Странните талисмани на Артър Пепър

Напръстникът

Ако някога го бяха накарали да опише как си представя Париж, той щеше да отговори, че всъщност никога не се беше замислял много за това. Беше виждал Айфеловата кула на подложките за хранене, които Мириам беше купила на половин цена на разпродажбата в „Сейнсбърис“, и веднъж бе гледал предаване за туристически кораб, който разхождаше туристи нагоре и надолу по Сена, управляван от капитан, който, освен че страдаше от морска болест, беше и алергичен към това да помага на хората. Артър си бе помислил, че водата изглежда доста мътна и че ако трябваше да плава с нещо, то щеше да е един от онези елегантни бели круизни кораби с плувни басейни на борда, които обикаляха из Средиземно море. Париж просто не беше от местата, които го привличаха.

Мириам, от друга страна, се увличаше по всичко френско. Когато беше на промоция, тя се абонираше за списание, наречено Viva!!, в което имаше много снимки на елегантни жени, танцуващи през локви с чадъри в ръце, отпиващи кафе от миниатюрни чаши или носещи малки кученца в кошницата отпред на велосипедите си.

Доколкото си спомняше, тя никога не бе изявявала специално желание да отиде в Париж. Казваше, че цените в магазините са много високи. Артър мислеше, че знае това от списанието си. Самият той си беше представял едно клише — много хора, облечени с раирани блузи с нанизи чесън или багети, които се подават от кошниците им.

Представите му отново не се оправдаха. Сякаш всичко, което смяташе, че знае, или дори мислеше, беше пренаписано. Париж беше очарователен.

Артър стоеше от едната страна на улицата и наблюдаваше красива като пощенска картичка сцена. Една мършава черна котка се прокрадваше по тротоара пред него. Белият купол на Сакре Кьор блестеше на слънцето като глазирана торта. Иззад покритите с жалузи прозорци на един апартамент над кафенето долитаха звуците на цигулка.

Покрай него мина мъж на колело, който си подсвиркваше нещо мелодично и красиво. Усети миризмата на прясно изпечен хляб, идваща от сладкарницата, и устата му започна да се пълни със слюнка, когато видя розовите като фламинго бадемови сладки и целувки, подредени на висока купчина върху поставка за торта.

Докато пресичаше улицата към бутика, от дърветата се понесоха цветчета. Луси не искаше да влиза в малкия парижки магазин за сватбени рокли, страхувайки се, че той може да събуди неприятни спомени за сватбата и с Антъни.

— Ще си купя кроасан и кафе отсреща и ще те чакам — каза тя. След това добави: — Успех.

На витрината върху бял метален градински стол беше надиплена булчинска рокля. От тавана висеше клетка за птици, в която седеше гълъб от папиемаше. Роклята беше перленобяла, а корсажът имаше сложна украса от миниатюрни перли във формата на затворена мида. Полата беше бродирана с подобни на вълни спирали. Рокля, достойна за русалка. На табелата пишеше:

И с по-малки букви отдолу:

Когато се протегна да завърти дръжката на вратата, Артър видя опакото на ръката си. Кожата беше прозрачна, нашарена от синята мрежа на подобни на пътна карта вени. Ноктите му бяха дебели и пожълтели. В стъклото на вратата младежът, който се беше оженил за Мириам, беше изчезнал и на негово място стоеше набръчкан като орех възрастен човек с прекалено гъста бяла коса. Времето беше минало толкова бързо. Понякога не можеше да се познае. Усмихна се криво и разпозна поне предните си зъби, които все така си бяха малко криви.

Когато прекрачи прага, се чу звънтенето на малки звънчета. В магазина беше толкова хладно, че той потрепери. Белият мраморен под проблясваше под полилей с размерите на гума за трактор. От едната страна на магазина се виждаше редица от сватбени рокли, окачени на стойка за дрехи. Имаше тапициран със синьо кадифе златен трон, на който седеше померанско куче. То имаше украсена с капси синя каишка в същия цвят като кадифето.

През една арка се появи жена. Беше облечена с безупречно скроен кобалтовосин костюм и имаше златни гривни на китките си. Артър прецени, че на възраст е горе-долу като него, въпреки че добрата грижа за кожата, голямо количество туш за мигли и алените устни я правеха да изглежда петнадесет години по-млада. Косата и беше платинена и сресана на висок кок, а тялото и беше гъвкаво като на танцьорка.

— Bonjour monsieur — изрече напевно тя. — Commentpuis-je vous aider?

Артър се почувства така, сякаш отново е в час по френски и не може да намери правилните думи. Никога не се бе старал с езиците, казвайки си, че е малко вероятно да пътува толкова далече от Йорк, че да му се наложи да ги ползва.

— Bonjour — отговори той, но след това всички френски думи изчезнаха от главата му. Той се усмихна, за да компенсира невежеството си. — Търся… ъм, мадам Бурдан, собственичката на бутика.

— Това съм аз, monsieur.

— О, добре — въздъхна с облекчение той. — Вие говорите английски.

— Опитвам се. Comme ci, comme ca. — Смехът ѝ иззвънтя из магазина като сребърните звънчета, окачени над вратата. — Но понякога думите ми не са толкова добри. Сватбена рокля ли търсите, господине? — Тя махна с ръка, сякаш замахваше с вълшебна пръчица към дрехите му.

Артър погледна надолу, почти очаквайки да е облечен като принц Прекрасен.

— О, не — отговори той. — Не за мен. Е, очевидно, че няма да е за мен. Но съм тук, за да се срещна с вас. Струва ми се.

— Moi? — Тя сложи ръце на сърцето си. — Колко мило. Седнете. — Тръгна към едно бяло бюро и махна към стола срещу него — още един трон със синя възглавница. — С какво мога да ви помогна?

Артър извади снимка от джоба си и я сложи на бюрото. Беше на Мириам и децата на плажа в Скарбъро.

— Отдавна ли имате магазина?

— А, oui. Много, много години. Аз съм първата собственичка.

— Тогава сигурно сте познавали жена ми.

Тя повдигна едната си вежда, но след това взе снимката. За момент остана загледана в нея. Вдигна поглед към Артър. Очите ѝ се разшириха.

— О, боже. Това е Мириам, non?

Артър кимна.

Тя се втренчи отново в снимката.

— Възможно ли е да сте… вие сте Артър?

— Да. — Сърцето му подскочи лекичко. — Вие знаете за мен?

— Преди много време Мириам ми пишеше. Не много често, но и аз не бях много добра в поддържане на връзката. Добра съм като дизайнер, но не и в писмата. Тя ми каза, че се омъжва за един прекрасен мъж на име Артър. Покани ме на сватбата ви, но, за съжаление, трябваше да остана в Париж да се грижа за майка си. Предложих на Мириам рокля от бутика, но тя беше с роклята на майка си, да? Така че вместо рокля и изпратих подарък. Беше малък талисман, който открих в един антикварен магазин — златен напръстник. Това е името на магазина ми.

— Двамата с дъщеря ми намерихме листче хартия с името му.

— Сложих кратка бележчица, когато изпратих талисмана на Мириам.

Артър извади гривната с талисманите и ѝ я показа.

— Но това е талисманът! — възкликна мадам Бурдан. — Мириам винаги носеше тази гривна. Затова, когато видях талисмана, не можех да не го купя и да ѝ го изпратя.

— Опитвам се да разбера историите, които се крият зад този и зад другите талисмани, мадам.

— Мадам. Тц-тц. Трябва да ме наричате Силви. Питате ми за историите, но не може ли Мириам да ви ги разкаже? — Гласът и се повиши с една октава в очакване. — Тя тук с вас ли е? Мина прекалено много време.

— За съжаление, тя почина преди година — сведе очи Артър.

— А non! Толкова съжалявам, Артър. C’est terrible. През годините много пъти мислех за нея. Много пъти си казвах, че трябва да я намеря и да се свържа с нея. Но съм толкова заета с магазина и винаги нещо друго изникваше в ума ми и изместваше Мириам. Но има хора, които винаги пазим в сърцата си, нали? Които никога не забравяме.

— Откъде се познавахте?

— Срещнахме се чрез един мъж. Франсоа.

— Дьо Шофан?

— Да. Вие знаете за него?

— Малко.

— Аз бях една от приятелките му, когато Мириам работеше за него. Той не се отнесе добре нито с мен, нито с нея. Когато се вразумих и реших да се върна в Париж, предложих на Мириам да дойде с мен. И двете избягахме заедно! Нямахме план, нито пари. Беше истинско приключение. — Тя се поколеба. — Какво стана с нея?

— Умря от пневмония. Беше ужасен шок.

Силви поклати глава.

— Тя беше добър човек. Когато се запознахме, аз говорех съвсем малко английски, а тя съвсем малко френски, но си допаднахме. Знаехте ли, че тя ми помогна да започна с магазина? Винаги съм искала да имам малък сватбен бутик. Двете с Мириам обичахме да седим на пейките край Сена и да храним лебедите със семена и хляб. Говорехме за мечтите си или по-скоро аз говорех. Винаги сам била, как се казва? Мечтателка?

Артър кимна.

— Един ден минахме покрай магазин, продаващ на едро. Беше в ликвидация. Продаваха сватбените рокли много евтино, на кашони. На улицата беше паркиран един ван и двама мъже изнасяха кашони и ги товареха отзад. Ние се спряхме и се загледахме. Когато ванът си отиде, един от мъжете — собственикът, забеляза, че се интересуваме и ни попита дали искаме да купим останалите рокли. Мириам не разбираше много от думите му, затова аз ѝ превеждах. Роклите бяха на добра цена, но не достатъчно евтини за мен. Бях много бедна, живеех само на хляб и сирене. Но Мириам ми каза да не приемам не за отговор. Каза ми какво да кажа на мъжа и аз направих каквото искаше. Казах му, че съм млада жена, която търси начин да продава сватбени рокли, че може да помогне животът ми да се промени. Заедно успяхме да го омаем.

Накрая купих двадесет рокли на половината от цената, която мъжът искаше отначало. И така, вече имах всичките тези рокли, без да имам къде да ги продавам. Нямах магазин, а апартаментът ми беше на третия етаж над една обществена пералня. Мириам поклати глава и каза: „Разбира се, че има къде!“. Закачихме ги на едно разцъфнало дърво и ги продавахме на улицата. Изглеждаха красиви, разперени на слънцето като екзотични птици. Край нас минаваха много елегантни жени и дори и те самите да не се женеха, казваха на приятелките си. Новината се предаваше от жена на жена. В края на деня бяха останали само две рокли. Така започна бизнесът ми. Или бих могла да кажа разцъфна. Върнахме се при търговеца на едро и купихме още един кашон и така следващите три дни. Когато свършихме, имах достатъчно пари за тримесечен депозит за този магазин. През годините той се разрасна. Разширих бизнеса. Вече създавам собствени модели, но всичко започна с това, че аз и жена ви закачихме двадесет рокли на едно дърво.

— Това е прекрасна история.

Артър не я беше чувал по-рано, но можеше да си представи Мириам и Силви като млади да се смеят и да се катерят по разцъфналото дърво.

— Когато тя си замина за Англия, известно време си пишехме. Аз имах магазина, а след това Мириам роди децата си. Времето минава толкова бързо.

Докато тя говореше, в главата на Артър започнаха да се появяват спомени. Мириам беше споменавала приятелка, която има магазин за дрехи. Не си спомняше дали беше казала, че е във Франция, или не. Значи не беше пазила тази част от живота си в тайна. Понякога използваше френски думи — pourquoi или merci. Сега той се проклинаше, че не е внимавал повече. Когато се върнеше от работа, му беше трудно да се съсредоточи върху друго освен вечерята си. Когато децата си лягаха, той се радваше на времето, прекарано с жена си. Говореха за изминалия ден, а не за миналото си. Искаше му се да беше проявявал повече интерес.

— Трябва да пийнем по чаша шампанско и да хапнем нещо в памет на Мириам — каза Силви. — Ще ви разкажа повече за това как се запознахме и колко се забавлявахме. Познавахме се само няколко месеца, но спомените останаха завинаги. Вие също може да ми разкажете. Да ми разкажете за живота си заедно и за децата си. Искам да науча повече за приятелката си.

Когато Артър отиде в кафето при Луси, беше минал повече от час.

— Вече си мислех, че ще останеш там цял ден — засмя се тя.

Той погледна часовника си.

— Господи, не съм разбрал, че съм се забавил толкова. Ти през цялото време ли беше тук?

— Беше прекрасно. Антъни ходеше само в „Старбъкс“!

— Madam?

Пред тях се появи сервитьор. Носеше черни панталони и черна риза, а на кръста му небрежно беше завързана престилка на сини и бели райета. Носът му имаше лека гърбица, което го правеше да изглежда сякаш трябва да е в ням филм от двадесетте години.

— Може ли още едно кафе с мляко — каза Луси.

— За вас, monsieur?

Артър се втренчи объркано.

— Може би кафе? Нещо за ядене?

— Кафе, да. Точно това ми трябва. — Той се обърна към Луси. — Искаш ли нещо за обяд?

Тя потупа корема си.

— Вече изядох два шоколадови кроасана, така че ще го пропусна. Но френската лучена супа изглежда много вкусна. Видях да носят няколко купи.

— Тогава ще си поръчам точно това.

Сервитьорът кимна.

Артър сложи салфетката на коленете си.

— Силви потвърди, че е купила и изпратила напръстника като сватбен подарък. Майка ти е живяла тук известно време.

— Колко интересно, че е живяла в Париж, а не ни е казала нищо. Имаш ли представа защо?

Артър поклати глава.

— Но вече знам историята на още един от талисманите.

Кафетата им и супата на Артър пристигнаха след няколко минути. Той надникна в кафявата пръстена купа. Отгоре имаше дебел крутон от „Груйер“.

— Мисля, че сервитьорът те харесва — каза той. — Видях го да те гледа, докато пресичах

— Просто иска да оставя голям бакшиш — изчерви се Луси.

— Най-вероятно не е така.

Артър вдигна очи. Дъщеря му изглеждаше толкова хубава с порозовялата си ключица и луничките. Сякаш някакво було се бе вдигнало от лицето и, отнасяйки напрежението и болката със себе си. За момент се зачуди дали да ѝ го каже, но не успя да намери правилните думи. Вместо това погледна отново в купичката си.

— Супата наистина е много хубава — каза той. — Не знам как правят лука толкова крехък.

Седяха мълчаливо, докато той свърши. Луси взе от масата до тях един вестник, оставен от възрастен мъж с черен пудел, и започна да го разглежда.

Артър наведе купичката си, за да събере и последната лъжица супа. Топлината в корема му и слънцето, което се процеждаше през дърветата, го караха да се чувства спокоен и отпочинал. Не усещаше раменете си така напрегнати. Сега, когато беше тук с Луси, имаше време да помисли върху предишните няколко седмици. Погледна към бутика.

— Знаеш ли, докато пътувам и се срещам с хора, които са били част от живота на Мириам, научавам, че те запомнят с нещата, които си казал или направил. Нея вече я няма, но продължава да живее в сърцата и спомените на хората.

— Това е мило.

— Не съм сигурен дали някой ще си спомня за мен с такива добри чувства.

— Не говори глупости, тате.

— Не говоря глупости. Колкото повече научавам за необикновения живот на майка ти преди мен, толкова по-ясно става, че никога не съм направил нищо рисковано, не съм пътувал и не съм срещнал някого, който да ме е запомнил.

— Но сега правиш точно това. Никога не е прекалено късно.

Артър вдигна рамене.

— В момента си доста чувствителен, тате — поклати глава Луси. — Не може да не е така. Измина дълъг път дотук и научаваш неща за мама, които никога по-рано не си чувал. Но може да си сигурен, че винаги ще си част от моя живот. Винаги ще си специален за мен.

Артър кимна леко, благодарен за милите и думи.

— Благодаря. — Чувстваше, че на свой ред трябва да каже нещо. Искаше да каже на Луси, че я обича от момента, в който се бе родила. Беше чувал Мириам да го казва отново и отново с такава лекота. Но тези думи никога не бяха идвали лесно при него. Когато Луси беше дете и спеше, той я целуваше по челото и прошепваше: „Обичам те“, но тук, на обществено място, в кафенето, ами, не можеше да отговори по същия начин. — Аз, ъм… е. И при мен е същото.

— О, тате.

Усети как Луси внезапно обвива ръце около шията му.

— Добре ли си? Какво има?

— Просто мама много ми липсва, това е всичко — подсмъркна Луси. — Щеше да е толкова хубаво, ако сега и тя беше с нас.

— Знам. — Той я потупа по гърба, знаейки, че каквото и да каже, то няма да промени нещата.

Луси се отдръпна първа. Бръкна в чантата си за кърпичка.

— Madame? — Сервитьорът се появи до нея. Повдигна едната си вежда. — Добре ли сте? — Той хвърли поглед към Артър, сякаш го обвиняваше, че е разстроил младата си придружителка.

— Да. Добре съм. Това е баща ми. Добре сме.

— Добре сте?

— Да. Благодаря, че попитахте. Просто ми трябва кърпичка — отговори Луси.

Сервитьорът изчезна и след това се появи, плъзвайки кутия с кърпички на масата.

— За вас.

— Merci. Много сте мил.

— Клод — каза сервитьорът. — Казвам се Клод.

— Аз черпя — настоя Луси, след като избърса очи и издуха носа си. — Мога да похарча парите си за каквото искам. Нали помниш?

— Да, скъпа — усмихна се Артър, преструвайки се на мъж под чехъл.

Отиде до тоалетната и когато се върна, видя, че Клод говори с дъщеря му. Сервитьорът държеше една табла под мишница, а Луси се усмихваше и навиваше кичур коса с ръката си. Артър се наведе да завърже отново връзките на обувките си, а когато видя, че все още си говорят, провери колко евро има в портфейла си. Когато Клод се отдалечи от масата, Артър се върна при Луси.

— Всичко наред ли е?

— Да. Всичко е наред — отговори Луси. Страните и бяха зачервени.

— Видях те да говориш със сервитьора.

— А, да. Той, ъм… — Тя прочисти гърлото си. — Попита ме дали искам да се разходя с него тази вечер. Беше малко неочаквано.

— Това е съвпадение, защото Силви ме покани на вечеря.

Двамата се спогледаха и се засмяха.

— Надявам се да си отговорила с „да“ — каза Артър.