Замръзване

11

Курц отиде в офиса в десет часа на следващата сутрин и завари Арлен да си почива с кафе и цигара на бюрото си и да чете детективски роман. Той хвърли късото си палто на закачалката и седна на стария стол зад своето бюро. На него бяха оставени три нови папки, озаглавени „Фриърс“, „Хансън“ и „Други убийства-самоубийства/Общи фактори“.

— Как е книгата? — попита Курц и присви очи срещу заглавието. — Това не е ли същият тип, когото четеше преди дванадесет години, преди да вляза в затвора?

— Да, за онзи детектив, който се е бил в Корейската война. Това го прави поне шестдесетгодишен, но все още рита задници. Всяка година излиза нова книга, а понякога и по две.

— Супер, а?

— Вече не — отвърна Арлен. — Частният детектив има приятелка, която е истинска кучка. Арогантна патка. И куче.

— Е, и?

— Куче, което се храни на масата им и спи в леглото им. Детективът обаче много ги обича.

— Щом те дразни, защо продължаваш да го четеш?

— Защото се надявам, че нашият човек ще се събуди и ще гръмне приятелката си и скапаното псе — отвърна Арлен и остави книгата. — На какво дължа честта в тази съботна сутрин, Джо?

Курц потупа трите папки на бюрото си. Първо подхвана тази за Фриърс. Биографията му беше много внушителна — роден в семейството на богати родители през 1945, Джон Уелингтън Фриърс беше истинска аномалия — афроамериканец в средата на двадесети век в Америка, извадил късмет още с раждането си. Оказал се музикален гений. Отишъл да учи в Принстън, но после се прехвърлил в Джулиард. След това се беше случило нещо много странно — след като завършил Джулиард с предложения от няколко престижни градски симфонични оркестъра, Джон Уелингтън Фриърс се записал доброволец в американската армия и отишъл във Виетнам през 1967 г. В бележките пишеше, че е бил в корпуса на инженерите, сержант, отговарящ за взривовете и обезвреждането на бомби. По време на службата си ходил два пъти във Виетнам и една година прекарал в САЩ, преди да се завърне към живота си на цивилен и да започне музикалната си кариера.

— Ето това е много странно — каза на глас Курц. — Да се запише в армията. И да отговаря за взривовете.

— Мислех си, че цигуларите не играят дори на „Гоненица“, за да си пазят ръчичките — каза Арлен.

— Каква е тази голяма купчина с медицински картони?

— Господин Фриърс умира от рак. — Секретарката изгаси цигарата си и си запали нова. — Рак на дебелото черво.

Курц погледна информацията от болница „Слоун-Кетъринг“.

— Подложил се е на всякакъв вид лечения, включително на интензивна химиотерапия — продължи Арлен, — но е в терминален стадий. Въпреки това му погледни графика с концерти.

Курц разлисти друга купчинка с листове.

— Двеста и десет дни от годината е на турне — констатира той. — И ако се изключат последните две седмици, е изнесъл почти всичките.

— Корав тип — отвърна Арлен.

Курц кимна и отвори папката за Джеймс Б. Хансън.

— Този е мъртъв — каза секретарката.

— Така се говори.

— Умрял е преди много време.

Курц кимна, докато четеше полицейския доклад за убийството на младата Кристъл Фриърс и последващите няколко убийства и самоубийства на Хансън и семействата му. Всичко отговаряше на онова, което Джон Уелингтън Фриърс му беше казал.

— Нямаше как да не направя връзката — каза Арлен. — Да не би господин Фриърс да смята, че този Хансън още е жив?

Курц вдигна поглед. Дори когато беше частен детектив, споделяше само необходимите подробности със секретарката си, защото не смяташе, че е нужно да я обременява с повече. Но тогава съпругът ѝ и синът ѝ бяха живи и тя имаше и по-важни неща от работата си.

— Аха — отвърна той, — точно това смята Фриърс. Случило се е, когато си е тръгвал от Бъфало преди две седмици…

— Запознах се с графика на турнето му — каза Арлен и му направи знак с чашата си с кафе да продължи.

— Смята, че е видял Хансън на летището.

— На нашето летище?

— Аха.

— Мислиш ли, че наистина го е видял, Джо? Че наистина е видял този Хансън?

Курц сви рамене.

— Къде е господин Фриърс сега? — попита Арлен.

— Все още е в хотел „Шератон“ на летището. Чака.

— Какво?

— Не съм сигурен. Според мен отдел „Убийства“ на Бъфало не прави нищо за него. Може би не иска да напусне града, защото има шанс да намери Хансън, но в същото време е прекалено болен, за да го търси.

— Значи чака да умре в хотел „Шератон“.

— Мисля, че става въпрос за нещо повече — отвърна Курц. — Господин Фриърс е размътил водата с полицията, влязъл е в новините на Бъфало с твърдението, че е видял убиеца на дъщеря си на летището, и дори е дал интервю за едно местно радио. Също така постоянно споменава, че е отседнал в „Шератон“.

— Той иска Хансън — ако съществува — да отиде при него — констатира с тих глас Арлен. — Иска Хансън да излезе от скривалището си и да го убие. Да накара полицията да вземе нещата на сериозно.

Курц затвори папката на Хансън и отвори „Други убийства-самоубийства/ Общи фактори“. През последните двадесет години бяха извършени 5638 убийства на деца и съпруги, последвани от самоубийство на мъжа убиец. Имаше 1220 самоубийства на мъже, преди полицията да успее да арестува заподозрения след тормоз над дете и/или убийство на момиченце или тийнейджърка.

— Ужас — изуми се Курц.

— Да — съгласи се Арлен. Почивката ѝ беше приключила. Тя си запали нова цигара и се зае с работата на компютъра си. Взе друга, по-тънка папка, и я занесе на бюрото на шефа си. — Стесних търсенето до извършители, които са изнасилили и убили тийнейджърки на възрастта на Кристъл Фриърс, след което са се прибрали у дома, убили са семействата си и себе си и в същото време са изгорили къщите си.

— Едва ли има много такива — каза Курц.

Имаше 235 случая с подобен сценарий, но само тридесет и един от тях включваха мъж на възрастта на Джеймс Б. Хансън по онова време. На Джо му беше необходима само минута, за да прегледа снимките и да ги сравни с онази в досието на Хансън от чикагската полиция.

— Бинго — зарадва се той. Атланта, Джорджия, пет години след убийството на Кристъл Фриърс. Един бял мъж, който съвсем малко приличаше на психолога Джеймс Б. Хансън — плешив вместо с дълга коса, гладко избръснат вместо с брада, с кафяви очи вместо със сини, с дебели очила вместо никакви… всъщност беше самият той. Лорънс Грийнбърг, тридесет и пет годишен, дипломиран експерт-счетоводител, женен от три години, с три деца от предишния брак на съпругата си, отвлича съседското момиче, бяло, тринадесетгодишно, на име Шарлът Хейс, изнасилва я многократно в изоставена ферма в покрайнините на Атланта, след което се прибира у дома, вечеря със семейството си, застрелва всичките му четирима членове и се самоубива, след като подпалва къщата. Полицията успяла да го идентифицира по стоматологичния му картон и овъгления „Ролекс“, който господин Грийнбърг винаги носел.

— Трябва ни стоматологичният му картон — каза Курц.

— Да, но за да го получим, трябва да намерим целия доклад — обясни Арлен. — Чикагската полиция не е дигитализирала всичко по случая, а само кратка версия, затова се налага да отправим официално запитване.

— Третата ни пощенска кутия се води на Областния управител на Ери.

— Това е пощенска измама и какво ли още не. Ще нарушим поне три федерални закона, ако го направим — предупреди Арлен.

— Действай — нареди ѝ Курц.

— Още вчера се обадих. Поисках досиетата от Чикаго и Атланта. Ще ми ги доставят с експресна поръчка, тъй като „ФедЕкс“ не обслужват пощенски кутии. Ще ги получим в понеделник.

— Как плати?

— Писах го на офиса на Областния управител — отвърна Арлен. — Все още имам сметката им.

— Няма ли да забележат?

Секретарката се засмя и се върна пред компютъра си.

— Можем да си купим цял склад с лексуси, Джо, и никой няма да забележи. Днес имаш ли време да огледаме няколко офиса?

— Не, зает съм. Но се нуждая от помощта ти за нещо.

Курц караше сам към бара до Бродуей маркет, където беше сплашил Дони Рафърти. Тази сутрин детективите Брубейкър и Майърс бяха в друга кола без отличителни знаци, когато го последваха от „Ройъл Делауеър Армс“ до офиса му и останаха на няколко коли разстояние, като по този начин действаха като истинска опашка, а не като някакви гангстери, дошли да му стъжнят живота. Курц обаче веднага ги забеляза. Ако сега дойдеха да го проверят, щеше да пострада, защото носеше два пистолета. Това го накара да предположи, че наистина е под наблюдение. Спря на паркинга, взе чантата за фотоапарат, която беше взел от офиса, и отиде в бара. Забеляза, че Брубейкър и Майърс паркираха от другата страна на улицата, за да могат да наблюдават паркинга и единствения вход на бара.

Докато беше чакал Доналд Рафърти тук, бе забелязал, че алеята отзад минава покрай редица от сгради и висока дървена ограда, която я скриваше от паркинга.

— Къде е задната врата? — попита Курц, като въпросът му беше насочен към бармана на тъмното и миришещо на хмел заведение. Само трима-четирима редовни посетители празнуваха съботната сутрин.

— Той е само за спешни случаи — отвърна мъжът. — Хей!

Курц излезе на алеята, където го чакаше Арлен със синия си буик и се качи в него. Стигнаха до следващата пресечка, завиха на север, а после на запад по една улица, която беше паралелна на онази, на която бяха паркирали детективите.

— Накъде? — попита секретарката.

— Ти се връщаш в офиса — отвърна той. — Аз ще заема колата ти за няколко часа.

Арлен въздъхна.

— Не сме толкова далеч от „Чипиуа стрийт“. Можем да огледаме едно помещение.

— Обзалагам се, че е над „Старбъкс“.

— Как разбра?

— Напоследък всяко трето заведение на „Чипиуа стрийт“ е „Старбъкс“. Нямам време днес. А и не искам да плащаме високи наеми, сякаш сме юпита. Да намерим офис на някое по-скромно място.

Арлен отново въздъхна.

— Ще е прекрасно, ако има прозорци.

Курц не каза нищо повече през остатъка от пътуването им до офиса.

Резерватът на индианското племе тускарора се намираше на североизток от град Ниагара Фолс, разположен около половината от големия язовир, с чиято вода се захранваха огромните турбини на електроцентралата. Едрокалибрения Редхоук не беше от племето тускарора и вероятно дори не беше индианец — носеше се слух, че открил индианските си корени едва когато започнал да се занимава с откраднати бижута и научил, че индианците бижутери са освободени от данъци — но караваната му беше в резервата. Курц знаеше много за личния живот на Едрокалибрения, защото едрият тип беше един от най-разговорливите тъпанари в крило „В“.

Джо пое по Уолмър Роуд в резервата и зави наляво на третата чакълена отбивка. Ръждясалата каравана на Едрокалибрения Редхоук беше кацнала в дълбокия сняг, близо до Гарлоу Роуд. Един стар „Додж Пауървагън“ с лопата се мъдреше на алеята и от двете му страни се беше натрупал висок два метра и половина сняг. Едрокалибрения Редхоук изкарваше пари за пиячка, като чистеше частните пътища на резервата през зимата. Курц спря буика зад едната от преспите, за да може да вижда вратата на караваната на индианеца. Снегът валеше, спираше, заваляваше по-силно.

След двадесет и пет минути всичките метър и деветдесет и пет на Едрокалибрения Редхоук излязоха през вратата, облечени само в дънки и широка карирана риза. Онзи като че ли не беше забелязал колата на Курц, защото се качи на една от по-големите преспи и се изпика, обърнат към дърветата.

Джо подкара буика към него, спря и излезе бързо с .40-калибровия „Смит и Уесън“ в ръка.

— Здрасти, Едрокалибрен.

Индианецът се обърна със зейнали уста и цип. Кървясалите му очи се стрелнаха към караваната и Курц веднага разбра, че оръжието му е все още вътре. Бившата му дружка в затвора си падаше по ножовете.

— Курц? Здрасти, човече, адски много се радвам да те видя, човече. И теб ли те освободиха предсрочно?

Джо се усмихна.

— Да не изпиваш аванса за мен, Едрокалибрен?

Индианецът се намръщи пресилено, погледна надолу и си закопча ципа.

— А? — учуди се той. — За к’во ти е този патлак? Бяхме приятели, човече.

— Аха — съгласи се Курц.

— Мамка му, човече. Не знам какво си чул, но можем да изясним нещата, човече. Влизай вътре. — Той направи малка крачка към караваната си.

Джо размаха полуавтоматичния пистолет и поклати глава.

Едрокалибрения Редхоук вдигна ръце и присви очи.

— Голям мъж си с този патлак, нали, Курц?

Бившият детектив не отговори.

— Свали шибания патлак и се бий с мен като шибан мъж, за да видим кой е тарикат и кой не — изрече завалено индианецът.

— Ако те победя в честен бой, ще ми кажеш ли кой те нае? — попита Курц.

Едрокалибрения Редхоук скочи от преспата и се приземи сравнително леко предвид всичките му сто тридесет и пет килограма мускули и сланина. Вдигна огромните си ръце и раздвижи пръсти.

— Както кажеш — каза той и разкри правените си в затвора зъби.

Курц помисли малко, кимна и хвърли пистолета си на капака на буика, където щеше да е достатъчно далеч. Обърна се към индианеца.

— Шибан малоумник — каза Едрокалибрения Редхоук и извади ловен нож с двадесетсантиметрово острие от скрита под ризата му ножница. — Най-лесните ми десет бона. — Той се ухили още по-широко и направи приведен две крачки напред, като размаха пръстите на огромната си лява ръка в жест за покана. — Да те видим с какво разполагаш, Курц.

— С четиридесет и пети калибър — отвърна бившият частен детектив, извади малкия пистолет на Анджелина от джоба на късото си палто и простреля индианеца в лявото коляно.

Ловният нож прелетя над преспата, а кръв и хрущяли се разплискаха на снега като картина на Джаксън Полък. Едрокалибрения Редхоук се строполи тежко.

Курц си взе другия пистолет и се върна при стенещия и ругаещ индианец.

— Ще ти разкатая фамилията, Курц, шибан задник… — започна онзи, но вместо да довърши заканата си, простена.

Курц го изчака да приключи с монолога си.

— Ще звънна на ченгетата, мамка му, да те приберат, мамка му, докато съм готов да те убия, мамка му — редеше едрият тип и искаше да се хване за раненото коляно, но не смееше да докосне тази каша.

— Няма — отвърна Курц. — Помниш ли, че казваше на всички на двора на затвора как си убил първите си две съпруги и къде си ги заровил?

— Ах, мамка му, човече — простена Едрокалибрения Редхоук.

— Аха. — Курц отиде в караваната и се поразтърси в хаоса. Намери 1410 долара в дребни банкноти, скрити под калъф, в който имаше чисто нов .45-калибров „Колт“. Джо не беше крадец, но това беше авансово плащане за собствената му смърт, затова взе парите и се върна при буика. Едрокалибрения Редхоук пълзеше към караваната и оставяше грозна следа в снега след себе си.