Замръзване

22

— Вие член на семейството ли сте? — попита медицинската сестра.

— Брат съм на Доналд Рафърти — отвърна Курц, който познаваше зълвата на Арлен, Гейл, и знаеше, че работи на деветия етаж, но не искаше да го вижда тук.

Сестрата на регистратура изсумтя и погледна един от компютрите на работното си място.

— Господин Рафърти е в шестстотин двадесет и трета стая. Има леко сътресение и счупена китка. В момента спи. Лекуващият го лекар, доктор Сингх, ще е на разположение след около двадесет минути, ако желаете да разговаряте с него.

— Какво ще ми кажете за момичето? — попита Курц.

— Момичето?

— Рейчъл… Рафърти. Била е в колата с Доналд. Разбрах, че има по-сериозни наранявания.

Сестрата се намръщи и набра нещо на клавиатурата си.

— Да. Излязла е от операционната.

— Може ли да я видя?

— О, не… операцията продължи почти пет часа. Момичето ще остане в интензивното поне още няколко часа.

— Но операцията е минала добре, нали? Тя ще се оправи?

— Препоръчвам ви да говорите с лекаря ѝ.

— С доктор Сингх?

— Не, не. — Сестрата се намръщи още повече. Явно безценното ѝ време на регистратурата беше похабено за маловажни неща. Тя набра още нещо на клавиатурата си. — Оперирали са я доктор Фримонт и доктор Уайли.

— Участвали са двама хирурзи?

— Току-що казах точно това.

— Мога ли да разговарям с тях?

Сестрата завъртя очи и се зае отново с клавиатурата.

— Доктор Фримонт си е тръгнал от болницата, а доктор Уайли ще е в операция поне до пет часа.

— Къде е интензивното отделение?

— Няма да ви пуснат там, господин… ах… Рафърти.

Курц се наведе толкова напред, че сестрата отмести поглед от компютъра и го погледна в очите.

— Къде е?

Тя му каза.

Курц, Анджелина и Марко си тръгнаха набързо от имението на Гонзага. Жената набързо обясни на очевидно вбесения Емилио, че е изникнало нещо изключително важно и че трябва да насрочат нова среща за обяда си. Арни и Мики Кий бяха откарали мълчаливото трио обратно до Марина Тауър с бронираната лимузина. Качиха се с асансьора до пентхауса, преди да проговорят.

— Какво, по дяволите, става, Курц? — Анджелина беше пребледняла от гняв и се опитваше да успокои прилива си на адреналин.

— Трябва ми кола.

— Ще те закарам до спортния клуб, където остави твоя…

Курц поклати глава.

— Веднага ми трябва кола.

Анджелина се поколеба за секунда. Ако му угодеше сега, щеше да промени естеството на взаимоотношенията им — каквито и да бяха в момента — завинаги. Тя го изгледа, след което бръкна в дамската си чанта и му подхвърли връзка с ключове.

— Сивото ми „Порше Бокстър“ е паркирано до асансьора на паркинга.

Курц кимна и се обърна.

— Какво да правя с него? — попита Анджелина, която беше насочила своя .45-калибров „Компакт Уитнес“ в Марко.

— Той не е глупав — отвърна бившият частен детектив. — Все още можеш да го използваш. Предложи му да му сложиш белезници в банята, както на Лео.

Анджелина погледна Марко.

— Разбира се. Защо не? — отвърна бодигардът. — По-добре е от алтернативата.

— Добре — съгласи се жената. — Какво ще кажеш за… — Тя кимна към големия фризер в кухнята.

— Ще се върна тази вечер — каза ѝ Курц.

— Това не е хубаво — отвърна Анджелина, но бившият частен детектив вече беше влязъл в асансьора и бе затворил вратата.

Курц слезе от асансьора и веднага се изуми от разположението на интензивното отделение — няколко бюра бяха разположени в кръг около единични стаи със стъклени стени. Трите сестри разполагаха с отделни компютри, но по всяко време можеха да погледнат в някоя от стаите и да видят състоянието на пациентите и данните на мониторите им. Едната от сестрите беше по-възрастна от другите и с приятно лице. Тя вдигна поглед към Курц.

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Казвам се Боб Рафърти и съм чичо на Рейчъл Рафърти. Сестрата долу ми каза, че се възстановява тук.

Възрастната жена кимна и посочи към една от стаите със стъклени стени. Курц успя да види единствено червената коса на Рейчъл, която беше същата като тази на Сам. Останалото бяха одеяла, системи, монитори и апарат за командно дишане.

— Опасявам се, че няма да е възможно да ѝ идвате на посещение няколко дни — каза сестрата. — След подобна продължителна операция лекарите се страхуват да не стане инфекция и…

— Операцията е била успешна, нали? Тя ще живее?

Жената с приятното лице си пое дълбоко въздух.

— Трябва да говорите с доктор Фримонт и доктор Уайли.

— Казаха ми, че няма да са на разположение цял ден.

— Да. Ами… — Сестрата изгледа Курц. — Рейчъл е била много близо до ръба тази сутрин, господин Рафърти. Много близо. Доктор Уайли обаче ми каза, че прогнозите са добри. Преляхме ѝ осем банки с кръв…

— Това много ли е?

Жената кимна.

— Може да се каже, че подменихме всичката кръв в тялото ѝ, господин Рафърти. Хеликоптерът е спасил живота ѝ.

— Премахнали са далака и бъбрека ѝ, нали?

— Да, левия ѝ бъбрек. Нараняванията ѝ бяха много сериозни.

— Това означава, че дори да се възстанови, постоянно ще бъде застрашена, нали?

— Да, ще е много по-уязвима при бъдещи заболявания и злополуки. И ще е необходим дълъг период на възстановяване. Но племенницата ви ще може да води нормален живот. — Сестрата погледна ръката на Курц, която беше стиснала здраво ръба на бюрото ѝ, и вдигна своята, сякаш имаше намерение да го докосне, но бързо я отдръпна. — Доктор Сингх ще се освободи много скоро, ако желаете да поговорите с него за нараняванията на брат ви…

— Не — отвърна Курц.

Той се качи с асансьора до шестия етаж и тръгна по коридора към стая 623. Беше извадил .40-калиброния „Смит и Уесън“ още в кабината и сега го държеше в дясната си ръка, като бе спуснал дългия ръкав на откопчаното си палто да го прикрие. Спря се през три врати от стаята на Рафърти.

Една полицайка в цивилни дрехи, вероятно дошла заради опита за изнасилване, и едно отегчено униформено ченге седяха на сгъваеми столове точно пред болничната му стая. Курц остана на мястото си около минута, но когато цивилната го погледна, влезе през първата до него врата. Някакъв много стар човек спеше или беше в кома на единственото заето легло. Очите му бяха хлътнали в главата му като на едноседмичните трупове, които Курц беше виждал. Той прибра пистолета в кобура на колана си и остана до леглото на стареца за минута. Сбръчканата му ръка беше цялата в петна и посиняла от системите. Пръстите му бяха свити, а ноктите — дълги и жълти. Курц го докосна по ръката, преди да излезе и да се качи в асансьора до паркинга.

„Порше Бокстър“ беше красив спортен автомобил, но се държеше ужасно в сняг и лед. Курц тъкмо пътуваше на юг по „Кенсингтън“ към центъра и „Марина Тауър“, когато мобилният му телефон иззвъня отново.

— Успя ли да видиш Рейчъл, Джо? Как е тя?

Курц предаде на Арлен казаното от сестрата.

— А Доналд Рафърти?

— Няма да преживее катастрофата — отвърна той.

Секретарката помълча около минута.

— Смятах да отида до болницата, тъй като господин Фриърс каза, че няма проблем, но госпожа Кембъл, една от по-възрастните ми съседки, ми се обади и ме уведоми, че някакъв подозрителен мъж със сив форд е паркирал пред къщата ѝ, на половин пресечка надолу по улицата.

— Мамка му — каза Курц.

— Госпожа Кембъл се обадила в полицията.

— И?

— Наблюдавах през щорите ми. Пристигна патрулка и единият от униформените полицаи отиде при паркираната кола. Онзи в нея му показа нещо и патрулката бързо се изнесе.

— Вероятно в паркираната кола е един от двамата детективи от отдел „Убийства“, които ме следят — Брубейкър или Майърс — каза Курц. — Възможно е обаче да е Хансън… капитан Милуърт. Не знам как е направил връзката с Фриърс, но…

— Използвах бинокъла на Алън. Някакъв дебелак е, почти плешив. Не е много висок. С кафяв костюм.

— Това е Майърс. — Курц зави с поршето към изхода на Ийст Фери, направи бърз обратен завой и се върна на магистрала „Кенсингтън“ в посока Чийктуага. — Арлен, не знаем дали Брубейкър и Майърс не работят пряко за Хансън. Не мърдай от къщата си. Ще дойда след петнадесет минути.

— И какво ще направиш, Джо? Предлагам да взема господин Фриърс и двамата да отидем при Гейл?

— Можете ли, да излезете, без да ви видят?

— Разбира се. Ще минем през навеса и по алеята до дома на семейство Дзвриски. Мона ще ми заеме комбито на бившия си съпруг. Гейл е на работа, но знам къде държи резервния ключ. Ще оставим детектив Майърс да си седи на улицата цял ден.

Курц намали скоростта си до сто и десет.

— Не знам…

— Джо, има още нещо. Проверих служебната ни електронна поща оттук. Някой ти е изпратил писмо на моя имейл. Получено е в един часа на обяд и е подписано от „П.“.

Пруно, помисли си Курц. Вероятно проверяваше дали са се срещнали с Фриърс.

— Вероятно не е важно — каза той.

— В писмото пише, че е спешно, Джо. Нека ти го прочета: Джоузеф, от изключителна важност е да се срещнем колкото се може по-скоро на мястото, на което се случи онова нещо в онази нощ в средата на лятото. Много е спешно. П.

— О, човече — отвърна Курц. — Добре. Обади ми се веднага след като отидете в дома на Гейл. — Той сгъна телефона си, сви към изхода за „Делаван авеню“, продължи една пресечка на изток и ускори на юг по „Филмор“.

Едно време главната гара на Бъфало представляваше голям и внушителен комплекс, но сега, изоставена вече десетилетие, приличаше на истинска развалина. В средата на основното здание се издигаше двадесететажна кула, която беше като излязла от филма „Метрополис“ на Фриц Ланг. От всяка от страните ѝ — на нивото на дванадесетия етаж — бяха монтирани несъразмерни часовници, които бяха спрели на различен час. На стотиците счупени прозорци бяха останали парчета стъкло, които правеха бездруго грозната фасада да изглежда още по-зловещо. Освен двата главни входа на двадесететажната кула, основната пететажна сграда на гарата разполагаше с още четири големи сводести входове с козирки, които щяха да паснат чудесно на някой хангар и едно време позволяваха на хилядите пътници да влизат и излизат от огромния комплекс без ненужно блъскане.

Днес нямаше тълпи, които да се блъскат. Дори хълмистата алея към изоставения паркинг беше затрупана със сняг. Курц паркира поршето на една странична улица и мина покрай каменната бариера, поставена на алеята, за да не позволява на автомобилите да влизат. Нарушители, бездомници и хлапета, дошли да счупят малкото останали здрави прозорци, бяха оставили безброй следи в снега и Курц не можеше да прецени кой и кога беше минавал оттук. Той последва някои следи покрай оградата на гарата и стигна до място, на което беше отрязано около метър от нея точно под табелите „Не преминавай“. Мина под масивната козирка, където на ръждясалите метални табели все още личаха надписите „НЮ ЙОРК“ и „БЪФАЛО“. Големите врати бяха запечатани с ламарина и шперплат, но единият от прозорците не беше и Курц мина през него.

Вътре беше много по-студено, отколкото вън. И по-тъмно. Високите прозорци, които някога бяха пропускали слънчевата светлина и бяха огрявали войниците, напускащи плачещите си семейства, за да се включат във Втората световна война, сега бяха тъмни и заковани. Няколко изплашени гълъба полетяха в огромното мрачно помещение при появата на Курц.

Местата за чакане и рампите към пероните бяха пусти. Той се качи по едно малко стълбище към кулата, в която някога се помещаваха кабинетите на служителите на железницата, изкърти един лист шперплат и тръгна бавно по тесните коридори към главната зала. Наоколо прибягваха плъхове. Прелитаха гълъби.

Курц извади пистолета си, вкара патрон в цевта и свали оръжието до тялото си, когато влезе в просторната и тъмна зала.

— Джоузеф. — Шепотът се беше разнесъл от другия край, на дванадесет метра от него, но там имаше само сенки и стари пейки.

Той вдигна донякъде пистолета си.

— Тук горе, Джоузеф.

Курц пристъпи в мрака и огледа тъмните мецанини. Една сянка го викаше.

Той намери стълбището и се качи по него, като остави следи в прахта зад себе си. Старецът го чакаше до парапета на втория мецанин. Носеше някакъв издут сак.

— Много интересна акустика — каза Пруно. Лицето му изглеждаше още по-бледо от обикновено на слабата светлина. — Случайно са направили „шепнеща галерия“, когато са построили тази зала. Всички издадени тук звуци се събират в онзи ъгъл там долу.

— Аха. Какво става, Пруно? Интересуваш се от Фриърс ли?

— От Джон ли? — учуди се бездомникът наркоман. — Да, интересно ми е да науча какво става с него, след като аз ви свързах, но предположих, че си отказал да му помогнеш. Все пак мина цяла седмица. Ако трябва да бъда честен, Джоузеф, почти забравих.

— За какво ме повика тогава? И защо тук? — Курц посочи тъмната зала и още по-тъмните мецанини. — Доста е далеч от обичайните ти местенца.

Пруно кимна.

— Изглежда, че в покоите ми има истински мъртвец.

— Мъртвец? Кой?

— Не го познаваш, Джоузеф. Мой познат, бездомник. Мисля, че името му беше Кларк Пович, бивш счетоводител, но през последните петнадесет години другите наркомани и жители на улицата го познават като Тайпи.

— От какво е умрял?

— От куршум — отвърна Пруно. — Или, ако трябва да предположа, от два куршума, макар че не съм криминалист.

— Някой е застрелял приятеля ти в бараката ти?

— Не ми е точно приятел, но понякога, в това студено време, Тайпи се радва на гостоприемството ми — и най-вече на котлона ми — когато ме няма.

— Знаеш ли кой го е убил?

— Имам своите предположения. Но в тях няма никакъв смисъл, Джоузеф.

— Слушам те.

— Една моя позната, дама на име Тюела Дийн — предполагам, че би я нарекъл бездомница — е била навън днес, неволно скрита под завивката си от вестниците на ъгъла на „Елмууд“ и „Маркет“ когато чула някакъв полицай да говори по радиостанцията или телефона си пред спряната си патрулка. Полицаят давал насоки къде се намира резиденцията ми и споменал името ми… по-точно имената ми… и дори осигурил мое описание на събеседника си. Според госпожа Дийн тонът на полицая бил някак си раболепен, все едно разговарял с висшестоящ. Тя случайно ми спомена това, когато я видях близо до Ейч Ес Би Си Арена, преди да се прибера у дома и да намеря тялото на Тайпи.

Курц си пое голяма глътка студен въздух.

— Тази госпожа Дийн чула ли е името на другия човек?

— Всъщност го е направила. Капитан Милуърт. Предполагам, че става въпрос за капитан на полицията.

Курц изпусна въздуха.

— На пръв поглед няма никаква връзка — каза Пруно, — тъй като полицейските капитани не убиват бездомници, но ще е голямо съвпадение, ако двете неща не са свързани. Също така има още едно малко съвпадение, което ме тревожи.

— Какво?

— Един непознат човек, който разполага само с моето описание, може да обърка Тайпи за мен. Всъщност би си помислил, че съм аз.

Курц хвана стария си приятел през палтото и другите му парцали за лакътя.

— Хайде — каза му нежно той и чу как шепотът му заехтя в мрака долу, — да се махаме оттук.