрупано с голяма купчина дрехи и раници. Не искаше да изглежда глупаво, като се покатери на леглото си и установи по средата, че коленете му се схващат, затова се извини и се върна на рецепцията, където остана да чете вестник отпреди три дни, докато момичетата излязоха от стаята. Той ги гледаше как се носят на конче една друга, докато излизаха за вечерта.

Спомни си колко въодушевен се чувстваше самият той, приготвяйки се да се срещне с Мириам, когато бяха започнали да излизат заедно. В стомаха му пърхаха пеперуди, докато се миеше, бръснеше, приглаждаше назад косата си с гребен и малко „Брилкрийм“. Внимаваше костюмът и ризата му да са изгладени, а обувките лъснати. Слагаше гребена в джоба си и си подсвиркваше, докато отиваше да се срещне с нея. Имаше една сладоледена сладкарница, където двамата сядаха до прозореца и пиеха лимонада, в която плуваше топка ванилов сладолед, или понякога отиваха на кино. По онова време той все още беше чирак и нямаше много пари, затова спестяваше цяла седмица, в случай че Мириам поиска да отидат да вечерят на някое хубаво място, но тя беше доволна и само да се разходят и харесваше простичките им срещи. Тогава той не знаеше, че е живяла с тигри и че известен френски писател е писал стихове за нея.

Покрай прозореца на хостела мина група момичета. Едното носеше булчински воал и буквата „У“, а другите имаха дяволски рога, червени балетни полички и мрежести чорапи. Пееха с цяло гърло и той дочу думите „Като девица“.

Те му помахаха и Артър им махна в отговор. За моминската си вечер Мириам бе отишла на вечеря с майка си и две приятелки в ресторант от веригата „Бърни Ин“8. Тогава това беше върхът на изискаността. Вечерта преди сватбата си Артър беше отишъл с приятеля си Бил (вече покойник) на футболен мач и след това бяха пили по две халби шенди9. Всичките му възприятия бяха изострени от вълнението, че на следващия ден ще се ожени за Мириам. Лимонадата в шендито беше сладка, а от виковете на футболния мач ушите му пулсираха. Усещаше как етикетът на ризата драска шията му. Всяка частица от тялото му беше готова да направи Мириам негова съпруга.

Сватбеният им ден се бе завъртял като конфетите, които се посипаха върху тях, когато излизаха от църквата. Празненството беше за тридесет човека в залата на културния център. Строгата на вид майка на Мириам беше направила сандвичи и пайове със свинско като сватбен подарък. Родителите на Артър платиха двамата да отидат за два дни на меден месец в една ферма. Тръгнаха същата вечер, а зад колата им дрънчаха тенекиени кутии и отзад на неговия „Морис Майнър“ беше залепена табелка „Току-що женени“.

Във фермата беше толкова студено, че зъбите им тракаха. Овцете не спряха да блеят цяла нощ, а хазяйката изглеждаше сякаш е глътнала оса. Но за Артър беше прекрасно. Мириам се приготви да ляга зад дървен параван в спалнята, а Артър — в тоалетната на двора. Трябваше да напъха пижамата в обувките си и да носи дрехите си през калната поляна.

Мириам беше красива в дългата си до земята памучна нощница с избродирани розови рози около врата. Беше се опитал да не пъшка възбудено, когато докосна талията ѝ и тя се приближи до него. Легнаха си и се любиха за първи път. А след това останаха да лежат прегърнати и си говориха за това къде ще живеят и за децата, които ще имат. И дори и сега това беше най-хубавият ден в живота му, защото беше изпълнен с толкова нежност, блаженство и желание. Въпреки че след това бяха имали много прекрасни дни заедно — раждането на Дан и Луси, както и семейни празници, — онова време с Мириам, когато прекарваха първите си часове като съпруг и съпруга, беше най-хубавото. Надяваше се момичето със знака „У“ да изпита същите чувства в своя сватбен ден.

Въпросът е, че когато човек стигнеше неговата възраст, вероятността да предстоят още прекрасни дни беше малка. Такива, които те карат да спреш и да си помислиш: Ще помня този ден завинаги. Беше държал Кайл и Марина в ръцете си, когато бяха бебета, беше усещал сладкия им бебешки дъх на мляко и техните неспокойни телца. Замисли се какво би могъл да чака сега.

Искаше му се вече да не е в Лондон, а в собственото си легло с обичайния горещ шоколад и вестника си. Но беше тук — сам и притеснен.

Съзнавайки, че е в меланхолично настроение, Артър си каза, че е най-добре да си легне. Върна се в стаята и се качи на леглото си съвсем малко след полунощ, с пулсиращ глезен. Сгуши се напълно облечен под одеялата си и се опита да мисли за медения си месец. Край прозореца бучаха автобуси, викаха хора, а накрая той заспа на воя на линейка.

Събудиха го в три сутринта, когато момичетата се върнаха. Бяха пияни и пееха на немски. Едната беше довела мъж в стаята. Той легна с нея в леглото под Артър. Чу се кикотене и продължително шумолене на чаршафи.

За щастие последвалото скърцане и люлеене на леглото продължиха само няколко минути. Останалите момичета се кикотеха и шепнеха. Артър дръпна бодливите си одеяла върху главата си, въпреки че очите му бяха широко отворени. Отначало си помисли, че не е възможно да правят секс. Кой ще излезе, ще срещне някого и след това ще се съвкупява с него в пълна с хора стая? Но от тежкото дишане и въздишките беше ясно, че под него се случваше нещо точно такова. Помисли си колко много се е променило всичко и че понякога този нов, модерен свят не му харесва много.

Бърборенето постепенно стихна и известно време двойката на долното легло се целуваше шумно. Чу ципа на чанта, отварянето на пакетче кърпички и след това настъпи тишина.

Докато лежеше, той си помисли, че това е първата нощ от година, когато не е сам. Никога не си беше представял, че може да прекара нощта, спейки в компанията на други хора. Странно, но откри, че тихото дишате и хъркане, които се понесоха из стаята, го успокояваха, докато отново се унасяше в сън.

Сутринта слезе от леглото, докато момичетата още спяха. Обуваше сандалите си, когато мъжът на долното легло седна на пода и започна да завързва маратонките си. Носеше мръснорозови дънки, навити на глезените. Не подхождаха на острата му коса с цвят на мед. Той вдигна пръст към устните си.

— Шшт. Да изчезваме оттук, човече — каза той с американски акцент сякаш Артър беше част от плана му.

Артър искаше да обясни, че пътува сам, че не е част от странностите на предишната нощ. Не беше с германките в каквото и да било отношение, но просто кимна.

— Знаете ли накъде е Кингс Крос? — попита той, когато застанаха на прага, примигвайки на светлината в ранното утро. Закуската в хостела беше един кафяв книжен плик с името му върху него, оставен на рецепцията. Някой беше написал Артър Пийпър.

Американецът беше взел плик, на който пишеше „Ана“.

— Ъм, тръгни наляво и ще стигнеш до спирката на метрото. Оттам можеш да стигнеш до Кингс Крос. — Мъжът погледна в плика си и сбърчи нос. — Ябълка, зърнен десерт и кутийка портокалов сок. Е, и това ли е всичко?

Артър си помисли, че е доста неблагодарен, като се има предвид, че беше получил секс, легло за през нощта и си беше откраднал закуска.

Мъжът сложи зърненото блокче в единия си джоб, а кутийката портокалов сок в другия. След това заби зъби в ябълката, смачка хартиения плик и го хвърли на прага на хостела.

— Довиждане — каза той и се втурна да тича като че трябваше да е някъде другаде.

Артър отиде до спирката на метрото и слезе в подлеза. Чуваше се музика, защото по-надолу един мъж свиреше на флейта, а една жена подрънкваше на китара с обърната наобратно мека шапка в краката си. Той пусна по петдесет пенса пред всеки от тях и последва потока от хора, запътили се към дълбините на станцията.

Пусна монети в лъскава машина, която изплю един билет. Чувстваше се изгубен, но не само защото никога по-рано не се беше качвал на метрото. Беше мислил, че ще намери ясни отговори в Лондон, но бе попаднал на нови пластове. Искаше ли да продължава да ги бели като огромна глава лук, или беше по-добре да ги остави на мира?

Картата на покритата с плочки стена пред него не можеше да бъде по-голяма. Беше ясна и с четливи черни букви, но той просто не можеше да я разбере. Веднъж беше гледал един техник да отваря телефонна кутия на улицата. Вътре имаше необяснима (поне за Артър) плетеница от цветни жици. Тази карта приличаше на нея, само дето беше по-сложна. Искаше му се да протегне ръка и да проследи с пръст линиите, за да види къде отива, защото погледът му следваше определена линия донякъде, а след това я изгубваше. Всички около него сякаш знаеха какво правят и къде отиват. Поглеждаха картата, кимваха и се отдалечаваха, целенасочени и уверени. А той се чувстваше малък и незначителен.

Опита отново да проследи пътя до Кингс Крос, но не можеше да разбере къде да се прекачи. Вече започваше да се чуди дали просто да не се качи на някой случаен влак и да види къде ще стигне, или да се върне навън и да чака на някоя автобусна спирка.

И тогава чу един приятелски глас да казва в лявото му ухо:

— Здравейте. Проблем ли имате?

Обърна се и видя един младеж, застанал редом с него. Беше пъхнал ръцете си дълбоко в джобовете на широките джинси с ниска талия. Няколко инча от червените му слипове се виждаха над колана. Тениската му може и да беше чернобяла и на нея да пишеше „Убийците“, но усмивката му беше широка и приветлива.

— Ъм, да. Страхувам се, че никога досега не съм бил в метрото.

— Значи за първи път в Лондон?

— Да. Не съм свикнал да се ориентирам много. Трябва да стигна до Кингс Крос, за да се кача на влака и да се прибера у дома.

— Далече ли живеете?

— Близо до Йорк.

— Чудесно. Е, Кингс Крос? Не е сложно да се стигне дотам, трябва само да се прекачите няколко пъти. Имате ли билет за метрото?

— Да.

— Дайте да го видя тогава.

Благодарен на младежа заради добротата му, Артър извади портфейла от задния си джоб. Тъкмо щеше да го отвори и да извади билета си, когато той изчезна от ръцете му. Пуф. Мъжът се отдалечаваше, тичайки с всички сили, и веднага беше погълнат от море от хора.

Сякаш в забавен каданс Артър се втренчи невярващо в празните си ръце, а след това и след мъжа. Бяха го ограбили. Беше един проклет глупак. Вестниците обожаваха да разказват истории за лековерни пенсионери като него. Раменете му се приведоха несъзнателно, беше сломен.

Но мисълта за собствената му глупост скоро бе изместена от гняв. В портфейла му имаше снимка на Мириам. Тя се усмихваше и беше прегърнала децата като малки. Нямаше друг екземпляр. Как смееше този мъж да се възползва от него. Гневът заръмжа в стомаха му, а след това се втурна нагоре в гърдите, избухвайки от устата му в думи.

— Крадец! Стой! — извика Артър с всички сили, учуден от това колко силно всъщност беше това. Извика отново.

Затича се.

Не помнеше последния път, когато беше искал от краката си да работят така. Бяха минали сигурно две години откакто се бе затичал за един автобус, но тогава нямаше значение дали ще го изпусне или не. А преди това нямаше представа. Може би след децата на плажа? Беше от хората, които вървят, не от онези, които тичат. Но краката му сякаш имаха свой собствен живот. Те не можеха да позволят на крадеца да му се размине.

Всяка мисъл, че краката му може да се разтреперят или да не издържат, изхвърча от главата му, докато набираше скорост след младежа. Викаше любезно „Извинете“ и „Искам да мина“.

Проправяше си път сред служители от офиси, носещи документи и куфарчета, покрай японски туристи с големи като чинийки за чай слънчеви очила, които надничаха иззад огромни карти. Мина край едно момиче с лилава коса, чиято приятелка имаше зелена коса и няколко обици на веждите си. Всички показваха съвсем малко или никакъв интерес, сякаш всеки ден виждаха възрастни мъже да тичат след крадци.

— Онзи човек открадна портфейла ми — извика Артър, без да се обръща определено към някого, сочейки мъжа. Затича по-бързо. Сърцето думкаше в гърдите му, а коленете усещаха удара при всяка крачка. Сивите стени на метростанцията, покрити с постери за театри и опери, преминаваха като неясни петна. Криволичейки и залитайки малко, защото краката му започнаха да се уморяват, той продължаваше преследването.

Но внезапно пасажът, който извеждаше навън от спирката на метрото, се изпълни с хора. Младежът сякаш изчезна. Няма смисъл — каза си Артър и спря за момент, за да си поеме въздух. — Просто го забравѝ.

Тъкмо щеше да спре и да се откаже, когато за миг видя червени слипове — добро средство за проследяване. Накара краката си да продължат. Хайде, Артър. Продължавай напред.

Връхлетя го спомен от времето, когато Луси и Дан бяха малки. Бяха на почивка и Мириам стоеше до една будка за сладолед, за да купи фунийки. Децата играеха на гоненица, пляскайки се един друг по ръката или гърба, и след това се втурваха да бягат. Луси тичаше с протегната ръка, за да цапне Дан по крака, но той отскачаше встрани. Движеше се назад с малки подскоци и всеки път избягваше удара на Луси. Все по-назад и по-назад, докато стигна края на тротоара, а след това излезе на шосето. Луси продължаваше към него, съсредоточена, забравила за всичко наоколо освен досадния си брат и желанието си да го хване. Мина една кола, след това още една, опасно близо до двамата. После към тях прогърмя един голям камион. Артър стоеше като вкаменен, без да може да помръдне, докато събитията се развиваха със светкавична бързина. Беше на по-малко от десет метра. Извика на Мириам, но тя не го чу. Облизваше малинов сироп от ръба на едната фунийка. Артър намери вътрешна сила, почти свръхестествена, която не беше и подозирал, че притежава. Без да знае как е стигнал до тях, той откри, че дърпа Дан и Луси за ръцете, отдалечавайки ги от опасността. Супермен. Дан го погледна гневно и възмутено. Луси плесна тържествуващо брат си, докато Артър почти ги хвърляше обратно на тротоара. По бузата му потече сълза. Без да подозира нищо, Мириам се приближи бързо, предлагайки им по една фунийка сладолед. Само той съзнаваше какво ужасно нещо можеше да се случи.

Черпейки сили от онова преживяване, Артър си проправи път към светлината навън. Примигвайки на яркото слънце, той залитна напред. Бялата светлина избледня и той успя да различи един двуетажен автобус, дървета и върволица от деца от някакво училище с жълти светлоотразителни жилетки.

— Спрете го! Крадец! — извика отново той.

Мъжът вече напредваше значително, крачките му бяха големи. Разстоянието между тях се увеличаваше. Но Артър продължаваше да тича. Сърцето му думкаше, краката му пулсираха. Неравни плочи, обърнати табли от магазинчета за пържени картофи, празни пакетчета от чипс, крака — всичко това преминаваше край него. След това го прониза болка в гърдите. О, Господи, не. Той залитна и спря. Имаше чувството, че някой е сграбчил сърцето му в юмрук. В главата му прозвуча гласът на Мириам: „Просто забрави за него. Не си струва“. Знаеше, че е победен. Опита се да си спомни какво има в портфейла — кредитната му карта, десет или двадесет паунда в банкноти, снимки. Имаше късмет, че не го бяха намушкали.

Докато стоеше задъхан, към него се приближи друг младеж. Подобно на крадеца и той беше облечен с широки дънки. Носеше зелено горнище с качулка и дупка на рамото. Носът му беше покрит с лунички, а косата му имаше цвета на ръждиви пирони.

— Откраднал ли е нещо от вас?

— Портфейла ми — кимна Артър.

— Добре. Стойте тук. — Вторият човек бутна нещо в ръката му и изчезна. Артър погледна надолу и откри, че държи разръфана розова лента от плат, която беше импровизирана каишка, завързана в хлабава панделка около шията на едно куче.

Кучето беше малко и нервно. Имаше остра черна козина и се взираше нагоре в него с объркани оранжеви очи.

— Не мисля, че стопанинът ти ще се забави много — каза Артър. — Не се тревожи.

Той се протегна и погали кучето по главата. То не носеше истинска каишка и нямаше етикетче с името си. На земята до тях стоеше шапка от туид, която човекът сигурно беше захвърлил.

Артър и кучето стояха на слънцето. Нямаше какво друго да направи. Чу се дрънчене на пари, когато една жена с пурпурно вълнено наметало погали кучето по главата, а след това хвърли шепа монети в шапката. О, боже, беше го помислила за просяк. Като се замислеше, наистина имаше доста окаян вид. Не се беше бръснал от два дни, а сините му панталони бяха малко изцапани.

— Значи това е работата ти, а? — обърна се той към кучето. — Седиш тук и чакаш хората да ти плащат?

Кучето примигна. Артър вече изпитваше огромно желание да седне. „Какво, за бога, направи с мен?“ — казваше тялото му.

Минаха още десет минути. Артър започна да прави планове, в случай че мъжът не се върнеше. Щеше да се наложи да заведе кучето да най-близкия полицейски участък и да го остави там. Не можеше да го качи на влака и да го отведе у дома. Дали в метрото изобщо пускаха кучета?

Най-после мъжът се появи. Протегна ръка с портфейла на Артър. Артър се втренчи невярващо в него.

— Взел си го?

— Ъхъ. — Мъжът се беше задъхал. Наведе се напред и постави ръце на коленете си. — Виждал съм онзи негодник да краде тук и по-рано. Избира безпомощни възрастни хора или чужденци. Истинска отрепка. Успях да го догоня. Протегнах крак напред и той се просна право отгоре — засмя се доволно младежът. — Това да му е за урок. Следващия път дръжте портфейла си здраво.

Първата мисъл на Артър беше да възрази, че не е нито стар, нито безпомощен, но това не беше вярно.

— Ще внимавам — отговори кротко той. — Чувствам се доста глупаво.

Усети как краката му се подгъват. Нуждата да седне го завладя напълно.

Младежът взе шапката си и протегна ръка. Обви я около раменете на Артър, за да го подкрепи.

— Ей там има пейка. Елате.

Артър остави младежа да го поведе. Отпусна се на пейката. Кучето се настани между краката му и седна на паважа, облягайки глава на крака му.

— Я гледай. Тя ви харесва. Това се случва много рядко. Обикновено е дост а плаха, страхува се от собствената си опашка.

— Прекрасна е.

Бернадет няколко пъти се бе опитвала да го накара да си вземе куче, казвайки, че то ще му даде цел в живота. Но Артър се съпротивляваше. Беше достатъчно трудно да се грижи за себе си, какво оставаше и за четириного. През последните няколко години Мириам беше споменавала, че може да си взимат домашен любимец, но той отговаряше: „Той просто ще ни надживее“. Така че не си бяха направили труда.

— Как се казва?

— Луси.

— Ха — отговори Артър.

Младежът повдигна вежда.

— Дъщеря ми се казва Луси.

— О, съжалявам. Една бивша приятелка го избра.

— Не съжалявай. Отива и. Двете си приличат. И дъщеря ми е тиха и вглъбена.

— Мисля, че кученцето се притеснява за мен повече, отколкото аз се притеснявам за него. Един ден отворих входната врата и то си седеше там, сякаш беше ангел хранител или нещо такова. Аз му казах: „Можеш да си намериш някой по-добър от мен. Иди и намери някой свестен, който има работа.“ Изведох го от сградата. Но следващия път, когато отворих, то пак беше там. Изтича в апартамента ми и седна, и оттогава сме заедно. Вижда в мен нещо, което аз не мога да видя.

Артър затвори очи. Усети топлината на слънцето върху клепачите си.

— Ще ви донеса едно кафе. Басирам се, че имате нужда да пийнете след тази случка. Може би трябва да съобщите в полицията.

— Сам съм си виновен. Съмнявам се, че изобщо ще проявят интерес.

— Знам какво имате предвид. Сблъсквал съм се с ченгетата. Непрекъснато ни гонят. Двамата с Луси просто се опитваме да си изкарваме прехраната.

В този момент Артър забеляза флейтата, която се подаваше от джоба на младежа.

— Една жена хвърли пари в шапката ти — каза той.

— Страхотно. Е, искам да кажа, добре че някой си е направил труда. Обаче няма да ме направи милионер — сви рамене той.

— Аз ще взема кафето. Дължа ти голяма благодарност.

— Както искате. — Мъжът протегна ръка. — Аз съм Майк. Пия го черно с три лъжички захар.

— Артър. Артър Пепър.

— Направи ми услуга, Артър. Вземи Луси със себе си. Има нужда да се изпишка, а не обичам да го прави близо до входа на метрото.

Луси, изглежда, нямаше нищо против да припка край Артър. Докато вървяха, ноктите и издаваха напевен, потропващ звук по паважа. Точно отсреща имаше един ван, който продаваше кафе и топла храна. Артър поиска две кафета, а след това добави към поръчката и два сандвича с наденица. Докато плащаше, той пропъди мисълта, че Мириам мразеше хората, които ядат на улицата. Майк изглеждаше така, сякаш може да не е ял известно време.

Артър последва звука на флейта, докато откри Майк, седнал с кръстосани крака на тревата, с шапката до него.

— Реших да спечеля малко пари, докато те няма. Ето — той порови в шапката и извади монета от два паунда. — За кафето ми.

— Не говори глупости. Аз черпя. Взех ти и сандвич с наденица.

— С кетчуп ли? — светнаха очите на Майк.

— Разбира се.

Артър нямаше къде другаде да седне, затова и той се настани на тревата. Откъсна парче хляб и го хвърли на един еднокрак гълъб. Веднага го заобиколиха още петдесет. Един започна да кълве връзките на обувките му.

— Не трябва да ги храниш. Истинска напаст са. Летящи плъхове. Всяка година чистят тонове лайна на гълъби от Колоната на Нелсън. Знаеше ли го?

Артър отговори, че не е знаел.

Двамата седяха заедно и ядяха. Ако Мириам можеше да го види сега, седнал на слънцето с един младеж и кучето му да похапва с удоволствие наденички в хляб, тя със сигурност нямаше да одобри. Съжалявам, Мириам.

— Е, каква е историята ти, Артър? — Майк пропъди една оса от рижавата си коса.

— История?

— Ъхъ. Панталоните не изглеждат сякаш са твои. Явно досега не си бил в Лондон и въпреки това ето те тук, скиташ се сам, без карта и размахваш портфейла си. В теб сигурно има нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед.

Отначало Артър си помисли да разкаже някакви небивалици — че е в Лондон да разглежда забележителностите, но му се стори неправилно да лъже този младеж, който току-що се бе изложил на опасност. Така че разказа на Майк кратка версия на истинската си история за Мириам и гривната, за Бернадет и човека с тигрите, и човека с книгите. След това попита Майк за неговия живот, но Майк само поклати глава.

— Нямам нищо толкова интересно за разказване — отговори той. — Аз съм просто един обикновен човек, който се опитва да си изкарва прехраната. Макар че познавам някого, който разбира от златни гривни. Има магазин наблизо. Ако искаш, ще му я покажем. Може да ти каже нещо за нея.

Всъщност Артър все още нямаше желание да се качва на влака и да се прибира. Нямаше защо да бърза. Беше стигнал до задънена улица с останалите талисмани.

— Защо не? — каза той. — Денят е чудесен за разходка.

И едва когато стигнаха до още една малка уличка, покрита със смачкани полистиренови кутии от заведения за бързо хранене и съмнителни миризми, той започна да се замисля за доверчивостта си. Възможно ли беше Майк да е в комбина с крадеца? Това да е някаква постановка, с която се опитваха да вземат нещо повече от един портфейл от някакъв глупав старец? Стори му се, че вървят цяла вечност, и вече нямаше никаква представа къде са. След като завиха на един ъгъл, блъсканицата от хора около тях изчезна. Останаха само Артър, Майк и Луси, тръгнали по една мрачна, калдъръмена уличка. От двете страни над тях се надвесваха тухлени сгради. Слънцето се скри зад един облак. Артър забави крачка.

— Прекалено бързо ли вървя? Почти стигнахме.

В главата на Артър се появиха картини от мюзикъла „Оливър“. Малки, мръсни момчета, които крадат, Фейгин и кучето с черното око. Как му беше името? О, да, Булсай. Ограбват нищо неподозиращи хора във викторианска Англия. Стегна се, чакайки една ръка да се протегне от някой вход и да го халоса с палка по главата. Винаги бе искал да вярва в хората. И заради това сега отново щяха да го ограбят.

Но в този момент отново се изпълни с надежда. Накрая на пасажа имаше пазар. Улицата гъмжеше от пазаруващи хора и собственици на сергии, които продаваха манго, електронни цигари, протектори за уши, шарени поли, развяващи се на вятъра. От двете страни на улицата имаше магазини и кафета.

— Пристигнахме. — Майк спря и бутна вратата на едно малко магазинче. Имаше тъмни прозорци, изписани със златни букви. Злато. Продава и купува. Старо и ново. Над главите им издрънча звънче. Артър помириса пай с месо и политура.

— Джеф — изрева Майк в магазина. — Джеф, тук ли си, приятелю?

Чу се скърцане и шумолене зад една мънистена завеса и през нея се появи мъж с лице занемарено и кафяво като стара чанта. Раменете му бяха толкова широки, че изглеждаше сякаш има хомот под карираната си риза.

— Майк. Как си, друже?

— Добре. Добре. Доведох приятеля си Артър да те види. Има една гривна, която да погледнеш. Хубаво златно бижу.

Джеф се почеса по главата. Ноктите и кокалчетата на пръстите му бяха черни.

— Добре. Дай да видя. Обикновено не ми носиш хубави неща, Майк.

Артър бръкна в джоба си и пръстите му се обвиха около гривната. Майк и Джеф стояха и чакаха. Двамата бяха доста страховити. Ако възникнеше проблем, нямаше къде да избяга. Както и да е, вече беше прекадено късно. Сложи гривната на тезгяха.

Джеф изсвири тихо през зъби.

— Това е истинска красота. Много хубава, да. Колко искаш за нея, Артър?

— Не я продавам. Само търся малко информация за нея. Беше на жена ми.

— Аха. Ами самата гривна е осемнадесеткаратово злато. Сериозно нещо. Вероятно от Европа, може да е и английска. Ще трябва да проверя маркировката. А талисманите са с различно качество и на различна възраст. Всичките са добри, но някои са по-добри от другите. Този със слона — изумрудът е първокласен. Бих казал, че гривната е викторианска, но повечето от талисманите са по-нови. Сърцето изглежда съвременно, ново е. Виж, не е заварено както трябва на мястото си, халкичката само е притисната. Жена ти скоро ли го е купувала?

— Не мисля… — поклати глава Артър.

— Е, изглежда сякаш е добавено набързо. Тигърът е хубав, но е масово производство, вероятно през петдесетте или шестдесетте. Напръстникът и книгата са чудесно качество, но слонът е скъп.

— Мисля, че е индийски.

— Няма да ти възразя за това, Артър. — Джеф се взря по-отблизо. — Хъм, талисманът цвете може би е акростих.

— Това не е ли когато не си сигурен за висшите сили? — попита Майк.

— Не, това е „агностик“ — засмя се Джеф. — Акростихът е бил популярен във викторианска Англия. Това са бижута със скъпоценни камъни, които образуват име или съобщение. Обикновено се подарявали от роднина или любим човек като сантиментален подарък. Ето. — Той извади златен пръстен от една витрина. — Виждате ли как камъните са подредени в една редица? Първите букви на всеки един от тях образуват думата „dearest“10. Диамант, изумруд11, аметист, рубин, изумруд, сапфир и топаз.

— Значи мислиш, че цветето казва нещо? — попита Артър.

— Ами, да видим. Вероятно е от двадесетте години на двайсети век — ар нуво. Мисля, че първоначално е било медальон, а не талисман, защото халкичката е много изящна. Има изумруд, аметист, рубин, лапис лазули12 и перидот13.

Артър нареди инициалите няколко пъти в ума си.

— Камъните от външния ред може да означават „перла“. А това в средата не е ли миниатюрна перла?

— Така е — кимна Джеф. — Впечатляващо нещо, Артър. Познаваш ли някой, който се казва Пърл?

Артър се намръщи.

— Струва ми се, че може да е името на майката на Мириам.

Винаги я беше наричал г-жа Кемпстер. Дори и след като двамата с Мириам се ожениха. Беше починала, преди да се роди Дан.

Когато Мириам го бе поканила на чай за първи път, първото нещо, което майка и каза, беше, че той има големи крака. Артър бе погледнал надолу към обувките си 41-ви номер и макар да не смяташе, че са прекалено големи, оттогава не можеше да го забрави.

Г-жа Кемпстер беше мудна, сурова жена с ъгловата челюст и стоманен поглед. Мириам винаги я наричаше „майко“ и никога „мамо“.

— Е, това е. Датата възможна ли ти се струва — двадесетте години? — попита Джеф.

— Сигурно е родена някъде по това време.

— Може би подарък за кръщене — сви рамене Джеф. — И след това сигурно го е дала на жена ти.

Артър кимна. Звучеше му напълно вероятно.

— Харесва ми и палитрата. Много е хубава. На нея има гравирани миниатюрни инициали. С. Я. Не е знак, който познавам. — Той плъзна гривната обратно към Артър. — Имаш чудесно бижу. Предполагам, че на човек ще му трябва около хилядарка и повече, за да го купи. С удоволствие ще я взема от теб за такава сума.

— Наистина ли? Толкова много?

— Гривните с талисмани са специални за хората. Талисманите обикновено означават нещо важно и значимо. Сякаш носиш спомени на китката си. Като гледам тези талисмани, си мисля, че жена ти е живяла вълнуващ и богат живот. Басирам се, че може да разкаже някоя и друга история, а?

Артър погледна към земята.

Майк забеляза.

— Е, благодаря ти, приятелю — каза той.

Когато излязоха навън, Артър усети тежестта на гривната, която отново беше в джоба му. Това посещение го беше объркало още повече. Талисманът сърце не можеше да е нов, нали? А и не беше съвсем сигурен дали майката на Мириам се беше казвала Пърл. Освен това преди не беше забелязал инициалите С. Я.

— Изкушаваше ли се да я продадеш?

— Не знам. — Усещаше се леко притеснен, че е научил толкова много от един непознат, че е открил още следи, когато вече мислеше, че е стигнал до края на търсенето. — По-добре да тръгвам.

— Къде отиваш? Имаш ли билет за влака?

Артър отговори, че няма. Огледа се наоколо с празен поглед.

— Имаш ли къде да останеш тази вечер?

— Не съм мислил толкова напред. Предполагам, че ще намеря някой хотел.

Не можеше да понесе мисълта да се озове отново в хостел.

— Ами. — Майк се замисли за момент. — Тогава най-добре остани при мен. Не е нещо особено, но си е моят дом. Хотелите наоколо са доста скъпички.

Това глупаво приключение беше размътило ума на Артър. Беше объркал мислите на мъжа в кафето, а сега бе направил същото и със своите. Не искаше да спи в къщата на непознат, но усещаше цялото си тяло сковано, сякаш се превръщаше в камък. Мисълта да слезе отново в метрото го изпълваше със страх.

Той кимна и хвана каишката на Луси.